баща ви е самата истина. Допреди два часа изобщо не знаех, че ми е поръчано да арестувам херцог Норланд и синовете му. И ако приех да изпълня нареждането, то е, защото вие при всички случаи щяхте да загинете, а аз се заклех в себе си да ви спася на всяка цена. Прощавайте, господа. Повярвайте на човека, комуто безспорно тежат много грехове на душата, но никога в живота си не е лъгал.
— Татко! — извикаха умолително младите хора.
— Недейте! — сурово ги прекъсна Черния херцог. — Правосъдието ще си каже думата.
След час военният съд под председателството на самия адмирал реши: Инголф и целият му екипаж се наказват със смърт чрез обесване за морско разбойничество и опит да бъде ограбен замъкът Розолфс.
Беше назначена специална комисия, която да разследва живота на моряците, преди да дойдат на „Ралф“. Трябваше да се съберат сведения за произхода и възрастта им и да се предложи на херцога да бъдат помилвани някои от тях. Офицери и матроси, постъпили на „Ралф“ от други кораби, в никакъв случай не подлежаха на помилване.
Започнаха да ги проверяват по списъка на екипажа. Липсваха двама души — счетоводителят Олдъм и касиерът Надод.
Червеноокия се числеше на „Ралф“ като касиер, за да няма излишни разправии между моряците.
Въпреки старателното дирене касиерът и счетоводителят не бяха открити, никой не можа да определи дори и приблизително откога ги няма.
Още по-странното беше, че почти по същото време Черния херцог потърси и двама от служителите си — Хутор и Грундвиг, — но и тях ги нямаше никъде.
Впоследствие ще разберем връзката между изчезването на Олдъм и Надод, от една страна, и на Хутор и Грундвиг, от друга.
Очевидно сред „Грабителите“ имаше предател, който най-подробно бе осведомил за целите и намеренията на експедицията, предприета от Инголф и Надод. Адмирал Колингуд се бе насочил уверено към фиорда и пристигна тъкмо навреме, за да спаси замъка Розолфс и обитателите му.
Съгласно решението на съда Инголф бе отделен от другите офицери и матроси и бе затворен в една от стаите на южната кула (четирите розолфски кули съответстваха на четирите посоки на света). Стаята се осветяваше от един тесен прозорец, а вратата беше обкована с желязо, така че дори и помисъл за бягство не можеше да има. Под нея се намираше жилището на Магнус Бьорн, изчезналия брат на Харалд. Навремето там се беше обесил един управител на замъка, но никой не узна причината за тази отчаяна постъпка. След това на ухо се разказваше, че всяка нощ духът на управителя се явявал в стаята, полюшвал се на въжето, повтаряйки сцената на самоубийството. Същевременно се чували стонове и тракане на кости.
Стаята, в която затвориха осъдения Инголф, се намираше на самия връх на кулата и от нея се излизаше на тераса, която опасваше отвсякъде стария замък. Ако я нямаше тази тераса, никой от розолфските слуги не би се решил да отведе Инголф до пригодената за него килия, защото би трябвало да мине през затворените покои на Магнус.
Помощник-капитанът Алтенс и другите четирима офицери бяха затворени в трюма на „Ралф“ заедно с всички моряци. Оръжието, разбира се, им бе иззето. Всички изходи бяха добре затворени и се охраняваха от часовои; за бягство не можеше и дума да става, тъй като палубата беше заета от няколко отряда англичани.
Преди да го отведат, Алтенс, старият морски вълк, се обърна към съдиите си с думите:
— Всички вие сте подлеци и страхливци. Пленихте ни по най-недостоен начин. Върнете ни кораба и капитана и воювайте с нас честно, тогава дори в съотношение едно към пет ние ще потопим корабите ви… само че вие никога не бихте се осмелили да го направите. Вие треперехте само като чуете името капитан Велзевул. Нужни ви бяха цели седем кораба и две хиляди души, за да ни преследвате! Но ние още не сме обесени, тъй че пазете се!
След тази реч Алтенс онемя като риба и повече не можаха да изтръгнат от устата му нито дума.
Денят мина спокойно и за удивление на англичаните от трюма не се чуваше никакъв шум. Когато занесоха храна на затворниците, завариха ги строени чинно в няколко прави редици пред офицерите и подофицерите, сякаш готови и на смърт да идат под команда.
Свечеряваше се, а нито от Олдъм, нито от Надод имаше някаква следа. Същото се отнасяше и за Хутор и Грундвиг.
За двамата верни слуги на херцога предполагаха, че са убити от двамата бандити, които са използвали суматохата на „Ралф“ и са избягали. Гневът на стария Харалд беше безпределен. Дори Едмунд и Олаф престанаха да съчувстват на пиратите.
— Утре, след като се изпълни присъдата — заяви Черния херцог, — ще претърсим цялата степ и вероятно ще открием убийците.
Това бе казано по време на обеда, даден в замъка в чест на адмирал Колингуд и офицерите му.
— Имате ли представа как изглеждат тия пирати? — попита адмиралът. — Така по-лесно ще бъдат намерени.
— Единия от тях можем веднага да разпознаем — отвърна Едмунд. — Той много прилича на писаря на един английски нотариус на име Пегам, когото имахме случай да видим в Чичестър.
Като чу името Пегам, адмиралът изведнъж смъртно побледня, но веднага започна да кашля, за да прикрие смущението си. По този начин никой не забеляза странната му реакция при думите на Едмунд.
Какво ли биха казали Олаф и Едмунд, ако знаеха, че адмирал Колингуд е станал английски пер и херцог Ексмаут след смъртта на по-големия си брат, загинал с цялото си семейство при корабокрушение?
XVIII
ЗАМИСЛИТЕ НА АЛТЕНС. РАЗДАВАНЕ НА ОРЪЖИЕ. РАЗКРИТИЕТО НА ЙОИЛ. АЛТЕНС И НЕГОВИЯТ ПЛАН. БЯГСТВО
Англичаните постъпиха много непредпазливо, като затвориха пиратите в трюма на собствения им кораб. Вярно, те нямаха друг избор, понеже бяха дошли на „Ралф“ с лодки, а и през ум не им беше минало, че на кораба ще има всевъзможни приспособления за бягство в екстрени случаи като този.
В единия край на трюма имаше замаскиран подвижен отвор, който извеждаше до щурвала. Оттам можеше да излиза тайно част от екипажа, за да наблюдава обстановката наоколо. Моряците не знаеха за него. На Алтенс, разбира се, той бе известен и затова помощник-капитанът безкрайно се зарадва на необмислената постъпка на англичаните.
Освен това под трюма имаше складирано оръжие за случай на нужда.
След като англичаните провериха и затвориха всеки изход и пленниците останаха сами, Алтенс заповяда на моряците да се подредят в редици, за да им съобщи за предоставящата им се възможност за бягство.
— В краен случай — завърши той — ще бъдем принудени да се бием. Англичаните са петстотин души, а ние — осемдесет. Е, какво? Да не ни е за първи път? Нали тъй, момчета?
— А какво ще стане с нашия капитан? За нищо на света няма да го изоставим. Или ще го освободим, или ще умрем с него!
Малцина бяха негодниците на „Ралф“ — повечето бяха бивши военни моряци, предани на Инголф.
— Приятели — обади се един на име Йоил. Той беше от неголямата група „Грабители“, която Надод беше довел със себе си. — Да нападнем замъка, преди да сме унищожили англичаните, е равносилно да идем на гибел.
— Така е — чуха се няколко гласа.
— Тогава, приятели — продължи Йоил, — ще поверите ли на мен спасението на капитана? Кълна ви се, че косъм няма да падне от главата му.
В отговор се разнесе приглушен ропот. Очевидно Йоил не им вдъхваше доверие.
— Е, добре, ще съобщя само на Алтенс по какъв начин може да бъде спасен капитанът, тъй като това е тайна и аз не бива да я разгласявам. Ако помощник-капитан Алтенс намери предложението ми напълно надеждно, тогава ще продължите ли да настоявате безразсъдно да се катерите по стените на замъка и да си разбиете главите?
— Ще постъпим така, както ни заповяда Алтенс — единодушно отвърнаха всички.
