Финалният акорд

клиентка. През цялото време на разговора единият адвокат стоеше с вдигнати на масата крака, а и двамата имаха затлъстели кореми. Сякаш тлъстините бяха течност, бликаща на потоци изпод ризите, увиснала на огромни гънки над коланите на панталоните им.

Дотогава Анна много пъти беше ходила в Тексас, но за пръв път идваше сама. Винаги бе придружавала Ед при служебните му командировки и при тези пътувания двамата често бяха разговаряли за тексасците по принцип и колко е трудно да ги харесаш. Човек можеше да преглътне грубиянството и простотията им. Не беше там работата. Но тези хора изглежда нямаха чувство за състрадание, в душите им се криеше нещо брутално, рязко и неумолимо, което не можеше да им се прости. Нямаха сетива за милосърдие, жалост и нежност. Единствената им добродетел, така да се каже (изтъквана нагло и непрекъснато пред непознатите), беше като професионално задължение: парадираха със своята доброжелателност, заливаща като гъст сироп гласовете и усмивките им, покриваща ги сякаш от глава до пети. Но Анна не изпитваше нейното въздействие. Вътрешно тя оставаше дълбоко безразлична. Често питаше:

— Защо обичат да се държат невъзпитано?

— Защото са големи деца — отговаряше й Ед. — Те са опасни деца, опитващи се да подражават на прадедите си. Прадедите им са от първите заселници. Но сегашните тексасци са нещо друго.

Изглежда сега тексасците живееха по законите на някаква егоистична воля — блъскаш и биваш блъскан. Всички се оставяха да бъдат блъскани. Добре, но се случваше сред тях да се появи външен човек, който да се дръпне встрани и твърдо да заяви: „Няма да се блъскам и няма да позволя да бъда блъскан.“ А това бе невъзможно. Особено в Далас. От всички градове в щата Далас бе мястото, което притесняваше най-много Анна. Мислеше си, че е град на безбожници, че е смразяващ, железен град на алчни безбожници. Място, полудяло от богатството си, но никакво изобилие от лъскава и фалшива култура, нито залетите със сироп приказки можеха да скрият факта, че златният плод отвътре е червив.

Анна лежеше на кревата, увита в кърпата. Този път беше сама в Далас. Нямаше го Ед да я обгърне с невероятната си сила и любовта си. Може би затова тя изведнъж започна да изпитва леко притеснение. Запали втора цигара и зачака притеснението да изчезне. Но то не изчезна, напротив, засили се. Твърда бучица страх се събираше в сърцето й, стоеше си там и всеки миг нарастваше. Чувството бе неприятно, каквото човек понякога изпитва, ако нощем остане сам вкъщи и чуе, или му се счуят, стъпки в съседната стая.

Тук имаше милиони стъпки и Анна чуваше всички до една.

Тя стана от леглото и отиде до прозореца, все така увита в кърпата. Стаята й се намираше на двайсет и втория етаж, прозорецът бе отворен. Лъчите на вечерното слънце огряваха бледия, млечножълт огромен град. Долу улицата бе задръстена от плътни потоци автомобили. По тротоарите се движеха тълпи. Всички бързаха да се приберат от работа, блъскаха другите и биваха блъскани. Анна усети липсата на приятелско присъствие. В този миг непременно трябваше да поговори с някого. Да имаше къща, където да отиде на гости, къща със семейство, с жена, мъж и деца, със стаи, пълни с играчки! Мъжът и жената щяха да я прегърнат на прага, да извикат: „Анна! Каква приятна изненада! Колко можеш да ни гостуваш? Седмица, месец, година?“

Изведнъж, както често става при подобни случаи, едно име изникна в паметта й и Анна каза на глас: „Конрад Крьогер! Велики Боже, та той живее в Далас! Или поне живееше…“

Не беше виждала Конрад от времето, когато учеха в Нюйоркската гимназия. Тогава Конрад беше нейният ухажор, нейният любим, беше най-скъпото в живота й. Повече от година излизаха заедно, бяха се заклели във вечна вярност, щяха да се женят в близко бъдеще. После изведнъж с гръм и трясък се появи Ед Купър и това естествено бе краят на връзката й с Конрад. Конрад обаче сякаш не го преживя много тежко. Поне не можеше да е бил съсипан, тъй като след не повече от месец-два започна да излиза с друга тяхна съученичка…

Тя пък как се казваше?

Беше едро, красиво, пълногърдо момиче с огненочервена коса и особено име, много старомодно име. Как ли се казваше… Арабела? Не, не беше Арабела. Но започваше с Ара… Араминити? Да, казваше се Араминити. Нещо повече: след около година Конрад Крьогер се ожени за Араминити и я отведе в Далас, в родния си град.

Анна отиде до нощното шкафче и взе телефонния указател.

Крьогер, Конрад. Лекар.

Това несъмнено беше Конрад. Винаги казваше, че ще стане лекар. В указателя имаше служебен и домашен телефон.

Дали да не му се обади?

Защо не?

Анна погледна часовника си. Беше пет и двайсет. Вдигна слушалката и даде на централата служебния номер. Обади се момичешки глас:

— Кабинетът на доктор Крьогер.

— Добър ден — каза Анна. — Там ли е доктор Крьогер?

— В момента е зает. Мога ли да зная кой го търси?

— Моля ви да му предадете, че се е обаждала Анна Грийнуд.

— Кой?

— Анна Грийнуд.

— Прието, госпожице Грийнуд. Желаете ли да се запишете за преглед?

— Не, благодаря ви.

— Мога ли да направя нещо за вас?

Анна остави името на хотела си и помоли момичето да го предаде на доктор Крьогер.

— С удоволствие — каза секретарката. — Довиждане, госпожице Грийнуд.

— Довиждане — каза Анна.

Чудеше се дали след всички тези години доктор Конрад П. Крьогер щеше да си спомни името й. Струваше й се, че ще си го спомни. Анна отново легна на кревата и се помъчи да си представи как изглеждаше самият Конрад. Със сигурност беше изключително красив. Висок… слаб… с широки рамене… с почти черна коса… с чудесно лице… лице с резки черти като на героите от митологията, като на Персей или Одисей. Но преди всичко Конрад беше много деликатно момче, сериозно, почтено, тихо, кротко момче. Никога не прекаляваше с целувките, целуваше я само вечер за довиждане. И за разлика от другите не си падаше по натискането. Когато я изпращаше до дома в събота след кино, паркираше купения на старо буик пред къщата, стоеше в колата до нея и непрекъснато говореше за бъдещето, за неговото и нейното бъдеще, за това как ще се върне в Далас и ще стане известен лекар. Правеше й огромно впечатление нежеланието му да се натиска и да приема всичките глупости, които задължително се вършеха. Казваше си: „Той ме уважава.“ И сигурно имаше право. Във всеки случай помнеше Конрад като приятен млад мъж, приятен добър човек. И ако не се беше появил свръхприятният и свръхдобрият Ед Купър, Анна положително щеше да се омъжи за Конрад Крьогер.

Телефонът иззвъня.

— Да, ало? — обади се тя.

— Анна Грийнуд?

— Конрад Крьогер!

— Скъпа Анна! Каква невероятна изненада! Боже господи! След толкова години!

— Вярно, доста време мина.

— Цяла вечност. Но гласът ти е същият.

— И твоят.

— Какво те води в прекрасния ни град? Дълго ли ще останеш?

— Не, утре си заминавам. Надявам се, че обаждането ми не те е притеснило?

— По дяволите, Анна, толкова се радвам! Добре ли си?

— Да, добре съм. Сега съм добре. Имах лош период след смъртта на Ед…

— Какво?

— Преди две години и половина загина при катастрофа.