Защо нейни стари очи врели сълзи лият? Защо охкат, защо стенкат, пръстите с кършит?… Никой не я питат, моми, не ще и да знаит, никой не си питат баба, мислит, че е луда. Нарамена стара баба с от козина торба. А що она в нея носит, що има во нея? Чакайте ви, моми, сестри, потърпете малко, се ще видим, ще узнаем, баба ще ни кажит. Седнах, моми, окол’ баба пред църковни врати, па ся пулям и ся чудам защ’ е жаловита и що барат в таква доба тъмна и вечерна, кога люди ся собират дома си сос челяд; кога люди си оставят дневни си печалби и сбираят окол’ себе дребни, мили рожби, па и них они ся печалят да ся развеселят, да забравят дни си чърни, мъки, тъги, глоби… Щ’ она барат в таква доба, кога сегде тихо, глухо сегде, тъмно сегде, сичко нощ покрила, и планини, и долини, шуми и поляни, и широките градини, сичкий бел свет божий, кога сичко ся починват от печалби дневни, как зверове, так и птици питоми и диви. Що накарало е баба дом да си оставит? Да ся скитат като луда, исто кукавица? Нек я питам, нек узнаям зло какво я нашло. Чума ли село избила, глад ли е морило? Къща л’вода е отнесла, та имот потопи? Или клетий, гладен турчин сърце й изгори?… — Бабо! Слушаш? Опули ся, нек си поприкажем за твой, бабо, живот, помин, за младо ти време. Откъде си, кажи, бабо, и от кое село? Зло какво е тебе нашло, зла каква година? Що накарало е тебе в градът ни да дойдеш? Що си дошла ти самичка без сина, без щерка или немаш ти роднина, иста кукавица? Само стап си взела, торба и повече нищо. И що носиш в тая торба, що има во нея? Дали суха от хлеб корка и лейка за вода?… Каква тъга, каква мъка тебе е сгърбила? Защо охкаш, защо стенкаш, сълзи защо рониш? Тежок ли грех си сторила, та си дошла овде да отмолиш грех си в църква, бога ти да смилиш? Или болна имаш дома, дошла си по вода, вода светена, църковна, болен да напоиш?… Не бой ми ся, мила бабо, не съм зъл човек я. Разкажи ми твойт помин, ядове и глоби, милвам я да слушам, бабо, приказки от баби… — Крена глава стара баба, крена, ся опули, а из очи сълзи капат,
