Мишел Жори
Жълтият прах на времето
— Всичко е наред — отговори Жак на въпроса на Джон Дикинджър. — Е, доколкото въобще може да бъде наред. Но аз съм объркан.
Дикинджър избухна в смях.
— Живеем във време на всеобщо объркване.
— Странно нещо е времето.
— Животът също.
— И хората…
— Слоновете, боговете, лебедите и мъдреците!
— Да, повтарям ти — безкрайно съм объркан.
— Или поне ще бъдеш.
Дикинджър плесна със свободната си ръка (с другата навярно държеше слушалката) по маса, стена или друга някаква гладка повърхност недалеч от телефона. Разнесе се странен звук — едновременно далечен и мощен, сигнал или зов, или господ знае какво.
Какъв е звукът от пляскане с една-единствена ръка? — пита дзен коанът1. Може би звук от плесница. Или звукът на преминаващото време… Сладникава мелодия поскърцваше край Дикинджър:
— Надявам се, че следващата седмица ще успеем да се видим — продължи той. Песента на Кафи се изгуби в далечината.
— Тъкмо смятах да те попитам…
— Разбира се, но когато се видим. Има неща, които не могат да се кажат в писмо, а още по-малко по телефона.
— В такъв случай вече доста каза.
Жак отстъпи до надуваемия фотьойл и се отпусна в него, като притискаше слушалките към ушите си. Частичната глухота определено му пречеше при телефонни разговори и от дълго време подсилваше чувството му, че живее в неразбираема вселена.
— Всъщност, Джон, ти в отпуска ли си, или по работа?
— Ами, по малко и от двете — призна Дикинджър. — Да речем, че доброволно работя извънредно. И това ще ти обясня… Нали знаеш, че няколко месеца бях командирован в Бомбайския университет?
— Знам. Писа ми за това.
— Да, нямах нищо против да видя отново морето. Делхи е почти в подножието на Хималаите, а аз много обичам зимата в Бомбай. За жалост университетът е твърде близо до Сашивалая.
— Твърде близо до какво? — попита Жак. Знаеше думата и чудесно я бе разбрал. Често му доставяше удоволствие да се прави на по-наивен, отколкото бе, като същевременно презираше тази своя мекушавост и сервилност.
— Сашивалая — нищо загадъчно няма. Селището на правителството. Обаче тези добри хорица имат проблеми. Изхитриха се да ме притиснат и ще трябва да им помогна. Предполагам, това не те учудва? Знаеш колко е сериозно положението в Индия и Бангладеш. Понастоящем повече откогато и да е било. Така че аз… В Европа мога да видя доста интересни неща за хорала в Бомбай и за Министерството на земеделието в Делхи. Затова сега ти се обаждам от Роаси. Трябва да тръгвам веднага. Но в края на следващата седмица… да речем двайсет и трети или най-късно двайсет и четвърти…
— Двайсет и трети или двайсет и четвърти?
— Чакай, не… Пак се обърках с този календар. Ама че гадно нещо! Момент, да пресметна: четвърти или пети най-късно, ако нищо не се случи. Ще можем да се срещнем… Ако нищо не се случи!
Жак Мариан и Джон Дикинджър се бяха запознали в Женева по време на една конференция за азотната недостатъчност и липсата на протеини в храната на развиващите се страни. Тогава Жак работеше в лабораториите Лоран-Дюверноа, които бяха разработили два продукта, предназначени да не допускат липсата на нужните аминокиселини или да лекуват от нея: трилифон и Д-аминогел. Лабораториите разполагаха и с научноизследователски екип, работещ в тази област. Поради това фирмата бе поканена заедно с още десетина други. Но шефът и висшите служители не искаха да си развалят спокойствието заради тази среща, която почти не представляваше търговски интерес (още повече че дружеството Лоран-Дюверноа щеше да бъде погълнато от Клинтън и това вече ставаше известно сред управляващите кръгове). „Бабини деветини — бе отсякъл господин Дюверноа с нетърпящ възражение тон. — Но трябва да бъдем там, въпрос на престиж…“ Престоят в Женева в началото на тази почти безснежна пролет въобще не привличаше шефовете. Избраха Жак, защото се оправяше малко по-добре от другите служители с английския, немския и италианския и било от безразличие или разсеяност приемаше безропотно всички тегоби.
И тъй той замина. Включваше се в разговорите, вмъкваше понякога две-три думи, но без да успее да привлече вниманието на загладения свят върху своя Д-аминогел. Всъщност с едно изключение — млада индийска лекарка, която се казваше Дурга Юджен, му поиска сандък с образци. Придружаваше я трийсетинагодишен мъж — оказа се точно на трийсет и четири — висок, слаб, с джинсов костюм от юта, с дълги къдрави светли коси, брада на суами и сини очи с поглед, на който не можеш да издържиш. Той явно й служеше за екскурзовод и преводач. Представи се на великолепен френски:
— Джон Дикинджър, научен съветник към индийското правителство по въпросите на общественото здравеопазване и земеделието. Осигурете ни колкото е възможно повече образци и не се безпокойте за изпращането им. Аз лично ще мина през Париж да ги взема. По всяка вероятност ще имаме специален самолет.
По-късно Жак научи, че Джон Дикинджър е син на дребен чиновник от Калкута и медицинска сестра — французойка от Шандернагор. Родил се в Индия, но след като баща му починал и майка му се завърнала в Европа, завършил част от образованието си във Франция, а после продължил в Англия и Съединените щати. Впрочем бе станал доктор на науките в голям американски университет. Запленен от родната си страна обаче, веднага след получаването на дипломите си се завърнал там, за да служи на правителството в Ню Делхи. Било малко преди войната в Бангладеш. Дикинджър дори изиграл известна роля при установяване на отношенията между двете страни. След експлозията на първата индийска атомна бомба временно скъсал с Ню Делхи. Останал една година — само година — настрани от изследванията и делата на индийската държава. После… После започваше загадката.
На всеизвестната конференция през март 1977 Дурга Юджен говори дълго за проблемите на изхранването и здравеопазването в Южна Азия. С почти марксическа терминология тя нападна отживелите структури и мъглявите философии, които спираха всякакъв прогрес и скриваха като зад димна завеса смущаващи неравенства. Без никаква ораторска предпазливост заклейми ядрената политика на своето правителство. Накрая я аплодираха ако не за друго, то поне заради мургавата й, трагична красота.
Дикинджър също бе почти толкова рязък, но изглеждаше много по-несигурен в себе си и постоянно разкъсван между противоречивите си пристрастия. Чувстваше се виновен, че изпитва възхищение и от традиционната Индия на Упанишадите и Бхагавадгита. Той винаги завършваше с някой хаплив израз всяко повече или по-малко обективно изложение. Изложенията ги забравяха, но не и изразите. Например: „Има хора, които осъждат мъдростта в името на протеините. Но те са неспособни да направят разлика между един мъдрец и купчина протеини!“
По-късно, оглеждайки разсеяно пълните хора около тях, бе казал на Жак с уморен тон: „Всъщност човек може би не е нищо друго освен купчина протеини. А на Запад — една твърде обемиста купчина!“
Нощта след срещата с Дикинджър и Дурга Юджен Жак сънува кошмари. Чуваше гинещи гласове, които го зовяха: „Протеини, имайте милост, протеини!“ Втурваше се из пустинята с пълни с Д-аминогел ръце, но откриваше само вдървени трупове.
На другия ден посети новите си приятели. Във фоайето на хотела видя голям сандък, готов за
