И започна като хром да куцука заднишком. Прекоси невидим двора, заслони се зад стобора, мярна се иззад хамбара, през пресъхналата бара, леко свлече се в долът и пое по таен път. Но не стигна в дупки змейски, а покрай реката и багажа си намести леко на земята. После царствено изправен мълком се закани: „А сега, какво ще става — само гледай, Яне!“ И веднага към козата светлина насочи, тя се завъртя, извряка и назад отскочи. Яни викна: „Браво, браво! Я сега, светни отляво! Дай сега отдясно, брат! Бяга, бяга — дай отзад!“ „Няма де да идеш, няма!“ — викаха, крещяха двама и залели се от смях, я докараха до тях. Но уплашен Лесньо каза: „Я погледай, братче, в огледалото козата взе да се вторачва! Виждаш ли я как се блещи и рогата клати, май намислила е нещо, хъм, ще си изпатим!“ Яне рече: „Ти към нея бавно приближавай, тя от страх ще полудее хайде, давай, давай!“ А козата ерчи плещи, в огледалото се блещи и страхотно се нервира, че коза една съзира. Щом пристъпи — тя пристъпи, щом отстъпи — тя отстъпи, щом за бой рога наежи, другата — и тя се ежи! Нашата коза застана, сви врата си във закана: „Стой, ще те науча аз!“ Юруш… и стъклото — храс! Лесньо наш се изпремята, и се просна на земята. Яни станал восък бледен, над героя се наведе, от вида му се уплаши и току запраши. Край реката под върбата вече колко време Лесньо наш лежи безмълвен, без да се съвземе. Лесньо наш лежи отпуснат като клон отсечен, над главата му козата жално, милно мечи. Стенното им огледало, святка по земята, но безчетните парчета кой да ги пресмята? Тъй лежа, лежа юнака, но очи разтърка, поопипа си гръбнака и се вдигна с мъка. Заозърта се учуден, бузата си щипна и като от сън събуден с гняв кривака пипна. Спусна се, козата хвана, бързо върза я с колана и с чепатата тояга здравата я заналага. „На̀ ти тебе, на̀ ти, на̀ ти“ —
