Нощната стража на фрегатата наброяваше шестдесет души, които бяха налягали на палубата и дремеха, загърнати в плащовете си. Дремеха си спокойно, знаейки, че капитан Велзевул и хората му са пленени и добре охранявани. Тъй че нямаше от какво да се страхуват и дежурството им беше само проформа.
Само в един миг всеки пират остави на място по един часовой. Ударите с брадва се нанасяха тъй безпогрешно, че за цялото това време се чуха само два-три глухи стона.
За десетина минути пиратите си свършиха работата и от английските моряци не остана ни един жив на цялата фрегата.
На разсъмване другите шест кораба от английската ескадра, които бяха пуснали котва на две мили от фиорда, видяха как фрегатата „Медея“, вдигнала всички платна за попътен вятър, излиза от фиорда и се отправя на юг. Преди да успеят да й подадат сигнал, за да питат какво значи това, фрегатата вече ги предупреждаваше с разноцветни флагчета: „Бърза поръчка за Англия. Заповед на адмирала.“
Шестте кораба отвърнаха, че са приели сигнала, и „Медея“ бързо се изгуби в утринната мъгла.
А какво ставаше през това време в Розолфс? Успя ли Йоил да стигне навреме, за да спаси капитан Велзевул?
Когато Инголф бе затворен в кулата, на него му стана ясно, че участта му е решена и само чудо би го спасило, но понеже той не вярваше в чудеса, вече се готвеше да посрещне смъртта. Сега мислеше единствено за баща си, с когото не се бе виждал, откакто пое пътя на пират, и който толкова много щеше да се зарадва на възстановеното му звание.
Както и да разглеждаше положението си, все стигаше до извода, че няма никаква надежда за спасение. Не разчиташе на някаква великодушна постъпка от страна на стария херцог. Но дори и най-неочаквано Харалд или синовете му да се опитат все пак да направят нещо подобно, то англичаните биха попречили: от всички народи на света именно те се отличаваха с пълна липса на великодушие — това им беше характерна национална черта. Ако се проследи историята на Англия, няма да се открие нито едно дело като последица на проявено от тях великодушие.
Стигайки до такова заключение, Инголф започна да мисли за бягство. Можеше ли да разчита на успех?
Той се зае да огледа старателно помещението, в което се намираше. То се осветяваше от едно- единствено прозорче, високо около тридесет сантиметра и широко десетина сантиметра. Да се провре през този отвор можеше само с помощта на някоя добра фея, която да го превърне в птица. Стените бяха изградени с типичната за средновековието дебелина, а вратите — обковани с желязо. Дори и Надод, извършил редица сполучливи бягства, би завършил живота си тук.
Целия ден Инголф си блъска главата да намери някакъв изход, но нищо не успя да измисли.
Настъпи нощ. В замъка отдавна всички спяха. Много шампанско се бе изпило в чест на спасителите; лорд Колингуд и офицерите бяха отнесени на ръце в покоите им.
Нощта беше величествена и безмълвна. До кулата, където беше затворен Инголф, не долиташе никакъв звук. Тъкмо по това време стана и бягството на пиратите от трюма на „Ралф“.
Изведнъж до слуха му стигна някакъв шум. Почукване. След това чукането не се повтори в продължение на няколко минути и Инголф реши, че просто тъй му се е счуло. Но като поразмисли, взе да се съмнява, че би могъл все пак да се излъже до такава степен. Почти несъзнателно той отиде до стената и почука два пъти. Не последва отговор. Какво може да е чул тогава? И наистина ли имаше почукване? Доближил ухо до стената, той се ослушваше и правеше догадки. И изведнъж неволно потръпна — зад стената долови някакви стонове, после тих глас запя тъжна песен, подобна на гренландска приспивна песен. Кой ли би могъл да пее в такъв час, когато замъкът отдавна бе потънал в дълбок сън?
В този момент по терасата се чуха стъпки, тясното прозорче се отвори и някакъв глас отвън подвикна:
— Капитан Инголф!
— Кой е? — откликна Инголф.
— Изпратен съм като адютант на адмирала да ви съобщя неприятна новина.
— Говорете.
— Настъпи часът на вашата екзекуция. Имате на разположение само десет минути.
— Как тъй? Посред нощ? — удиви се Инголф. — Всички вие сте варвари, диваци!
— Но вие не знаете какво стана… — продължи адютантът.
— Какво, пак ли някаква низост?
— Току-що стана известно, че вашите хора до един са избягали от трюма на „Ралф“. Кога и как е станало, още не се знае…
— А, сега вече ми е ясно — рече Инголф. — Вашият адмирал се бои, че въпреки превъзходството на силите му моите моряци може да намерят начин да ме освободят… Във всеки случай той няма да се отърве без битка. Хората ми не са от тия, дето ще стоят спокойно отстрани и ще гледат как увисва на бесилото техният капитан.
— Съжалявам, но вашата екзекуция ще стане във вътрешния двор на замъка.
— Е, да, защото сте подлеци и страхливци. Винаги съм ви смятал за такива.
— Ще ви бъде простено за тези думи поради предстоящата екзекуция. Наредено ми е да изпълня всяко ваше последно желание.
Прозорчето се затвори и стъпките постепенно заглъхнаха.
Но ето че на стената пак се почука, този път много по-силно. Инголф, който стоеше с отпусната глава, изведнъж скочи на крака и с отчаян и треперещ от вълнение глас извика:
— Който и да си ти, приятел или враг, защо смущаваш последните ми минути?
Почти веднага след това по терасата отекнаха ясните, отмерени стъпки на войниците. Десетте минути бяха изтекли и взводът войници идеше да отведе Инголф на екзекуция.
Капитанът леко потрепера. Вече беше готов на всичко.
— На място! — чу се командата на офицера. — В две редици!
Инголф пристъпи към вратата, за да посрещне гордо и с усмивка палачите си. В този момент отляво се чу особен шум. Той се обърна и в слабата светлина в стаята видя как стената бавно се разтвори и в процепа се появи нещо като призрак със замъглени хлътнали очи.
Лицето и ръцете на призрака бяха като на скелет. Беше загърнат в дълъг черен саван и със знаци повика Инголф да иде при него.
В желязната врата ключът се превъртя… Инголф не се колеба повече, а се спусна към отворилата се стена. Призракът се дръпна да го пусне и стената отново се затвори безшумно.
Миг след това Инголф чу как оттатък стената масивната врата на килията му се отвори и повелителен глас извика:
— Капитан Инголф, десетте минути изтекоха. Последвайте ни!
Секунда мълчание и… яростен вик — Инголф го нямаше.
XX
ЗАМИСЪЛЪТ НА ГРУНДВИГ. НЕГОВОТО ПРЕДЛОЖЕНИЕ. ДВАМА ШПИОНИ. КРАТКА РАЗПРАВА. ЗАЛАВЯНЕТО НА НАДОД
Хутор имаше вид на истински северен великан: висок шест фута, широкоплещест, с огромни ръце и крака и необикновена сила.
Едмунд и Олаф много обичаха своя великан; с него се чувстваха в безопасност, където и да се намираха.
— Напълно съм съгласен с теб — говореше Хутор на приятеля си, докато вървяха към фиорда. — И аз мисля, че Надод е дошъл в Розолфс с лоши намерения… Всъщност единственият начин да узнаем какво крои е да го заловим.
— А как да стане това?
— Дали да не ида направо на кораба?
— За Бога, какви ги приказваш?… Трябва да действаме в пълна тайна.
— Прав си, още повече че той има съучастници навред… Знаеш ли, мисля, че херцогът сгреши, като
