неутронните куршуми върху гъбестата плът на съществото, което изръмжа дрезгаво и отстъпи няколко крачки назад. Но куршумите експлодираха в дъното на коридора, преминавайки през тялото на отвратителното чудовище, без видимо да го наранят.
Едно от пипалата внезапно се стовари върху стрелящия и надавайки безумен вик, мъжът рухна на пода също като Стъркман. Тежка, непоносима миризма на гниещи растения изпълни коридора. Изведнъж Холдън почувствува, че губи контрол над волята си. Мислите му ставаха смътни, неясни и страхът му постепенно намаляваше.
— Внимавайте! — задъхано извика той. — Тази гадина излъчва… психопарализиращи вълни!
Един от бунтовниците се втурна изведнъж, крещейки като луд, с оръжие, опряно на хълбока, но не успя да го използува — три от пипалата го парализираха, грабнаха го от пода, вдигнаха го чак до тавана и го запратиха с невероятна сила в стената отдясно. От силата на удара черепът му буквално се пръсна в металната преграда, кръв бликна от ноздрите и ушите му. После едно от жилата, вероятно отровно, удари още веднъж и виковете на нещастника секнаха моментално.
След това растителното същество направи огромен скок назад, завъртя се на уродливите си крака и изчезна в страничните коридори на кораба.
Едва тогава земяните успяха да дойдат на себе си. Крис Холдън реагира пръв. Той се впусна към един от бунтовниците, гледащи тъпо към края на коридора, и изтръгна оръжието от ръцете му.
— Тази гадина трябва да се преследва! — извика командирът на Сигнус-X-I.
Напълно объркани от бързината, с която се развиха събитията, бунтовниците не можаха да реагират, за да овладеят положението. Внезапната смърт на водача им и на двама от техните съучастници ги извади от равновесие, бяха неспособни да вземат каквото и да е решение. Смаяни от тази невероятна история, те започнаха да изтрезняват.
— Хайде, стига сме се забавлявали — каза Джеф Викърс, вземайки оръжието на един от тях, който дори не помисли да се защити. — Бласт, Гленмор, Тъли, след мен!
Подчинени на неговия авторитет, тримата бунтовници стремглаво го последваха. Крис Холдън тичаше вече към страничния коридор. Бледа като мъртвец, Хуана Сантос не можеше да откъсне поглед от трите неподвижни тела, проснати напреки на коридора. Устните й потръпваха, изглеждаше, че всеки момент ще заплаче. Останалите реагираха малко със закъснение, сякаш се събуждаха от кошмарен сън.
— Ами Престън? — задъхан попита лейтенант Пейвъл и хукна към килията, огледа се. Помещението беше празно… В един ъгъл, до кушетката, лежаха разкъсаните дрехи на космонавта. Вонята на загнили растения стягаше гърлото и офицерът, залитайки, с изхвръкнали от орбитите очи, се отдръпна назад.
— Престън… Боже мой… Това не е… възможно — задъхваше се той.
Крис Холдън пръв излезе навън през люк номер три, зейнал в лунната нощ на Алкория. На места по земята се виждаха следи от лепкави петна — беше сигурен, че чудовището се е измъкнало през този изход. Викърс се присъедини към него, докато той търсеше в мрака, опитвайки се да открие растителното същество в района на лагера.
— Фотонните прожектори, бързо! — извика той, готов да натисне спусъка на оръжието си.
Един от бунтовниците се втурна към командното табло и натисна серия лостове. Силните прожектори прерязаха нощта, обливайки с ослепителната си светлина лагерните постройки наоколо.
— Там! — извика Викърс и хукна по стълбата.
В същото време и Холдън забеляза зеленикавия силует, който се измъкваше между два модула по посока на гората. Без да се поколебае нито секунда, той отправи един откос и светлинните следи на неутронните куршуми изчезнаха в мишената, която подскачаше на стотина метра от тях, ясно открояваща се в светлината на прожекторите.
— Улучи го — извика Джеф Викърс, стреляйки на свой ред.
Остър вик се разнесе в тишината. Остър вик, изразяващ и нечовешко страдание, и гняв. Зеленикавият силует, обграден от пипалата, които бясно шибаха наляво и надясно, залитна за момент, после спря, но веднага тръгна още по-бързо, гонен от светещите куршуми, които, изглежда, преминаваха през него, без да експлодират. Кошмарното същество изчезна в неосветения от прожекторите сектор и Крис Холдън престана да стреля.
— Нищо не може да се направи — извика той. — Куршумите ни преминават през него, без да му навредят. А падне ли нощта, и дума не може да става за преследване. Щом се разсъмне, ще опитаме да открием следите му.
Застанал до него, Джеф Викърс се опитваше да нормализира ускореното си дишане.
— Крис… Кажи ми, че не съм сънувал — задъхано помоли той. — Кажи ми, че наистина видях това… това нещо!
До тях стояха неподвижно тримата бунтовници с оръжие в отпуснатите им ръце. Холдън ги погледна за момент, сетне измърмори:
— Хайде, момчета, връщаме се. След всичко, което стана, предпочитам да забравя вашите магарии. Гленмор, разположете постове, освен ако нямате желание да се разходите в тази романтична гора.
Астронавигаторът не успя да овладее тръпките, които го побиха.
— Не, командире — каза той сдържано. — Мисля… мисля, че се побъркахме…
— Добре. Да не говорим повече за това — въздъхна Холдън. — Да видим какво става с другите.
Те намериха останалата част от екипажа в коридора, където се бе разиграла драмата. Главният лекар Лестър се беше навел над трите тела на бунтовниците. Когато Холдън застана до него и го погледна въпросително, той се изправи — лицето му беше каменно.
— И тримата са мъртви — глухо каза лекарят и посочи посинялото лице на Стъркман: — Сякаш е бил поразен от много силна отрова. Нараняването в гърдите е повърхностно и не може да доведе до смърт. Но има следи от белезникава течност по ръба на раната, която всъщност не е кървяла. Същото е и при другите… Това е… това е ужасяващо! Успяхте ли да догоните онова чудовище?
Холдън поклати глава:
— Не. Неутронните куршуми нямат никакъв ефект върху организма му. Сякаш е от растителна тъкан… Нищо не може да се разбере!
— Мисля, че аз разбрах — продума изведнъж Хуана Сантос, която се бе приближила въпреки отвращението, което изпитваше при вида на трите ужасни трупа. — Елате да видите, Крис…
Тя го поведе към вътрешността на килията и посочи купа от разпокъсани дрехи.
— Ето какво е останало от Ралф Престън — каза Хуана с треперещ глас! — Това… това чудовище, което току-що уби трима души…
Тя погледна Холдън с болезнена напрегнатост и довърши с едва доловим глас:
— Това чудовище е самият Престън…
Глава VII
Призори в командния модул на Крис Холдън бе свикан истински военен съвет. Тримата нещастници, станали жертви на зеленото чудовище, бяха погребани в лагера след кратка церемония под силната светлина на фотонните прожектори. Беше се събрал целият екипаж на Сигнус-X-I заедно с Хуана Сантос и професор Ян Никълс, който, изглежда, не разбираше много добре в какво положение се намираха сега. Липсваше само доктор Лестър.
Седнал на работната си маса, с изопнато от умора лице, Крис Холдън огледа бавно другарите си, после погледът му се спря на Хуана Сантос, чийто израз беше не по-малко загрижен от неговия.
— Обяснете им, Хуана — започна Холдън. — Сигурно ще го сторите по-добре от мен. Толкова ми е трудно да повярвам всичко това…
Хуана Сантос завъртя фотьойла си, за да застане с лице към другите.
— Ще ми се да съм се излъгала — каза тя приглушено, — но за съжаление страхувам се, че последните констатации, които направихме с доктор Лестър, ни водят само до едно заключение. Доктор Лестър продължава да работи с материала, взет от телата на нашите нещастни другари, преди да бъдат погребани. Той смята, че може да определи естеството на поразяващата отрова, която явно е причината за смъртта на Стъркман и другите двама космонавти. Лично аз се съмнявам това да ни доведе до нещо съществено, но Лестър може да ни помогне да разберем какво се е случило в килията, където беше затворен Ралф Престън.
