Жълтият прах на времето

изпращане, на който бе изписан предизвикателният и незабравим адрес на Дурга: Д-р Юджен, холерна болница. Парси… Почувства се съвсем нищожен. Какво, по дяволите, правя тук? Вечният въпрос без отговор.

Младата жена поде оживен разговор, но Жак но разбра и половината от това, което му говореше с дрезгавия си напевен акцент. Друга вечер те най-изненадващо нахлуха в дома му — Джон с костюм от юта, влачейки малко кученце на име Атар, а Дурга — със строг сив тайор, гримирана съвсем по ориенталски, но с изопнати черти и дълбоки сенки под очите — сякаш предварително бе сложила траур за народа си.

Този път Дикинджър подхвана спора, като неговата обичайна властност преминаваше последователно в прикритост, страст, безапелационност, разочарование. Твърдеше, че е на трийсет и три години (идеалната възраст за обществен живот), но изглеждаше много по-млад. Знаеше, че му остава малко време; поне така заявяваше, за да осъществи грандиозния проект, който според него заемал изцяло съзнанието му: да спаси Индия от глада, без да унищожи нейната духовност. Поне три пъти на седмица се напиваше с уиски, коняк, водка и арак2, за да забрави неуспехите си и да се отдаде на нови мечти.

Жак отдавна се интересуваше от Индия и индуизма. Мислеше — без да е напълно убеден, — че източната философия, дзен, йога и всички подобни неща могат все още да помогнат против старческото оглупяваме на Запада, чиито симптоми непрекъснато се задълбочаваха. Знаеше имената на някои известни суами: Рамакришна, Кришнамюрти, Бхагаван Дас, Шри Ауробиндо, Вивекананда и двама-трима по- маловажни феодали. Всъщност той ги бъркаше един с друг и твърде слабо познаваше ученията им. Не посещаваше спиритуалистките и ориенталистки среди, където според него на една умна и здравомислеща глава се падаха две дузини смахнати типове, кандидати за ямата със змии и агенти на Милениъм пилигрим сосайъти. Но някои учени бяха разработили успешно идеите и опита на Изтока и бяха съумели да извлекат най-доброто от тях. Поне така твърдяха. Джон Дикинджър, изглежда, бе един от тях.

Подир известно време Дикинджър забеляза, че Жак трудно следи разговора на английски — разговор на твърде високо ниво — и премина на френски. Сега пък Дурга не разбираше нищо. Младата жена самоотвержено се опита да се включи, сетне помръкна и големите й черни очи се наляха със сълзи. Накрая положи глава на ръцете си и заспа на облегалката на креслото.

— Трябва да я извиним — каза Джон. — В родината си това момиче работи по петнайсет часа на ден. Доста се изтощи от пътуването, а пък и твърде на сериозно приема този конгрес. По цели нощи пише нещо. Освен това трябва да призная, че се държа наистина гадно с нея. Любя я, когато би трябвало да спи… пък и не само тогава.

По-късно пренесоха Дурга на леглото на Жак, без тя дори да помръдне. Поразсъблякоха я, а те будуваха до сутринта, като продължиха разговора (по-точно монолога на Джон Дикинджър) на тих глас и пиха чай, кафе и уиски. Атар скимтеше в банята. Жак слушаше разсеяно Дикинджър и се бореше със съня. Няколко стандартни, но добре изказани мисли все пак останаха в паметта му.

— Днес повече от всякога нашите съвременници живеят в тревоги и лишения. Колкото повече тъпчат търбусите си с месо, алкохол и разни наркотици, толкова по-незадоволени се чувстват сред жалките си съкровища. Западният човек без никакъв преход изпада от умора в отегчение, от детинство в старост, от апатия в истерия. Свободното му време е мъртво време. Той работи и живее само заради вещите. Постоянно е измъчван от желание за нови вещи — най-празната и най-разкъсващата страст. И тази страст превръща живота му в сив ад. Разбира се, има психотропи, транквилизатори, невролептици и всякакви други средства, които превръщат сивия ад в пухкаво райско преддверие — рая на изродена копринена буба. Увита в пашкула си буба, която преде жалката си нищожна нишка, готова да се скъса и при най-малкото сътресение — ето какъв е модерният човек, този прометеев герой!

Тази теза не бе особено оригинална през 1977 година. Милиони хора споделяха убеждението, че науката, техниката и промишлеността не са донесли щастие на Запада, нито някъде другаде. И много от тях мислеха, че научната, технологическа и индустриална цивилизация бе претърпяла неуспех или най-малкото полунеуспех. Съзнанието за този неуспех — или полунеуспех — поддържаше дремещия бунт у част от младежта. Жак бе чел стотици статии и десетки книги, които угоднически, яростно или отчаяно разглеждаха тази тема. Но как да се излезе от това положение? Самият Дикинджър, Жак бързо го разбра, все още се чувстваше твърде добре в салоните и лабораториите — двата противоположни, но обвързани полюса на цивилизованото общество, и не би могъл да бъде истински ученик на великите индийски йоги. Той бе по- близо до Янус, отколкото до Шри Ауробиндо, и не успяваше напълно да слее двете страни на своята идеология и личност. Мечтаеше, между другото, подобно на Генон да обедини християнството и индуизма (разбира се, знаеше, че накрая Генон бе избрал исляма), като им прибави щипка социализъм и резенче сексуална свобода. Страстно защитаваше традиционните идеи и начин на живот на Изтока, а смисълът и целта на неговата задача бе да ги промени колкото се може по-бързо. Откъде ли не бе притиснат. Всички сме притиснати до стената.

В продължение на цяла седмица и Жак си задаваше въпроса, дали не е прометеев герой. На пръв поглед — не. Но смътно чувстваше, че и той е на мушката. Може би както всички хора и той бе предал нещо или някого. Във всеки случай със сигурност беше мръсник и нещастник. Както всички хора. И усещаше близостта си с нищожната буба — човека от последната четвърт на века.

Жак чу в слушалката притеснена въздишка.

— Мислиш ли, че те подслушват?

— Е, казват, че БОВО редовно подслушва със своя шпионски компютър от десет до дванайсет хиляди души. Но предполагам, не съм чак толкова важен, та да фигурирам в списъка им.

— Кой знае? Сигурно им е известно, че си във връзка с мен… Както и да е… Ами, самолетът ми излита след… след десет минути, мисля. Засега те оставям. Жак?

— Джон?

За момент настъпи мълчание. За миг, за секунда, пет секунди, десет… Продължи дълго.

— Значи ще се върна в Париж към трети-четвърти юли — отново се обади Дикинджър с притеснен глас, като че ли едновременно пресмяташе. — Ще ти се обадя по същото време като днес. Не, всъщност… мисля, че ме следят. Но това не е важно… Нещо става… О! Предполагам, че няма да ми повярваш. Жак! Жак, чуваш ли ме?

— Разбира се, че те чувам, Джон. Какво…

Жак не довърши въпроса си. Дишането на Джон, което се долавяше, съвсем ясно в слушалката, стана насечено и свирещо.

— Джон, не си ли добре?

— Жак, у теб ли е още жълтият прах, който ти дадох? Епруветката с корковата тапа. Ти…

— Естествено, у мен е.

Жак се опита да се намести по-удобно в стола, но не успя. Край на удобствата, Жак Мариан.

— Въпреки изкушението не съм я докосвал.

— Добре, много добре — каза Джон. — Колко е часът, Жак?

— Часът ли?

Жак се разсмя нервно. Целият потрепера.

— Какво толкова смешно има? — попита Джон.

— Пазиш ли куфара си от свинска кожа?

— Да. Защо?

— В Индия свинята не е ли свещено животно?

— Аз знам само едно свещено животно.

— Кравата ли?

— Не. Човекът.

— Да, разбира се. А бомбата?

— Бомбата ли?

— Да. Вие разполагате с водородна бомба и установки.

— Бомбата!