безпорядък между дърветата. Несъразмерно струпани покрай тесните улички сгради, в стилове от всички епохи… краката на Бетина, закръглените й прасци…
Жомберг изкриви уста в гримаса, която би могла да означава презрение, лека носталгия или просто размишление. Защо пък не? Той беше човек, който много размишлява… наближаваха. Брес беше малко разочарован.
Коленете на Бетина. Разминаха се с кравешка двуколка. Дългите заоблени бедра на Бетина. Няколко смълчани пешеходци. Коприненонежният корем на Бетина.
Млада селянка с дълга рокля. Колко приятно би било да я повдигнеш! Красиво момиче в двете ръце с кошници — с удоволствие ще й помогна да напазарува…
Докъде бях стигнал с Бетина? Ханшът, задникът.
Едър мъж с кожена престилка. Баща или съпруг? Какво значение има, аз не съм оттук. Идвам отдалече. Те не могат и да си представят света, откъдето идвам. Две съвсем малки деца тикат пред себе си парцалена топка. Те вероятно ще могат. Стените блестят като витрини. Впрочем изглеждат изцяло остъклени, както и покривите, и вратите, и капаците на прозорците… Обичам да поставям длани от двете страни на нежната, дълбока цепка и да разтварям меките полукълба…
Брес изпитваше остро болезнено чувство, че влиза в мъртва страна. Селана бе мъртъв град, който надживяваше себе си благодарение на твърде успешната операция на шепа чираци-магьосници или (защото някои не вярваха в историята с молекулярното инжектиране) на прищявка на природата. Хората живееха като в ковчег и се придвижваха със страхливи, прокрадващи се стъпки. Пътят се бе преобразил в дълъг, прав и унил булевард, към който гледаха слепите очи на матовите прозорци. Мършаво куче, облегнато на задницата си, наблюдаваше подозрително зелените пелерини. Задничето на Бетина. Кучето излая неохотно, с повдигната глава. Всичко това е твърде реалистично — каза си Брес. Чудесна проекция. Възрастна жена извика нещо на местния диалект. Брес посочи две червени колонки, които се издигаха в края на тротоара, пред една козирка.
— Какво е това? Храм ли? Жомберг се изпъна.
— Не, скъпи мой. Обикновени колонки за гориво за колесните шейни от двайсети век!
— А, да, двигателите с вътрешно горене.
— Заблуда — каза Професорът с нетърпящ възражение тон.
Сетне вдигна бастуна и посочи някаква точка пред себе си, разположена от лявата страна на булеварда.
— Вижте, Бреслин. Има още две след сградата на градската гвардия.
Градската гвардия ли? По дяволите, картата. Брес провери дали хартията не се подава от джоба му.
— И още две малко по-далеч.
— Значи тези неща са винаги по две? Жомберг дискретно прочисти гърлото си и веднага заговори с наставнически тон:
— Да, разбира се. За да работят, тези двигатели са имали нужда от женско и мъжко начало. Или, ако предпочитате, от елемент Янг, и елемент Ин. Накратко — огънят и водата. Вкарани в машината, те са предизвиквали горене и изпускането на газовете завъртало колелетата, господ знае как. Аз не съм учен…
В крайна сметка това е моята дисертация — помисли Бреслин Делатика. Имам право да се посмея малко Младото момиче от странноприемницата, което им донесе ведрата с топла вода, се казваше Енеиди. Тя странно приличаше на Бетина.
Тя се казваше Енеиди. Приличаше на Бетина почти като сестра близначка. Брес наистина остана поразен, като я видя. Същите ръждиво-златисти коси, същите зелени очи, малко студени, но така блестящи, когато се любеше… поне очите на Бетина бяха такива… и Брес вече силно желаеше да види как Енеиди се държи в леглото. А, беше малко по-едра от Бетина и може би малко по-грубо сложена. Костната структура на лицето й бе по-видна, по-утежнена. Не, не по-утежнена. По-… Какво значение има в края на краищата? Беше красива и видимо любезна. Брес се отдаде на обичайните си продължителни видения. Нозете на Бетина. Възходящи мечти. Краката на Бетина. Коленете на Бетина, бедрата на… бедрата на Бетина… на Енеиди… Енеиди му харесваше поне колкото Бетина и не го притесняваше. Във всеки случай — по-малко от Бетина. Бе сигурен, че ако му се удаде възможност, с нея ще се представи много по-блестящо, отколкото с годеницата си. А той знаеше, че ще има такава възможност (в крайна сметка това беше неговата дисертация).
През цялата вечер младото момиче бе очарователно и разположено повече от приятелски. А дълбокият й поглед таеше безкрайно нежни обещания. Дори можеше да се открие нещо загадъчно в това взаимно почти и моментално привличане. Обикновено не става така — мислеше си Брес — нито в действителността, нито в мечтите ми.
Всъщност Бетина.
Беше се изтегнал на леглото, съвсем гол. Обикновеният външен вид му се струваше най-добър, за да посрещне посетителката. Бе отворил картата и я разглеждаше под светлината на бензиновата лампа. Разбира се, съзнаваше, че върши незаконна дейност. Да притежаваш карта, бе незаконно. Да се опиташ да я използваш — почти углавно престъпление. Но освен това, изглежда, бе и много трудно. Ориентирането по карта бе забавно и с малко упражнения човек лесно можеше да открие изминатия път. Да се изгради маршрутът по картата изглеждаше много вълнуващо, поне първия път. Но за да се придържаш към него на терена, се изискваха навици и знания по ориентиране, които Брес все още не притежаваше. Ех, ако можеше да изкара картата от джоба или от дъното на раницата си и спокойно да я разглежда на пътя…
Слънцето изгрява от изток — все пак не е забранено да го кажеш (обаче е точно така!). Разгръщам това проклето парче хартия, обръщам се към изгрева, отляво е север, отдясно — юг, зад мен е запад.
Всъщност Брест твърде малко се интересуваше от посоката, която следваха. Доставяше му удоволствие да притежава карта най-вече защото бе забранено. А удоволствието се умножаваше безкрайно от факта, че работи с нея в стаята си, докато чака момиче.
Енеиди влезе със свещник в ръка, облечена в къса риза с бродирана дантела.
Брес остави картата до лампата и се отдръпна надясно, за да направи място в леглото на младото момиче. Извини ме, Бетина, но разбираш ли, Енеиди и ти донякъде сте едно. Почти като с теб и почти по- добре отколкото с теб. Не, не исках да кажа това… В крайна сметка много добре знаеш, че те обичам, Бетина. Но се страхувам от теб. Малко се страхувам от теб и затова нещата между нас не вървят много добре. А пък си и мисля, че този опит ще ми помогне. Енеиди много прилича на теб, но тя е само момиче от странноприемницата (а за какво се мислиш ти, мръснико). И… виж, сигурен съм, че ще се любя като бог, Бетина. И когато се върна, ще е останало нещо от това. Обещавам ти. Заради нас, заради нас го правя… Ти не можеш да ревнуваш от Енеиди, скъпа Бетина. Защото те обичам…
Край на малкото вътрешно представление. Време е за действие.
Енеиди съблече ризата през главата си. Стъпалата на Енеиди, краката на Енеиди, коленете на Енеиди…
Приближи се до лампата, за да може Брес да се наслади на триъгълника с ръждиви отблясъци, който се затваряше между закръглените й бедра, ниско долу под леко издутия й корем. Красиво. Не много по- различно от русото руно на Бетина. Венериният хълм бе по-изпъкнал, къдриците — по-дълги, бедрата по- мускулести. Обърна се настрани, за да я разгледа, и усети половия си орган да натежава. Прекрасно. Никога не бе успявал да пожелае Бетина без дълги и сложни приготовления, които му позволяваха да забрави страха (но от какво, господи, се страхуваше?).
Момичето дойде при него и се хвърли отгоре му, като го възбуждаше. Потърси устата му и започна да го гали. Той не се страхуваше. Сладки и нежни, малко детски милувки. Всичко, което Бетина не правеше и за което той не смееше да я помоли (за тези неща не се моли). Откровение: Бетина не ме обича. Или пък не ме обича, както аз бих желал. А аз… О, Енеиди!
