означава, че ако някои от вас по-късно решат да скъсат с живота, който от рождение са водили в един заблуден свят, и пожелаят да се върнат на Алкория, за да си живеят като царе там, изобщо няма да могат. Така че ние предпочитаме да не оставяме питомното, за да гоним дивото.
Другите бяха отправили поглед към упоменатия Гленмор, един от специалистите по астронавигация, който си разбираше от работата. Думите на бунтовника явно не бяха думи ей тъй хвърлени на вятъра. Земяните не биха могли втори път да предизвикат изкуствено причините за това отклонение от траекторията и Алкория щеше завинаги да им се изплъзне…
— Момчета, сега е моментът да се направи избор — сега или никога — настоя мъжът, който, изглежда, стоеше начело на бунта.
Трима други космонавти и един подофицер се отделиха от групата без особено колебание.
— Съжалявам, командире — измърмори подофицерът, — но мисля, че Стъркман има право. Тук сме добре и желая да остана.
За няколко минути почти половината от екипажа се присъедини към бунтовниците. Стъркман изпрати неколцина от тях да вземат останалото оръжие, заключено в оръжейния склад на кораба.
Астронавигаторът пусна Хуана Сантос, оставяйки я свободно да се движи.
— Вие също може да избирате, госпожице — каза той. — Нямаме намерение да ви принуждаваме да останете тук.
Хуана Сантос го измери с поглед, изразяващ съвсем ясно какво мисли за умственото му състояние, и се отправи, без дума да продума, към застаналите един до друг Викърс, професор Никълс, инженер Пейвъл и хората, които бяха отказали да участвуват в бунта.
— Мисля… мисля, че имахте право, Крис — прошепна тя, доближавайки се до Холдън, който изглеждаше дълбоко вглъбен в себе си.
— Тази планета ги подлуди…
Глава VI
Крис Холдън и неговите другари бяха под надзора на шепата бунтовници начело с Бари Стъркман, явния подстрекател на бунта. Водачът на бунтовниците, изглежда, разсъждаваше върху това, какво да правят по- нататък.
— Очевидно най-простото е да се отървем от вас — обяви той с неприятен кикот, — но ми е съвестно да го сторя. В края на краищата най-добре би било да се върнете в този свят, който не се решавате да забравите. Мисля, че ще ви предоставя тази възможност. Ние не сме убийци. Но трябва да говоря с момчетата. Те също трябва да си кажат думата. Та ще ви затворим временно някъде, докато решим какво да правим.
— Бихме могли да ги сложим на мястото на Престън? — подхвърли един от бунтовниците. — За него можем да сме сигурни, че ще бъде с нас! Изпревари ни вече, хитрецът му с хитрец!
Мъжете избухнаха в смях.
— Великолепна идея, Бласт! — одобри Стъркман и отправи зъл поглед към Холдън. — Това ще бъде справедлив обрат на нещата, нали, командире?
— Стъркман, вие съвсем сте се побъркали — опита се да го вразуми Холдън. — Дори не си давате сметка, че имате минимален шанс да се адаптирате към начина на живот на алкорианците. Щом отмине първоначалният етап на еуфорията, ще осъзнаете фаталността на грешката си. Искате или не, вие сте белязани от земната цивилизация. Постепенно ще си дадете сметка, че някои неща ви липсват жестоко, но ще бъде много късно. Не бих желал да съм на ваше място, драги мой.
— Затваряйте си устата, Холдън — изръмжа бунтовникът. — Аз и момчетата не се нуждаем от вашите проповеди! Хайде, тръгвайте оттук и знайте всички, че няма да се поколебаем да убием онзи, който реши да се прави на герой!
Един тунел от гъвкава материя водеше от салона право към помещенията на кораба и пленниците поеха по него, плътно охранявани от бунтовниците, въоръжени с неутронни пушки и парализиращи оръжия. Холдън размени бърз поглед със своя помощник, който вървеше до него, начело на неколцината задържани. Двамата се разбраха без думи. При най-малкия удобен случай те бяха готови и единият и другият да опитат всичко, за да променят нещата…
Но такъв случай не се представи по пътя от салона до трюма на Сигнус-X-I, където се намираше килията на Ралф Престън. Бунтовниците не ги изпущаха от поглед нито за миг и държаха пленниците си на такова разстояние, че всякакъв опит за реагиране да бъде обречен на провал.
Стъркман се спря пред килията на Престън, протегна ръка към механизма на ключалката и като погледна иронично Крис Холдън, каза:
— Сигурно ще ви е малко тесничко вътре. Ще трябва да се посгъстите, но това пък ще ви принуди да стоите мирно! Онези от вас, които искат да си променят решението, все още могат да го сторят. После ще бъде много късно.
Той огледа застаналите един до друг пленници, но никой от тях не помръдна. Чувствувайки се неловко, въпреки сигурността, която се опитваше да демонстрира, предводителят на бунтовниците се изсмя:
— Добре. Щом така сте решили…
Той натисна енергично копчето за автоматично отваряне на плъзгащата се врата и тя безшумно се отмести вляво.
— Хей, Престън — извика бунтовникът. — Можеш да излезеш оттам! Водим ти заместници.
От мястото, където се намираше, Крис Холдън не можеше да погледне във вътрешността на килията, но внезапно странното поведение на Стъркман го учуди. Бунтовникът втренчено гледаше към помещението, замръзнал от изненада.
— Престън! По дяволите, ти какво…
Той не довърши и изражението му мигновено се промени. Стоеше с отворена уста, с поглед, обхванат от неописуем ужас.
— Внимавай! — изрева един от бунтовниците, който се бе приближил, за да погледне, и отскочи назад с изкривено от панически страх лице.
От вътрешността на килията се разнесе нечовешко ръмжене и Крис Холдън почувствува как косите му се изправят. Той инстинктивно понечи да се отмести на свой ред, но пред зеещата дупка на входа нещата вече светкавично се развиваха. Излизайки бързо от вцепенението си, Стъркман понечи да се отдръпне назад, но нещо подобно на лиана се разлюля във въздуха, нави се около врата му, буквално го повдигна от земята и го запрати в стената на коридора. Той изрева, докато неговите хора с викове заотстъпваха назад. Като в кошмарен сън Холдън видя как друга лиана се появява в рамката на вратата. Краят й завършваше с остро жило. Люшна се с невероятна сила. Жилото удари полузашеметения Стъркман в гърдите и нещастникът изрева отново, опита се да стане, после рухна изведнъж. Силни конвулсии разтърсваха тялото му, а от устата му излизаше предсмъртно хъркане.
В този момент в отвора се появи някакво ръмжащо чудовище, и то така неочаквано, че най-близкият от бунтовниците нема време да използува неутронната пушка. Някакво кошмарно същество, чието бледозеленикаво тяло слабо лъщеше под светлините в коридора. За миг Крис Холдън и другарите му зърнаха чудовищния призрак. Мъжете, които ги пазеха, се отдръпнаха назад в безпорядък, за да се предпазят от пипалата, заплющели във въздуха, търсейки някоя жертва.
Човекоподобно тяло със странна бледозеленикава плът, тук-там покрита с петна, образуващи нещо като кора, но с по-тъмен цвят. Върху млечнобялата му отвратителна яйцевидна глава, едно снопче, напомнящо удивително на тичинки, стоеше като корона. Тази корона беше жълто-виолетова и отделните й части се полюшваха. Очите му бяха сведени до два тънки хоризонтални процепа, а устата представляваше грозна и зееща тъмночервена паст. Ръцете изглеждаха атрофирани и висяха безпомощно край шуплестото тяло, в което имаше нещо отвратително. Чудовището стоеше изправено на силните си крака, покрити с черни алвеолни люспи, и около половин дузина лиани като тази, която порази Стъркман, излизаха от раменете и се разклоняваха в два изключително подвижни снопа.
— Стреляйте! — извика внезапно Викърс. — Стреляйте, по дяволите, какво чакате!
Уродливото създание бе застанало неподвижно сред коридора и гледаше напрегнато групата от земяни. Един от бунтовниците се реши да натисне спусъка на пушката си и Крис Холдън видя ясно попадението на
