Жомберг) зелените мантии на Диеполиския университет, за да не бъде претърсен от полицията или градската гвардия…
Беше изработил план за пътуване по вода и много му се искаше да го представи на Професора, без да му споменава за картата. От Селена можеха да се изкачат по течението на Оргомби до мелницата на Табарак, сетне да продължат по канала от Туйва до Оргомби и да стигнат до Линд. При положение че намереха някоя добра работилница в Селена, щяха да се оправят за половин ден. От Линд оставаше само да се изкачат по Туйва до Занвизир. Почивка, после отбиване до Сарлбург и отново обратно до Туйва. Пак с кораб до притока Дразд… И всичко само за четири-пет дни, вместо десет или дванайсет! Но трябваше да убеди Жомберг, което май щеше да е твърде трудно.
За да убие времето, Брес се отдаваше на мечтания за приятелката си Бетина. Не беше съвсем сигурен, че Бетина му е действително приятелка. Но това не бе толкова важно. Тя бе момичето, което желаеше, което обичаше (макар и да не бе съвсем сигурен, че я обича). Тя бе момичето, което спохождаше сънищата му както никоя друга досега. Беше си изработил безотказен механизъм.
Проектираше в съзнанието си анатомията на младото момиче — най-приказната територия, която познаваше. Съсредоточаваше се горе-долу еднакво продължително върху всяка част от тялото й: средно трийсет секунди. Ходилата, прасците, коленете, бедрата. Дългите, дългите златисти бедра на Бетина. Те бяха най-хубавото, което тя притежаваше. Цяла минута се спираше между колянната връзка и слабините. Трябваха му близо три минути, за да стигне до русия пух под корема. Тук не можеше да избегна тръпката на свещен ужас. Бързо преминаваше към корема, хълбоците и поуспокоен, отделяше известно време за кръглото, гладко, нежно и вдъхващо сигурност, загоряло задниче. Гърба, гърдите, раменете, шията, лицето, очите, косите… Бавеше се. Често се загубваше в сенчести и тайнствени места. Обиколката винаги му отнемаше малко повече от десет минути. Сетне след няколко дихателни упражнения започваше отново.
Понякога други мисли прогонваха образа на Бетина. Понякога Жомберг имаше желание да приказва и Брес трябваше да му отговаря интелигентно и заинтересовано. Разбира се, това прекъсваше, но не за дълго виденията му.
— Пристигаме, Бреслин — повтори Професорът.
Обичам заострените гърди на Бетина… Дали ще го заболял краката? Добре изглежда! Кръглите гърди на Бетина, червените им зърна набъбнали, когато се любим…
— Краката ми натежаха, господине — каза Брес. — Знам, че ходенето е най-доброто духовно упражнение, обаче моето посвещаване…
Лорд Жомберг се подсмихна. За стохиляден път, откакто тръгнаха от Диеполи.
— Не се оправдавайте, Бреслин. Ще бъда снизходителен към вас. Но знаете мнението ми: грехът спрямо мускулите е и грях спрямо духа!
Без съмнение го болят краката. Цупи се, но става по-толерантен. Това е сигурно. Най-добрата новина за деня…
Брес въздъхна и отново се върна към мислите си.
… толкова кръгли гърди, когато се е изпънала под мен, и толкова издължени, толкова заострени, когато е права и се навежда да се облече или да играе!
— Градът е напълно запазен — говореше Жомберг — благодарение на забравен днес метод, който се е наричал „молекулярно инжектиране“. Цивилизацията от XX век фигурира във вашата дипломна работа, Бреслин. Аз, честно казано, не обичам особено тази епоха. Но Алкен, уредникът на музея, ми е стар приятел…
Вкусът на нейното тяло. Когато вдишвам много силно… Коремът на Бетина изпъкналия венерин хълм, когато се забавляваме тя смъква малко бикините си точно колкото да мога да видя няколко косъма да положа устни върху пъпа й тръпка, мисля че тя обича много, то изпълва гърлото ми и слиза в ноздрите и аз отнасям миризмата й в себе си за цял ден понякога плюс Бетина розова възморава плът между русия мъх…
За няколко секунди Бреслин забрави Бетина.
Съвременната цивилизация ни учи да бъдем безпристрастни или да се преструваме на такива. Лицемерно, нали? Нищо не доказва, че сме по-добри от хората през XX век. Естествено, тази цивилизация се е изградила като реакция срещу утилитарния и разрушителен свят, който я е предхождал. Но реакцията не стигна ли твърде далеко? Културата е прекрасна, защото не служи за нищо. Да. И за да остане съставка от културата, науката трябва да се пази да не се изроди в техника. Трябва да се стреми да запази своята чистота, тоест своята безполезност. Да, от една страна,това е чудесно. От една страна. Но светът е четвъртит: как е от другите три страни.
Физиците от университетите можеха колкото си искат да изучават структурата на материята, без да се боят, че теоретичните им открития щяха да бъдат превърнати в атомна бомба както каляската в тиква. При всички положения изследванията им бяха осъдени да тъпчат на едно място поради липса на промишлена инфраструктура. Те работеха почти по занаятчийски, което им даваше възможност да докажат находчивостта си. Науката бе открила принципа на движение без реакция, но хората се придвижваха с конски каруци и си светеха със свещи или масленичета, защото бяха безразлични към „прогреса“, защото нямаха никакво влечение към удобствата и се пазеха от лесния живот. Или поне защото ги принуждаваха да мислят така. Такава беше ролята на културата. (Не можеше да се каже, че бе напълно безполезна…)
Цивилизацията поставяше човека над всичко. Тя го учеше да презира машините, за да не може да бъде поробен от тях. Това беше чудесно. Все пак Брес мечтаеше за електрическа лампа или за колесна шейна. Една най-обикновена колесна шейна като през XX век! Детинщини, би казал Жомберг. Възрастните нямат нужда от играчки. Въпреки това… мислеше си Брес, без да се опитва да избистри идеята, която го плашеше. Нашето общество не е ли малко лицемерно? Променил ли се е човекът? Ако един ден организацията на света бъдеше поставена под съмнение, от обстоятелствата или от някои хора, Брес чувстваше, че няма да е от тези, които ще се вдигнат в нейна защита. Бъди искрен. Ти въобще не си във възторг от света, в който живееш. В известна степен си признаваш здравомислието на някои принципи, но не си щастлив…
Не си щастлив въпреки бедрата на Бетина. Въпреки устата на Бетина и корема на Бетина, ти се задушаваш в кожата си и в своя свят (което е едно и също) и имаш чувството, че си впрегнат в една твърде тежка рутина и поруган от нея. Вярно е, че ти наричаш рутина онова, което учителят ти би нарекъл традиция…
Но ти изобщо не си убеден, че ще успееш да се реализираш в това общество. Ти мечтаеш за миналото. Тази така прекрасно безпристрастна култура те отегчава до смърт. Притиснат си, скъпи мой Брес, притиснат си. Знаеше, че Жомберг би се подсмихнал жлъчно: „А духът, скъпи Бреслин? Къде оставяте духа?“ — Търся го, учителю, и въпреки уважението ми към вас — не го откривам. За по-сигурно нека се върнем при задничето на Бетина.
По тялото на Бетина имаше едно много нежно, много, много нежно място, което в началото никога не можеше точно да определи; налагаше се тя да води ръката му и това го дразнеше… Жомберг успя да потисне гримасата, но не се въздържа и изръмжа…
— Рибата да ме…
Рибата не се появи. Професорът закуцука. Брес се спусна да му помогне.
— В обувката ми е влязло камъче — каза Учителят с високомерно достойнство.
— Бихте ли седнали на раницата ми, за да ви събуя обувката, господине? — предложи Брес.
Жомберг погледна банкета, обрасъл с високи изпоцапани с бяло треви, и поклати глава.
— Не, Брес, благодаря. Но сигурно веднага щом стигнем в странноприемницата, ще си поискам ведро топла вода, да си накисна краката.
— Ако разрешите — каза Брес, — и аз ще си поискам.
— Не се стеснявайте, скъпи мой. Две ведра с топла вода няма да разорят Диеполиския университет. Поне така си мисля.
Нозете на Бетина… Не… Слънцето проблясвате между двойния плет на облаците и виолетовия хоризонт. Полегатите лъчи осветяваха първите къщи на селото. Червени и сиви покриви. Ниски къщи, пръснати в
