— Аз ви оставих да говорите — намеси се тогава Алтенс, — но, изглежда, забравихте, че тук никой няма право да дава мнения. Право да вземам решения имам само аз. Запомнете това и без повече приказки. Аз имам свой план за спасяването на капитана, но няма да откажа да изслушам и предложението на Йоил. Който се окаже по-сполучлив, него ще избера. А сега трябва да знаете, че при наложените обстоятелства е нужна особено строга дисциплина и ще наказвам безпощадно за всяко нарушение на реда. Подчинявайте се без никакви възражения, ако не искате да увиснете на въжето. Офицерите ще ви предават моите разпореждания, първото от които е: да се смаже главата на всеки, който се опита да се противи.
Алтенс се отдели насаме с Йоил, за да разговарят. По едно време суровото лице на помощник-капитана просветна — явно остана доволен от чутото — и той приключи разговора с думите:
— Чудесно, Йоил. Наистина в случая няма по-добър покровител на Инголф от лорд Колингуд. Само че ти на всяка цена ще трябва да бягаш, иначе, ако стане провал, англичаните ще направят всичко, за да те заловят и да прикрият следите от престъплението си. Но кой ще се наеме да предаде на адмирала, че искаме освобождаването на Инголф?
— Лично аз! — отговори Йоил.
— Браво! Ти си истински герой!
Убийствено бавно минаваше времето за осемдесетте моряци, очакващи с нетърпение момента, в който ще се озоват на свобода. Ето че най-сетне нощта настъпи и обгърна пленниците в мрак — англичаните не разрешиха осветление в трюма.
Алтенс беше решил да приведе в действие плана си веднага щом часовоите заспят. А той знаеше, че ще заспят, защото не бяха подвили крак от предната нощ. Сигурни в предохранителните си мерки, часовоите заспаха дори по-дълбоко, отколкото се предполагаше при съществуващите обстоятелства. Алтенс, който беше отишъл да подслушва разговорите на моряците горе на палубата, узна, че адмиралът и офицерите са отишли в замъка, а моряците и охраната на кораба са останали под командата на подофицерите.
Не след дълго движението по палубата започна да стихва, чуваха се само отмерените стъпки на часовоите, които се разхождаха напред-назад, за да се стоплят в нощния хлад и да прогонят съня. Полека- лека и техните стъпки заглъхнаха — и тях ги налегна умората. Алтенс разбра, че те не са могли да издържат и са заспали, подслонени вероятно под мачтите.
Решаващата минута наближаваше. Алтенс раздаде на всеки моряк пушка, сабя и абордажна брадва. Така въоръжен, екипажът на „Ралф“ беше готов за решителен бой с англичаните независимо от тяхната численост.
Като получи от офицерите на всички групи уверение за пълна готовност, Алтенс отвори безшумно задния капак и обходи с жаден поглед обстановката наоколо.
Това, което видя, го накара да нададе тих радостен вик и мълком да стисне ръката на старши лейтенанта: бреговете на фиорда бяха съвсем безлюдни, а около „Ралф“ стояха десетина-дванадесет празни лодки — лодките, с които англичаните бяха дошли от техния кораб. Всяка от тях можеше да побере спокойно петдесет души, а за целия екипаж на „Ралф“ бяха достатъчни само две.
За да не издават шум, приближавайки се до пиратския кораб, англичаните бяха увили греблата с плат и тази тяхна предпазливост беше сега добре дошла за пиратите.
Морските разбойници се измъкнаха от трюма през тайния изход и напълниха лодките. Алтенс излезе последен, като отново замаскира отвора след себе си. Командата на едната лодка пое лейтенант Лудвик, а на другата — Алтенс. Двете лодки безшумно се отдалечиха от „Ралф“, подминаха „Сузана“ и в дълбоката тишина се отправиха към отсрещния бряг на фиорда, отвъд който започваше необятната степ.
Когато лодките достигнаха брега, достатъчно далеч от английската ескадра и замъка, Алтенс изкомандва със звучния си глас:
— Напред, момчета! Налягайте веслата! Трябва да стигнем, преди да е изгряла луната.
XIX
ФРЕГАТА И ЛОДКИ. СМЕЛОСТТА НА АЛТЕНС. ОТВЛИЧАНЕ НА ФРЕГАТАТА. ИНГОЛФ В ЗАТВОРА. РОЗОЛФСКИЯТ ПРИЗРАК
Тридесет и двамата гребци налегнаха веслата и двете лодки запориха водата със скорост двадесет и две морски мили в час.
По всяка вероятност английският адмирал беше прехвърлил десантния отряд от моряци на фрегатата, която, преследвайки „Ралф“, бе спряна от веригите във фиорда, отвеждащ към замъка. Алтенс реши да плени този кораб тъй ненадейно, както англичаните плениха техния.
След около час пиратите зърнаха в далечината очертанията на голяма военна фрегата, която стоеше гордо на фона на тъмната нощ с батареите и мачтите си.
Лодките плаваха съвсем близо една до друга, за да се чуват командите, без да се повишава глас.
— Стой! — нареди Алтенс. — Това тлъсто парче не бива да се изпуска.
Откакто върху Алтенс падна цялата отговорност, той сам не можеше да се познае. Обикновено мълчалив и несловоохотлив, сега тъй си развърза езика, че удиви моряците с красноречието си.
— Момчета! — продължи той. — На кораб като този екипажът обикновено наброява между петстотин и осемстотин човека. Ако допуснем, че адмиралът е свалил от него петстотин моряци за нападението си, поне триста са останали. Съгласни ли сте да си опитаме щастието?
— Съгласни! — един през друг се обадиха моряците. — Готови сме да отмъстим и няма да се спрем пред нищо.
— Дадено, момчета! Не съм се съмнявал във вас. Но ние и нямаме друг изход, тъй като е невъзможно да минем под носа на английската ескадра с две лодки, след като е запречила входа на фиорда. Каквото и да става, трябва да завладеем кораба. Ако всичко мине успешно, ще свалим на брега Йоил, за да иде в замъка и да разкаже на капитана онова, което сподели с мен.
Планът беше тихо да се приближат до фрегатата и да я щурмуват внезапно, като ликвидират всеки моряк, който им се изпречи на пътя. С пълно основание можеха да разчитат, че стреснати от неочакваното нападение, англичаните няма да имат време да се окопитят, за да се защитават добре.
За да се различават в тъмнината от враговете, Алтенс нареди на хората си да намажат лицата си със смес от сяра и фосфор. Накрая ги призова да не проявяват никаква пощада към когото и да било. Но след като даде разпорежданията си, Алтенс потегли с лодката си към брега, а на другата нареди да чака.
— Къде отиваме? — попита Йоил, предугаждайки намеренията на Алтенс.
— Реших да те сваля на брега преди нападението — отговори му помощник-капитанът.
— По-добре след това, капитане. Вие и без това не сте много, не бива да се лишавате дори и от един човек, който е способен да се сражава… Освен това аз също искам да споделя опасността с приятелите си.
— Ами ако те убият, какво ще стане с капитана?
— Тогава вече можете да ме замените с някой от най-храбрите.
— Но ти лично си бил свидетел. В това отношение никой не може да те замени.
— Достатъчно е да се разкаже случаят пред лорда… Споменаването на името Пегам ще свърши останалото…
— Е, добре. В най-лошия случай аз самият ще отида в Розолфс. Щом толкова настояваш, тръгвай с нас… Напред!
Повече не се чу дума. Лодките се плъзнаха по водата; осемдесетте дръзки пирати все повече скъсяваха разстоянието до фрегатата с решимостта или да победят, или да загинат. За по-малко от четвърт час те стигнаха до борда на закотвената фрегата. Високите скали, издигащи се от двете страни на тесния канал, сгъстяваха още повече тъмата и улесняваха пиратите.
Изведнъж се разнесоха гласовете на часовоите — подвикнаха си един на друг. Очевидно те бодърстваха и зорко стояха на пост.
Едва стихнаха виковете им, и двама от тях, без да издадат и стон, паднаха на палубата с разбит череп. Пиратите нахлуха на кораба и започнаха да размахват абордажните брадви наляво и надясно.
Алтенс беше дал заповед да не се използва огнестрелно оръжие, докато и последният матрос от палубата не падне мъртъв.
