Повечето от магазините бяха затворени, но пред пункта все още имаше коне, а една фермерка стоеше в една каруца и зяпаше разсеяно наоколо. Въпреки това не се нави да влезе, щеше да има достатъчно време да направи това през деня. Първо трябваше да намери къде да спи и ако е рекъл Господ, да хапне нещо за вечеря.
Отиде в малкия хотел. Натисна звънчето на рецеп-цията, за да се покаже хотелиерът. Той беше дребен човечец на средна възраст, лицето му беше брадясало, а ризата му — мръсна. Копчетата му бяха разкопчани, а вратовръзката му висеше на една страна. Хотелът се нуждаеше от боя, а този — от баня, но това не му направи кой знае какво впечатление.
Разбира се, че ще намерят стая, отвърна му хотелиерът. Имат всякакви стаи — големи и малки. Морган му каза, че иска стая, която да гледа към улицата, за да влиза достатъчно светлина през нощта. Мъжът не обърна внимание на това или поне Морган така се надяваше. Имаше три свободни стаи, гледащи към улицата, и трите бяха еднакви и хотелиерът остави на него да си избере.
Накрая плати и получи ключа. Стаята беше на втория етаж, малка и прашна. Имаше малък гардероб, един стол, но никъде нямаше маса. Таблите на леглото бяха месингови, а то беше сложено в средата на стаята. Стая като стотиците други, в които беше преспивал.
Беше тъмно, единствената светлина, която идваше, беше от пункта отсреща. На ниския гардероб имаше керосинова лампа, но засега не смяташе да я пали. Прозорецът беше в окаяно състояние, первазът — напукан, но това нямаше никакво значение. Седна на стола така, че да вижда поста. Дъждът беше поизмил прозореца отвън, но отвътре беше прашен, затова го тръкна няколко пъти с ръкав, за да го поизчисти. Не знаеше какво очаква да види, но този пункт беше най-големият и тук имаше най-много оръжие. Все нещо трябваше да се случи.
Нямаше начин да се разбере дали Холидей наистина проявява интерес за тези търговски пунктове, които баща му беше създал преди време. Имаше си бизнеси, от които печелеше доста повече, и може би за всичко това се грижеше някой мениджър, а не самият той. Това, което трябваше да прави, е да седи и гледа, докато не се случи нещо. В противен случай щеше да дочака момчето.
Отгоре на прозореца имаше щора и той я спусна цялата, преди да се реши да запали лампата. След това слезе и попита мъжа на рецепцията, когото този път трябваше да събуди с повече удари по звънчето, къде може да остави конете за през нощта. Навън, зад хотела, имаше конюшня за гостите на хотела и това не струваше нищо допълнително.
— А къде мога да хапна? — попита Морган, — Градът май вече се е приготвил за сън.
Мъжът разбра.
— Е, мога да ви направя нещо или пък вие сам да си го приготвите. Кухнята е ей там отзад. Решихме да започнем да се преустройваме в хранителен магазин, защото има криза в хотелиерството.
Морган виждаше защо всъщност има криза в неговия бизнес. Беше на лошо място, но не само това беше причината. Отвън олющената боя правеше сградата да изглежда така, сякаш ще се срути всеки момент, а вътре всичко беше покрито с прах. Но този дребосък му хареса, нищо че беше отчаян от лошия бизнес.
Обясни му, че ще се справи сам, след като оправи конете.
— Вътре няма кой знае какво, но поне има съдини, домати, чушки и така нататък.
— И никакво месо?
— Сигурно се шегувате. Ако имаше, аз щях да го изям.
Първо отиде да огледа конюшните, за да се увери, че не са много мръсни, но за негов късмет поне те бяха добре. Явно дребният мъж се грижеше за тях с удоволствие. Напои конете, след това ги върза за яслите. Измъкна пушката си и на пръсти се върна в хотела, нагоре по стълбите, и я остави в стаята си. Когато слезе отново, другият го чу и извика отвътре.
— Тук вътре, влизайте.
Морган се запъти към гласа.
ГЛАВА ДЕВЕТА
След като хапна голяма порция бекон, който измъкна от багажа си, и варени картофи със салата от домати, той се качи обратно в стаята си. Изгаси лампата, вдигна щората и седна в стола. Каруцата вече я нямаше, както и конете. Когато свърши с кафето, от входа излезе един мъж, качи се на последния кон и потегли в лек тръс. Малко след това пунктът затвори.
На осветения вход се изправи тънка фигура на жена, след което се появи някакъв мъж, който спусна кепенците. Не можеше да каже на колко години беше тя, но изглеждаше млада.
Легна си в леглото и веднага заспа. Някъде към шест се събуди и първо погледна към пункта, но той все още не беше отворил. Остатъкът от кафето беше студено, но все пак ставаше за пиене.
Точно в седем часа пунктът отвори. Същият мъж вдигна кепенците и отвори двойната врата. Жената, която беше видял предната вечер, се появи след него и разтвори още по-широко вратата. Беше много млада, на около осемнадесет-деветнадесет, и изглеждаше много ядосана. Взе стария бинокъл, за да може да я разгледа по-добре.
Да, наистина беше ядосана и намусена, гледаше мрачно. Косата й беше сламеноруса, очите й светлосини. Беше доста висока и със стройна фигура, която си личеше и под свободната сива раздърпана всекидневна роба. Лицето й беше красиво и кръгло с остра брадичка, което й придаваше някакво странно изражение. Зачуди се коя ли може да е тя? Дъщеря на този, който беше видял? Или пък негова съпруга? Мъжът беше на около петдесет години, доста по-стар за жена като нея. Но точно това можеше да се окаже възможно. Ако все пак изкарваше добри пари, на момичето може и да не му пука за възрастта му. Ако е селянка или бедно момиче, за нея това означаваше добър избор, но не изглеждаше на нещо такова. Колкото повече гледаше към нея, толкова по-сигурен ставаше в това. В осанката й имаше някаква скрита грация, която си личеше даже и докато премиташе верандата. Повечето жени, родени и израсли сред природата, имаха тази вродена грация, но от начина, по който метеше, се виждаше, че тази работа не й харесва. Може би е старата история за млада жена, която се е съгласила да се омъжи за стар, но много по- богат мъж и животът й с него вече да я кара да съжалява за тази постъпка.
Мъжът, който и да беше той, се появи от пункта, като махаше с пръст и й нареждаше нещо. След това грабна метлата от нея и бръсна два пъти по пода, за да й покаже как да мете. Но вместо да вземе обратно метлата, тя се втурна в пункта. Мъжът веднага я последва и това беше последното, което Морган успя да види.
Приготвяше си бърза закуска, когато хотелиерът влезе в кухнята. Изглеждаше одърпан и мърляв, явно беше спал с дрехите си или пък беше пиян.
— Кафето мирише добре — каза той.
— Вземете си — отвърна му Морган, докато обръщаше цвърчащото месо.
Мъжът не чака втора покана, а си наля в голяма чаша, след това седна на една табуретка.
— Хубаво кафе. Казвам се Алфред Дженкинс. Притеснява ме фактът, че не научих вашето. Не сте се разписали в книгата.
— Казвам се Морган.
Знаеше какво ще последва, затова продължи:
— Занимавам се с бизнес с коне на север оттук. Тръгнал съм за Боис, но може би ще остана няколко дена в този град. Как е този бизнес по вашия край?
Дженкинс отпи от кафето си.
— Честно да ви кажа, нямам си и най-малката представа.
— Няма да загубя нищо, ако се поогледам. — Сипа месото в една чиния и я сложи на масата. — Има още месо, така че не се притеснявайте, яжте.
— Кафето ми стига. — Спря за момент. — Може би сте изненадан как може човек като мен да държи такава съборетина в това градче.
Морган не знаеше какво да каже, но нямаше нищо лично към този човек.
— Да, не приличате точно на хотелиер.
Дженкинс остана доволен от забележката.
— Радвам се да чуя това от вас. Започнах да изучавам право в една адвокатска кантора в Сан
