Ураган над държавния секретар

Пристигна и вече нищо не може да те застигне… От миналото се излъчваше сладка носталгия, която приятно се смесваше със сегашната сигурност в успеха и надеждата за необикновена съдба. Но настоящето бе като клопка от подвижни пясъци и бъдещето отразяваше ехото на несигурността и страха… Като че ли изтекоха много минути… или може би трийсет години?

Влезе млада жена. Стрина Пейре си бе възвърнала обичайния вид: добрата дебела домакиня, действаща успокоително с цветистия си език и майчинската си усмивка.

— Хей! — каза тя, усуквайки края на престилката си. — Истинско удоволствие е човек да ви види и двамата. Какво съвпадение! Господин Жан, хората говорят, че госпожица Мариела е в нашия край, за да снима филм. Сега почива недалеч оттук, хей! Вярно ли е, госпожице Мариела?

— Само минавам — отговори Мариела. — Утре си тръгвам.

— Значи — продължи стрина Пейре — да се надявам, че филма ви скоро ще го покажат по телевизията, госпожице Мариела. Ще ни бъде много приятно да ви видим по нашия телевизор, хей!

— Какъв филм? — попита Жан Вейрак.

— О, нещо като криминален сериал — отговори младата жена.

Каза заглавието и спомена някои подробности, но той вече не я слушаше. Извърнат към кухнята, някой стоеше до вратата в коридора и това бе самият той. Или някакво жалко негово подобие. Нищожният и отритнат Жан Вейрак, който понякога му се явяваше насън. Познаваше това отслабнало, възбледо и леко подпухнало под сивите дири на двудневната брада лице, което бе неговото, но може би след няколко години — години на нещастие. Двойникът му също бе облечен в оранжева фланела, но неговата, естествено, беше чиста, нова, безупречна, а на другия — мръсна, измачкана и скъсана. Жан Вейрак не успя да срещне празния, студен поглед на копието си. Опита пак, пристъпи към вратата и пусна в ход изпробваното си обаяние, което почти винаги действаше пред журналистите и доста често пред манифестиращите селяци. Но видението му се изплъзна и бавно изчезна.

Всичко става в главата ти, глупако! Тутакси намери разумно обяснение: заради тази девойка. Щом я видя, веднага я пожела лудо и в този момент съмнението и страхът, които влачиш открай време, те завладяха отведнъж. Мръсното хлапе, което никога не повярва в успеха на почти министъра Жан Вейрак, за момент пое управлението на мозъка ти и той започна да ражда кошмари!

Стегна се и се усмихна строго на Мариела. Младото момиче се притесни и спря насред думата.

— Вие сте Мариела Фабрици?

— Да.

Мариела сигурно бе на не повече от двайсет и пет години. Може би малко по-малко. Чернокоса, с тъмни очи, косите прибрани в тежък кок, високи скули, червени устни, прав и фин нос с чувствителни ноздри, тя беше от този римски тип, който за Жан Вейрак олицетворяваше най-привлекателната женска красота. Едновременно високомерна и чувствена, малко несръчна и лудо желаеща да се хареса, тя съчетаваше известна бруталност с вълнуваща благост. В нея имаше нещо все още сурово, недовършено, което събуждаше у мъжа чувството на просветител и господар. Такова мнение си състави той за Мариела в няколкото секунди, преди да реши, че желае това момиче повече от всичко на света, дори повече от престола на Императора!

За съвсем кратко време шокът от замайването и последвалите го халюцинации напълно преминаха. Жан Вейрак отново се превърна в човек на действието, сигурен в себе си, в нервите и в мнението си, който от обикновен учителски син се бе издигнал преди още да е навършил четирийсет години, до почти най- високото стъпало в политиката.

— Хей, да ви настаня един до друг да си побъбрите малко, дето се вика?

Това въобще не беше въпрос. За стрина Пейре Жан Вейрак си оставаше малкият дванайсетгодишен Жано, който й продаваше пъстърви, уловени тайно в един приток на Сер. Мариела се поколеба, като че ли се чудете как да откаже, но не й хрумна нищо. Не изглеждаше особено въодушевена. Накрая се усмихна и кимна.

— Защо не… господин Жан?

По-изтъкнатите гости се хранеха в кухнята. Тази традиция успешно се бе наложила и благодарение на нея се бе състояла не една паметна среща. В началото на вечерята разговорът предпазливо се завъртя около най-общи теми. Впрочем времето се бе превърнало в особено привлекателна тема, откакто се появиха вятърните бури и цветните дъждове. Според последните новини над Цюрих беше валял жълт дъжд, над Дижон — виолетов, а над Сен Флур — оранжев. Все пак това беше по-добре, отколкото нищо, както в някои области на Кос, където не бе падала и капка от три месеца!

След домашното козе сирене Мариела най-после се реши да зададе един личен въпрос на „господин Жан“.

— През цялата ли година оставате в Париж, господине?

Жан Вейрак се поколеба известно време дали да разкрие самоличността си. Бе много доволен и същевременно малко засегнат, че не го бяха познали.

— Имението ми е недалеч оттук, в Рош Тужа, и идвам доста често. Е, не чак толкова, колкото ми се иска. Всъщност твърде много пътувам. Работата ми…

— Бизнесмен ли сте?

Жан Вейрак си представи малкото момче — самотно и упорито, след това младежа — измъчен и нещастен, разкъсван от амбиции и винаги на границата на отчаянието. Да, животът си заслужаваше да бъде живян… Погледна младата жена с настойчивост, която едва ли й бе приятна, но в момента изобщо не си даваше сметка как се държи. Бе твърде далеч оттук, някъде в миналото, в бъдещето… Господ знае къде. Някъде между гордостта и страха… Мариела беше красива и сериозна. Той продължаваше да мълчи и бавно да вкусва от внимателно дозираната смес безпокойство и щастие.

— Аз съм държавен секретар по земеделието — каза накрая.

— Не е вярно! Не е вярно! — извика малкото момче, което не вярваше. Злобно изрита мръсното хлапе.

— Моля да ме извините — каза Мариела, изчервявайки се. — Не знаех.

— Господин Пейре! Нещо ново за мен?

— Не знам, господин Жан. Лапарукиал телефонира ли ви?

— Да… Много говори, а нищо не казва.

— Не е лош човек.

— Какъв е този митинг на Мовар? Претекст ли?

— Може би. А за бурята…

— Да?

— Историите на абата не са много за вярване. Има признаци, по които бурите могат да се предвидят един-два дни предварително. Имам тук едно момче, което знае някои неща. Казва се Бюзиняргес. Дали пък няма да искате да го видите?

— Защо не?

— Само че и дума не може да става да го доведем у вас. Голямо шубе го гони. Ще трябва вие да дойдете.

Държавният секретар погледна часовника си. Шестнайсет и четирийсет. До Пон дьо Дийо са тринайсет километра отвратителен път…

— Ще дойда. Не изпускайте вашия човек.

Пътят за Рош Тужа се отделяше южно от главния, а до върха стигаше от запад, след като обикаляше три четвърти от възвишението. Мариела нервно закачи живия плет от туя2, заобиколи централната фасада и градината. Продължи покрай северната фасада, която изглеждаше окървавена от малките яркочервени цветчета на мимозата. Чакълът хвърчеше изпод гумите: Мариела бе много радостна. В крайно сметка съм си у дома.

Късата алея свършваше пред главния вход. Госпожа Вейрак, омъжена от шест месеца за държавния секретар, си беше у дома… Спря колата пред стълбите и скочи на земята с онова прословуто повдигане на полата, благодарение на което във всеки френски дом вече познаваха отблизо закръглените й загорели бедра.

Боровете бяха забили върхове о един твърде съмнителен облак. Лястовиците изпълняваха сложни