Ураган над държавния секретар

— Намерение може и да има, но възможност — не!

— Мога да разчитам на вас за дискретна охрана, нали? Изглежда, че точно сега япончетата са се събрали в Ло.

— Да. Имат митинг в Сен Боне сюр Сер.

— Лапарукиал, господин министър.

— Да, аз съм. — Обажда се кметът на Комбалибьоф.

— Да, познах ви. Как сте, скъпи приятелю?

— Абе аз съм добре, ама… Някой слуша ли ни?

— Със сигурност не. Можете да говорите съвсем спокойно.

— Искам да ви кажа, че някои от моите хора са в групата на Мовар, ама аз не само че нямам пръст в тая работа, но дори съм и много притеснен. Този Мовар не мога да го понасям. Затуй да не ми се сърдите, господин министър, просто не знам какво да правя. Всичко е заради бурите, големи проблеми ни създават. Хората дори говорят, че правителството е виновно с тия мръсни опити!

— Тук ви прекъсвам, скъпи приятелю. Вие сте разумен и интелигентен човек. Знаете много добре, че правителството не е виновно. Нито пък опитите… Защото няма никакви опити! В това ме увери лично господин Президентът на републиката. В това отношение можете да сте абсолютно спокоен.

— Благодаря ви много, господин министър. Нали разбирате, какво ли не говорят хората, не можем да им попречим! Сушата ги тормози. Трябва да ви кажа, че в Комбалибьоф не е капвал дъжд от седемдесет и седем дни — ние в кметството ги броим. Какво друго ни остава? И като гледат тези мръсни бури, вятъра и останалото, и като не пада и капка дъжд, хората издивяват. Иначе не са лоши, господин министър. Извинете, дето говоря така, но вие казахте, че никой не ни слуша и затуй си позволявам… Исках да ви попитам: нищо ли не може да се направи? Наистина ли не можете да попречите на тия оп… на тия бури — искам да кажа, правителството и господин Президентът на републиката?

Построена на мястото на стария замък Ейлю дьо Тужа, къщата на държавния секретар имаше изключително местоположение поради няколко причини. Рош Тужа представляваше конус, забит в Серската долина точно където Базак се вливаше в Сер, на границата на Ло, Кантал и Корез. За един толкова нашумял министър като Жан Вейрак близостта на трите департамента, чиито префекти му бяха приятели или задължени, предоставяше възможността да ползва от три източника полицаи и жандармеристи, без да се налага да безпокои КРС, което нямаше да се хареса на Императора… Самото разположение на Рош (като орлово гнездо) бе великолепно. Щеше да стане още по-добро след преграждането на Сер Базак, когато възвишението би се превърнало в остров сред изкуственото езеро, покриващо долината. Жан Вейрак не бе предвиждал подобни строителни работи и като истински внук на селянин съжаляваше за сто седемдесет и петте хектара пасбища и гори, които щяха да бъдат потопени. Разбира се, в замяна щеше да получи великолепен частен плаж… Нещо много важно, след като току-що си се оженил за млада и красива актриса. (Най-важното сега бе да я пази, защото и при най-малкия скандал… Императорът каза: „Ожени се за нея, Вейрак, но не искам скандали!“ При най-малкия скандал — сбогом президентски замък.) Накратко Мариела много хареса идеята и изгаряше от нетърпение час по-скоро да се осъществи. Да, това несъмнено бе добро, но имаше нещо още по-добро: сигурността на Рош Тужа щеше да бъде многократно увеличена. Нещо като Англия през четирийсетте години, наистина с един съвсем малък Ламанш, но и Жуст Мовар не разполагаше с възможностите на Хитлер!

Естествено, опозиционната преса ще се разкряка. Най-вече тази на десницата, защото левицата, слава богу, стоеше над тези неща. Но това не бе чак толкова важно. Президентът бе свикнал. Бяха го нападали и него самия, тъй като на съвестта му тежаха няколко тъмни афери. Най-неприятното може би щеше да е присмехът на Катре — министъра на отбраната — фашист-пуритан, истински мръсник. Неговите генерали постоянно го подстрекаваха. Беше се оженил за някаква смахната старица с воняща паст и само да зърнеше Мариела, изпадаше в ярост. Разбира се, той държеше на ЦИГ в Грама, както домашно куче на гумената си играчка.

— Жан Вейрак, господин генерал.

— Добър ден, господин министър.

— Вижте, от улица „Сен Доминик“ разбрах, че в Грама сте имали малка станция за метеорологични наблюдения…

— Станция за метеорологични наблюдения ли?

— Да.

— Не разбирам за какво намеквате. Ние имаме…

— Чакайте да ви обясня. Искам да ви помоля за нещо лично. Дошъл съм в Рош Тужа да работя. Сигурно знаете, че тук хората са доста изнервени. Най-вече заради сушата. Някакъв си Мовар, местен ръководител на Младите земеделци за социализъм…

— Чувал съм за него. Закъснял маоист. Не мисля, че е опасен.

— Опасен може би не е. Досаден — със сигурност. Узнах, че Мовар и неговите хора искат да се възползват от бурята, за да манифестират у дома. Боя се, че ще бъде доста шумно. От друга страна, по някои признаци съдим, че селяните очакват буря между Ло и Корез още тази вечер. А метеорологичната служба май не е осведомена. Тъй като сме съседи, генерале — и имайки предвид сведенията от улица „Сен Доминик“, — помислих си, че вие може би бихте могли да ми дадете по-точна информация.

— Но… какво точно искате да знаете, господин министър?

— Вашите специалисти имат ли някакви основания — и то от сигурен източник — да мислят, че тази вечер или тази нощ действително ще има суха буря?

— Изчакайте така, ще попитам.

Странноприемница „Пейре“ представляваше бивша фирма, разположена на изхода на Пон дьо Дийо, по пътя за Париж. Собствениците, хитреци и в кръвта си, се бяха постарали да запазят селското обзавеждане. Така например просторната фермерска кухня, със своя арсенал от тенджери и медни котлета, окачени на боядисаните в тъмно стени, с голямата камина и прозорците с решетки, служеше на семейство Пейре за трапезария и хол. Същевременно постоянните клиенти влизаха като у дома си. Собственичката налагаше във феодалното си владение особена атмосфера на матриархат и послушание, която лудо се харесваше на богатите туристи, снобите и останалите.

През решетките Жан Вейрак виждаше красивото портокалово слънце, което все още блестеше високо над хоризонта. Сторило му се бе, че изведнъж ще мръкне. Глупости. Седем часа следобед, в разгара на лятото, в една засегната, поне засега, от замърсяването (от видимото замърсяване!) област — това си е направо през деня… Собственичката се сражаваше здравата, но не дотам успешно със своите тенджери и тавички и от време на време се провикваше гръмогласно „хей“, което звучеше едновременно познато и загадъчно. Изведнъж лицето й се появи пред Жан Вейрак, рязко откроено в светлината на голямата лампа, увиснала насред мрачната кухня. И сякаш това бе мозайка, която за миг се нареди като в анимационен филм: спомените заприиждаха побеснели. Образите от детството му съвпадаха с тези от настоящето… Собственичката открай време беше на тази възраст — малко над шейсетте — със същите сиви коси, същите лекьосани сиви дрехи, Жан Вейрак бе все още малчуган и мечтаеше да стане пират или камилар, но в скъсаните джобове на джинсите си вече носеше министерски портфейл… Всеки отделен момент бе еднакво реален: минало, настояще и още нещо, което не принадлежете на времето, което бе извън пространството. Усещане потискащо и заслепяващо. Сърцето на държавния секретар биеше като побъркан часовник. Постоянните проблеми с времето, момченце! Сигурен ли си, че сега вече си мъж?

Внимавай, Вейрак! Между теб и Елисейския дворец са холестеролът и досадното предразположение към склероза на периферните съдове. Трябва да се лекуваш, приятелю… Пак имаш късмет, че Императорът не разполага с подслушвателна уредба за нещастния ти мозък!

Остра болка прониза слепоочията му. Трябва да се лекувате, господин… ох! Добре съм, оставете ме… Усети лек удар в челото, малко над носа. Коленете му се подгънаха и той сякаш подскочи (поне мускулите му се свиха като при скок). Или пък пространството около него се бе раздвижило… Някакво полюшване. Накрая всичко се върна на мястото си — или почти на мястото си. Обхвана го добре познатият страх. Промърмори на себе си ритуалното заклинание: успях, успях… Ти успя, Жан Вейрак, така че стига си треперил.