Финалният акорд

Той придърпа стола си по-близо до масата и се наведе напред.

— Хрумвало ли ти е някога… — започна той и се спря.

Тя чакаше.

Той изглеждаше толкова невероятно сериозен, че тя неволно също се наведе напред.

— Какво да ми е хрумвало?

— Че ти и аз… Че ние двамата имаме недовършена работа.

Тя зяпна.

Той я погледна с очи като две грейнали звезди.

— Моля те, не се изумявай!

— Изумена ли изглеждам?

— Изглеждаш така, сякаш току-що съм те помолил да се хвърлим заедно през прозореца.

В салона вече имаше много хора, като на коктейл. Човек трябваше да крещи, за да го чуят.

Очите на Конрад очаквателно я гледаха с нетърпение и копнеж.

— Поръчай ми още едно мартини.

— Държиш ли да го изпиеш?

— Да, държа.

През целия си живот Анна се беше любила само с един мъж — със съпруга си Ед.

И преживяването винаги й се струваше прекрасно.

Три хиляди пъти ли го бяха правили?

Според нея — дори повече. Вероятно много повече. Кой ще вземе да брои?

Предположи все пак, че ако го използуваше като довод, точната цифра (не можеше без точна цифра) сигурно щеше да излезе три хиляди, шестстотин и осемдесет пъти…

… И тя добре знаеше, че всеки път, когато се случеше, това бе проява на чиста, страстна и истинска любов между един и същи мъж и една и съща жена…

… Небеса, как тогава можеше някакъв съвсем нов мъж, някакъв безразличен й непознат да се надява, че когато той го върши на три хиляди, шестстотин осемдесет и първия път, тя поне наполовина ще го приеме?

Та този мъж би бил нежелан гост.

Всички спомени щяха да нахлуят в главата й. Тя щеше да лежи, задушавана от спомени.

Преди няколко месеца при една от консултациите Анна изтъкна това на доктор Джейкъбс, а той каза:

— Няма да се занимаваме с глупости, стига с тези спомени, скъпа ми госпожо Купър! Забравете ги най- после, миналото не съществува!

— Но как да стигна до настоящето? — попита го тя. — Как мога да събера толкова кураж изведнъж да се кача по стълбите в чужда спалня и хладнокръвно да се съблека пред друг мъж, пред непознат човек?

— Хладнокръвно ли? — беше извикал Джейкъбс. — За Бога, жено, та тогава кръвта ти ще кипи!

И по-късно беше добавил:

— На всяка цена се опитайте да ми повярвате, госпожо Купър, че всяка жена, лишена от сексуален живот след повече от двайсетгодишна практика, при това в случая и с необичайно чести контакти, ако съм ви разбрал правилно, та значи, всяка жена в подобно положение ще страда непрекъснато от тежки психологически смущения, докато обичайната практика не се възстанови. Зная, че сега се чувствувате много по-добре, но съм длъжен да ви уведомя, че все още сте далече от нормата…

Анна попита Конрад:

— Да не би да ми правиш терапевтично предложение?

— Какво?

— Терапевтично предложение.

— За Бога, какво искаш да кажеш?

— Изглежда ми точно като заговор, замислен от моя доктор Джейкъбс.

— Виж какво — рече Конрад, като се протегна и докосна лявата й ръка с върха на показалеца си, — когато се познавахме едно време, колкото и да ми се искаше, бях твърде млад и неуверен, за да ти направя подобно предложение. Пък и си мислех, че мога да почакам. Смятах, че целият живот ни принадлежи. Откъде можех да предположа, че ще скъсаш с мене?

Донесоха мартинито й. Анна взе чашата и бързо започна да пие. Знаеше точно как ще й подействува. Щеше да има чувството, че плава. Винаги го усещаше при третото мартини. Щом го изпиеше, мигом изпадаше в безтегловност и сякаш се носеше из стаята като тънка струя водород.

Тя седеше и държеше чашата с две ръце, като че щеше да се причестява. Отново отпи. Питието съвсем намаля. Над ръба на чашата виждаше, че Конрад я гледа неодобрително. Усмихна му се лъчезарно.

— Ти не оперираш без упойка, нали? — каза тя.

— Моля те, Анна, не говори така.

— Започвам да плавам.

— Виждам. Не пий повече.

— Какво каза?

— Казах да не пиеш повече.

— Искаш ли да знаеш защо пия?

— Не — каза той и понечи да посегне, сякаш искаше да й вземе питието, затова тя бързо опря чашата до устните си и я държа известно време наклонена докрай, та да изтекат и последните капки.

Когато отново погледна Конрад, той слагаше на келнерския поднос банкнота от десет долара, а келнерът се кланяше: „Благодаря ви, сър. Много ви благодаря.“ Следващото, което Анна усети, беше, че се носи през залата и прекосява фоайето на хотела, а ръката на Конрад здраво я крепи под мишница и я насочва към асансьорите. Понесоха се към двайсет и втория етаж, после по коридора към стаята. Анна измъкна ключа от чантата си, отвори и се плъзна вътре. Конрад влезе подире й, затваряйки вратата зад гърба си. После изведнъж сграбчи Анна с огромните си ръце, прегърна я и напористо започна да я целува.

Тя не се отдръпна.

Целувките му обсипваха устата, страните и шията й. Той дълбоко си поемаше дъх в промеждутъците. Тя стоеше с отворени очи и го наблюдаваше със странното чувство, че гледа отстрани, и това, което виждаше, по нещо й напомняше на размазаните черти от лицето на зъболекар, който работи върху горен кътник.

После изведнъж Конрад си пъхна езика в едното й ухо. Ефектът бе поразителен. Сякаш двеставолтов ток протичаше по включена мрежа и всички лампи светваха. Костите й омекнаха, по крайниците й се разля гореща разтопена маса и Анна бе разтърсена до полуда. До такава откровена, безразсъдна и пламтяща страст едно време често я довеждаше Ед само като докосваше тялото й. Анна се хвърли на врата на Конрад и започна да го целува с много по-голямо настървение от неговото и макар че отначало той изглежда смяташе, че ще бъде жив погълнат, скоро равновесието му се възвърна.

Анна нямаше никаква представа колко дълго се прегръщаха и целуваха с такава сила, но сигурно бе минало доста време. Тя се чувствуваше извънредно щастлива, най-после отново изпитваше някогашната увереност, изпълваше я такава безпределна увереност, че й се искаше да смъкне дрехите си и да танцува дивашки за Конрад в средата на стаята. Но все пак не направи тази глупост. Наместо това просто се понесе към леглото и седна в края, за да си поеме дъх. Конрад побърза да седне редом. Тя склони глава на гърдите му и стоеше така, преизпълнена с радост, докато той нежно галеше косата й. После тя откопча горното копче на ризата му, пъхна ръката си вътре и я допря до гръдта. Усети през ребрата как тупти сърцето му.

— Какво виждам тук? — попита Конрад.

— Къде, мили?

— На главата ти. Трябва да вземеш мерки, Анна.

— Ти ще се погрижиш, мили.

— Не, сериозно — продължи той. — Знаеш ли на какво ми прилича? Прилича ми малко на ранна андрогенна алопеция.

— Чудесно.

— Не, не е чудесно. Всъщност това е възпаление на космените фоликули и предизвиква плешивост.