— Ами странно е, че…
Крясъкът се повтори. Надод се намръщи и погледна Инголф, но той като че ли се беше отнесъл нанякъде. Това се стори подозрително на Надод.
— Инголф — заговори той, — не искам да крия нищо от теб. Напълно си прав, като намираш крясъка на бухал странен за това време на годината. Това наистина не е бухал, а сигнал за мен.
— Аха! — равнодушно прозвуча гласът на капитана.
— Петнадесет тайни агенти, които ти неотдавна свали в Нордкап, наблюдават Розолфския нос. Дал съм им нареждания и ти може и да не участваш в тази най-трудна част от изпълнението на целта. Твоето участие ще се ограничи до превземането на замъка и пренасянето на съкровищата на кораба. А пленниците ние сами ще заловим. Както виждаш, погрижил съм се да не те въвличам в най-мръсната работа… А сега извинявай, но трябва да ида и да чуя съобщенията от тях…
Червеноокия забързано излезе.
XVI
РАЗМИСЛИТЕ НА ИНГОЛФ. СТРАННОТО ЧУВСТВО, КОЕТО ГО ОБЗЕ. СЛУЧАЙНО ПОДСЛУШАН РАЗГОВОР
— Ето че почнаха — промълви Инголф, след като Червеноокия си отиде. — Каквото и да предприема за спасението на онези хора, нищо няма да помогне, освен ако… Не, и това не. Достатъчно ми беше и краткото време, за да ги опозная добре… Ако ги предупредя за опасността, те, вместо да се качат на яхтата и да избягат навреме от замъка, ще вземат да призоват всички васали и до последен дъх ще защитават земите на своите деди. Те с цяла английска ескадра са готови да се бият, камо ли да отстъпят пред бандитите… В какво ужасно положение изпаднах! А и кажа ли дума, ще загине Надод. Не мога да допусна подобно нещо, след като веднъж вече сме се договорили с него… Ех, какъв волен корсар си бях досега. Кой дявол ме накара да се включа в такава позорна експедиция? Защо го направих? Съвсем се опозорих!… Ако ли пък премълча, целият този древен род ще загине, а доколкото виждам и чувствам, върху него не тегне никакво петно… Сигурен съм, че заговорът, в който те уж били участвали, е чиста измислица… О, поне малко да можех да повярвам, че те наистина са опасни за държавата!
Инголф развълнуван закрачи из каютата.
„Всъщност какво ми влиза в работата? — продължи той наум разсъжденията си. — Аз да не би да съм тук съдия! В момента съм офицер от редовната флота, който е получил специално нареждане и трябва да изпълни служебния си дълг. Последствията не ме засягат… Е, да, но мога ли да залича от паметта си геройския подвиг на младежите, които ни спасиха да не загинем във вълните на малстрьома? Мога ли хладнокръвно да гледам как пред очите ми ще изколят тия доблестни хора? Не! Трябва да ги спася на всяка цена… Но как да направя така, че да не пострада Надод? Като е безчестен бандит, следва ли да бъде лишен от съжаление? Нали той самият е жертва на жестокост. (Инголф очевидно бе повярвал на измислицата за потъналото дете.) Нима нехайството му, обяснимо за един незрял юноша, може да оправдае варварското наказание, което са му наложили?… Какво да правя?… Боже мой, какво да правя? Как да изляза от това положение?“
Главата на Инголф беше пламнала, той се раздираше от противоречия. Отиде до люка и го отвори, за да поеме чист въздух. Пред очите му ясно се открои бреговата линия на фиорда с назъбените скали, а в далечината, на фона на звездното небе, се издигаше безмълвният силует на замъка. Долу под брега светеха червени и бели светлини — там васалите на замъка, свикани от Черния херцог, се готвеха да защитават древната независимост на Розолфс. Иначе навсякъде другаде цареше тишина и това подейства успокоително на Инголф. Мислите му се насочиха в друга посока. През тези няколко минути, докато разглеждате пейзажа, той отново възкликна както преди малко пред Надод:
— Странно! Много странно!
От известно време Инголф бе обсебен от някакво необяснимо чувство. Цялата розолфска местност — фиордът, скалите, корабите в пристанището, самият замък ведно с необятната степ — му се струваха някак познати, сякаш беше виждал всичко това някога, макар да беше сигурен, че никога не е бил по тия места. И това безкрайно го озадачаваше.
„Да, позната ми е тази местност — мислеше си той, — но откъде?… Нищо не разбирам…“
Все тъй в недоумение той продължи да се любува на гледката. Изведнъж вниманието му бе привлечено от огромен столетен дъб на стотина метра от замъка. Очевидно дъбът дълго се бе борил със суровия климат, ала накрая бе победил и сега короната широко се разстилаше над ствола му.
В момента, в който видя дъба, Инголф неочаквано си спомни, че в ранното си детство си е играл точно под такъв дъб, само че до него имаше каменна статуя на рицар с копие.
Но какво беше удивлението на Инголф, когато след малко, като се вгледа по-внимателно, видя, че до розолфския дъб има точно такава статуя! А крясъкът па белия бухал преди малко, който според Надод бил само подражание, също беше едно от най-ярките впечатления от ранното му детство…
Но къде ли Инголф е могъл да чуе такъв крясък в онези години, след като белият снежен бухал прелита над Норландия само зиме, а в такъв сезон Инголф никога не е бил по тия краища.
Без да подозира задаващата се драма, Инголф размишляваше над тези обстоятелства и колкото повече мислеше, толкова повече се луташе в догадки… Как може това да са впечатления от ранната му възраст? Та той отлично помни, че в детството си пътуваше с баща си из Франция и Испания, но в Норвегия не са били.
Насред размислите си Инголф дочу гласове, идещи от „Сузана“, която бе пуснала котва близо до „Ралф“. Единият от гласовете беше на Черния херцог, който току-що бе приключил с прегледа на корабите си и сега се качваше на „Сузана“, откъдето смяташе да следи хода на предстоящото сражение.
Яхтата имаше малък объл мостик и херцогът застана там, тъй като нощта беше необикновено топла и приятна.
Херцогът не беше сам — ето какво го чу Инголф да казва на събеседника си:
— Каква прекрасна нощ, Анкастрьом!… И все пак ми се ще по скоро да свърши, тъй като горя от нетърпение да видя докъде ще стигне наглостта на англичаните.
Разговарящите не забелязваха Инголф, въпреки че яхтата и пиратският кораб стояха съвсем близо един до друг. Инголф нямаше намерение да подслушва разговора им и тъкмо се накани да подскаже с нещо за присъствието си — например да запали лампата в каютата си, когато изведнъж го вцепени отговорът на Анкастрьом. Тогава промени решението си и се облегна на люка.
А отговорът на Анкастрьом беше следният:
— Позволете ми, херцог, да не споделя вашето нетърпение. За разлика от вас аз съм против това, което предстои да стане тук, и бих дал десет години от живота си, за да предотвратя стълкновението. Аз не мога да гледам спокойно как вашият син Едмунд ще рискува живота си в момент, когато парламентът се готви да го предложи да се качи на шведския престол.
— Та ако Едмунд не успее да защити херцогството на баща си, какъв пазител ще бъде тогава на кралството си? — отвърна херцогът.
— А какво ще стане, ако падне в битката? Помислете само, дните на Густав III са преброени, а заговорниците разчитат именно…
Краят на изречението не се чу, тъй като бе казано много тихо. Но ето че Анкастрьом отново извиси глас:
— Тайно се надявам това да са само големи приказки от страна на англичаните и те да се оттеглят, като получат нашия настоятелен протест.
— И аз това искам — рече херцогът, — но не се ли оттеглят, ще се защитавам докрай.
Думите му, произнесени с решителност, издаваха непреклонния характер на херцога.
Това, което Инголф чу, му беше достатъчно. Вече по-успокоен, той се отстрани от малкото прозорче на каютата. На него, пирата, официално възстановен като офицер от кралската флота, му трябваше доказателство, че Бьорнови действително участват в заговор. И той получи това доказателство, чу го от устата на самия херцог. С това обаче положението не ставаше по-добро. Инголф беше наясно, че сега като офицер от кралската флота би трябвало да действа против херцога, а в другия случай — да се откаже от чина си и да предостави всичко в ръцете на Надод… Но можеше ли и в двата случая да спаси обитателите на Розолфс? Той също има баща, който страда заради него, макар в приключенията му да няма нищо
