или я вам ся обреквам, милички ми сестри, в другий път вам зарад него я да ви разкажа. Али сега, мили моми, нека ви прикажа приказки от наше време… Слушайте, девойки! Не е било то одавна у нас, в България, било е в година, моми, петдесет и седма, кат притурим ощ’ хиляда и осъм стотини. Беше вечер, ясен вечер у Прилепа града, по безоблачно ми небо месечина плава, окол нея там безбройни, ситни звезди сяят, а и ветер тихий, хладний лист на дървя нищат. Во църковната градина весели са китки; през църковний двор широки гиздави девойки вървят с стомни, с вода пълни, исто тресопатки. А момчета, българчета, в дворът седят накуп, с жедно сърце, с жедни очи мигаят, погледват. Нихна младост, пуста младост своето си искат. Как що мрена риба барат место по-дълбоко, как що славей, малка птица, седало си виет сред разцветени ми ружи в поле ил’ в градина, как що майка силно любит първата си рожба, так и младо любит млада, искат мома юнак, младо момче-хубавелче, гиздаво си либе. И я некога си, моми, жеден бех и страден по моминско лице, хубост и по чърни очи; съм ся крадел из дома си и съм бегал нощем, като елен млад, запален, плет я съм прескоквал. И ся криех во градина, зад макови китки ил’ под ружи гъстолисти тулех ся как заяц. Па дочаквах свое либе тамо во градина, кога оно утром рано, во зора глъбока, зело лейка в бела ръка, цветя си поливат, а я одвай, одвай дишам, да не ме догледат… Ала защо си наумвам прежни си години? Нека, моми, ви докажа свойт тъжен приказ. II Во църковната градина, во дворът широкий, седнала е стара баба пред църковни врати. Никой нея не я питат тамо защо седит, кого барат, кого чекат, откъде дошла е и що она в църква искат: дал’дете ще кръстит, или сина си венчат с млада хубавица? Ил’е дошла за молитва за болнава щерка? Ил’задушбина ще правит по грехове тежки? Никой не си питат баба, гиздави девойки, що лице й синьо-жълто що ся е сгърбила? Що останали са в снага само кожа с кости?