Надод на брега. Нищо че времето между двата сигнала малко се удължи.
И той изкряска като снежен бухал, имитирайки го не по-зле от Торнвалд.
Сигналът прозвуча в минутата, когато Червеноокия си тръгваше от каютата на Инголф, след като го бе убедил да изпълни заповедта на Хинко.
Надод слезе на брега и започна да се взира в тъмнината, за да се ориентира накъде да тръгне. Лекото покашляне, което чу, му подсказа посоката. И той пое нататък.
Хутор и Грундвиг се бяха изместили на стотина крачки от лежащите трупове, за да не ги забележи Надод и да се отдалечат повече от кораба.
— Имаш ли нещо, с което да го вържем и да запушим устата му? — пошепна Хутор на Грундвиг.
— Държа в ръцете си и едното, и другото.
— Добре. Остави ме първо аз да го нападна, защото ми се струва, че е доста силен. Още петнайсетгодишен беше много як. Ще гледам да го хвана отзад, а ти в това време бързо му запуши устата.
— Разбрано… Шшт… Тихо!
Както вървеше, Надод тихичко произнесе по едно „Хм!… Хм!“
Грундвиг му отвърна със същото… В тъмнината бавно изплува набитата фигура на бандита; Грундвиг и Хутор почувстваха, че насреща им се задава сериозен противник. Хутор бързо зашепна на приятеля си:
— Гледай да не избързаш, за да не ми попречиш.
В открита борба великанът би се справил с Надод за секунди, ала в случая не трябваше да го убива, а да го залови жив и в същото време да не му даде възможност да вика. Затова ставаше дума не толкова за сила, а за ловкост — това дори бе главното.
Хутор приклекна на тревата, а Грундвиг се отдалечи на десетина крачки, за да може Надод да мине покрай Хутор безпрепятствено.
Бандитът се движеше с умерен ход. Ако се случеше и най-малкото непредвидено нещо, всичко щеше да се провали. Предният ден беше много горещ и тази вечер от време на време просветваха светкавици. В момента, в който Надод щеше да отмине Хутор, ярка светкавица проряза тъмнината. За щастие вървеше спокоен, тъй като не очакваше изненади. И понеже му се бе мярнала фигура на човек, той попита:
— Ти ли си, Торнвалд? А защо си сам?
Трябваше да последва отговор, в противен случай у негодника непременно щеше да се породи подозрение. Какво ли обаче щеше да стане, като чуе непознат глас? Въпреки това Грундвиг реши, че трябва да отговори, и зашепна толкова тихо, че едва се чуваше:
— Не съм сам. Трумп е легнал на тревата.
— Ах, лентяй такъв! А ти не можеш ли да говориш по-високо? Нищо не се…
Но не успя да се доизкаже. Грундвиг междувременно се бе изкашлял — знак за Хутор, който скочи зад гърба на бандита и така го сграбчи в желязната си прегръдка, че той не можеше да си поеме дъх. И от изумление отвори уста, вероятно да извика, ала Грундвиг вече бе до него и пъхна кърпа в устата му.
— По-бързо! — рече великанът на приятеля си. — Тоя негодник така рита, че ще ми счупи краката. Ама ще има да взема, ако се надява да се изтръгне…
— Няма страшно, сега ще се успокои — отвърна Грундвиг и се обърна към бандита: — Слушай, Над, злодейо и убиецо, аз съм Грундвиг, а в ръцете си те държи Хутор, който с един удар поваля бик. Предполагам, че не си ни забравил… Е, тогава знай, че ако се противиш, ще те удуша като куче!
Надод целият потрепера, като чу двете имена — те извикаха в съзнанието му най-ужасни спомени.
— Хайде, можем вече да го отведем в кулата на Сигурд — рече Грундвиг, който отдавна си имаше план за действие.
— Чакай само да се отърва от тия два трупа тук — отвърна Хутор.
Той отиде до мястото, където лежаха мъртвите Торнвалд и Трумп, метна едновременно и двамата на рамо и се упъти към брега, откъдето ги хвърли в дълбоката бездна, която ги погълна завинаги.
XXI
КУЛАТА НА СИГУРД. НАДОД СЕ ПОКОРЯВА ПО НЕОБХОДИМОСТ. ГЛЕНОР УБИТ
Връщайки се, Хутор си подсвиркваше някаква весела мелодия, сякаш беше свършил нещо съвсем обикновено. Той понечи да вдигне Надод и да го понесе на гръб, но Грундвиг го спря с думите:
— Може пък да е съгласен сам да върви.
— На мен ми е все едно — отбеляза великанът.
Попитаха Надод. Той кимна смирено в знак на съгласие. Развързаха му краката и потеглиха.
Сигурдовата кула беше хрумване на един от Бьорнови на име Сигурд. Тя представляваше ловджийски павилион и се намираше на осем мили от замъка, в глухата степ. В живописната местност наоколо се въдеха много мечки, вълци и елени, тъй като през нея минаваше и малка река, където животните утоляваха жаждата си.
Надод даваше мило и драго да махнат кърпата от устата му. Надяваше се, докато Хутор и Грундвиг си приказваха, той да успее да даде сигнал на хората си. Желанието му обаче не се изпълни и той се ограничи само да стъпва колкото може по-шумно, с което пак нищо не постигна. След малко изведнъж се закова на място и започна да се взира в тъмнината, сякаш очакваше да види нещо сред гъстата степна трева. Чу, че нещо изпращя зад гърба му. Да не би това да беше някакъв сигнал за него?… Той наостри слух, но веднага последва грубият глас на Хутор:
— Хайде, върви! Какво си се запрял такъв! Или се умори, а? Хайде, тръгвай!
Понеже нямаше как да отговори, Надод безмълвно се подчини. Хутор и Грундвиг бяха престанали да разговарят. От време на време пред тях пробягваха стада елени, дочуваше се вълчи вой и рев на мечка, усетила присъствие на човек.
Най-сетне на тъмния фон се очерта силуетът на Сигурдовата кула. Звездите бяха почнали да избледняват. Скоро щеше да се съмне.
Старата кула бе обгърната от мрачно мълчание. Вратата й беше затворена.
— Странно — рече Грундвиг, — надявах се старият Гленор да ни чака.
Той изсвири три пъти, но не получи отговор.
„Чудесно, помисли си Надод, по-хубаво от това, да оповестиш за присъствието си, няма! Друго засега не ми трябва.“
Грундвиг отиде до вратата и без труд я отвори. На масата в трапезарията гореше стара норвежка лампа, изработена от тъмна керамика. В нея бе налято тюленово масло.
— Гленор!… Гленор! — извика Грундвиг.
Ехото повтори вика му, след което настана дълбока тишина, в която се долавяше нещо зловещо.
Великанът вкара пленника, затвори вратата след себе си и се приближи до Грундвиг. Върху лицето на Надод се изписа злорадство. Грундвиг забеляза това.
— Преди всичко трябва да затворим тоя негодник на сигурно място, пък после ще видим каква е тази работа — рече той.
Хутор се наведе да погледне под масата и извика ужасен.
— Какво има? — попита Грундвиг.
— Дявол да го вземе! Та той е убит! — отвърна великанът.
— Кой е убит?
— Гленор!
Той изтегли трупа. Бедният старец лежеше с кинжал, забит право в сърцето. Тялото му още не бе изстинало.
Грундвиг отвори вратата на малка изба до трапезарията, вкара вътре Надод и след като залости добре вратата, се доближи до приятеля си.
— Слушай, Хутор — пошепна той. — Да ти кажа правото, страх ме е… За първи път ми се случва да видя подобно нещо и много ме е страх, говоря ги най-откровено.
XXII
КАК ГОВОРЯТ НЕМИТЕ. ОТКРОВЕНОТО ПРИЗНАНИЕ. УЖАСЪТ. ХЕРЦОГИНЯ
