Имаше вид на старец, който бере душа, а всъщност умът му беше съвсем бистър.
След като се озоваха в тайнствените покои, столетникът се обърна към Инголф:
— Тук ще бъдете в пълна безопасност и никой няма да ви безпокои.
Старецът отмести подвижната стена, с която бе замаскирана вратата, и Инголф се закова на място, онемя от разкошната обстановка, разкрила се пред него. Дивани с красива дамаска привлякоха вниманието му; стените бяха облицовани с кожа, великолепният паркет беше покрит с дебел килим; от тавана на сребърен синджир висеше огромен полилей от розов бохемски кристал. До едната стена имаше масивни шкафове от червено дърво, натъпкани с книги с еднакъв формат и подвързия. Върху гръбчето на всяка книга се четеше годината на изданието. Инголф обърна внимание, че те обхващаха времето от 1130 до 1776 година.
След като огледа стаята, Инголф се обърна към стареца, който оставаше загадка за него, и леко се поклони.
— Който и да сте — рече той, — вие спасихте живота ми, без дори да ме познавате. Благодаря ви от цялото си сърце. Ако ми се предостави случай да докажа признателността си, аз ще…
— Без да ви познавам ли? — прекъсна го старецът със задгробния си глас, от който тръпки побиваха човека. — Откъде сте сигурен, че не ви познавам?
— Нима искате да кажете, че ме познавате? — удиви се Инголф.
— Та как няма да ви познавам! — отвърна старецът, без да даде конкретен отговор. — Той се роди пред очите ми, а аз да не го познавам!
Инголф си помисли, че бедният старец е съвсем изкуфял.
— А кой съм тогава според вас? — попита все пак той с ласкава усмивка.
— Сегашното ти име не запомних, макар Грундвиг да ми го каза — отговори старецът, минавайки на „ти“. — За настоящето имам лоша памет и това е обяснимо: аз съм като завършена книга, към която повече не може да се добави нито една страница. Но много добре помня, че когато се роди, те кръстиха Фредерик Бьорн и ти дадоха титлата принц Розолфски като син на херцог.
Иронична усмивка пробягна по устните на Инголф — дожаля му за стареца.
Това не убягна от погледа на събеседника му.
— Вероятно ме мислиш за побъркан или най-малкото за глупак. Не отричай и не се опитвай да се оправдаваш… Няма да ти се обадя. Покажи ми знака си.
Думите поразиха Инголф. Да, това не бяха налудничави приказки.
Старецът отиде до едно чекмедже, извади оттам малък медальон и го подаде на Инголф.
— Знаеш ли коя е тази? — попита го той.
— Това да не би да е майка ми?! — Той грабна миниатюрата и забравил всичко на света, започна да я обсипва с целувки, а по лицето му потекоха сълзи.
Той никога не беше виждал майка си; бяха му казали, че е умряла при раждането му.
— Невероятна прилика — промълви той по едно време. — И щях да си умра, без да видя как е изглеждала. Баща ми нямаше нито един неин портрет. — Той си спомни думите на баща си: „Нямам и никога не съм имал портрет на майка ти.“ А в кабинета му висеше портрет на някаква жена, която прислугата наричаше „господарката“. Странно!
От същото чекмедже старецът извади и един златен печат с ясписова дръжка и пак попита Инголф, докато му го подаваше:
— А това познато ли ти е?
Инголф внимателно разгледа предмета и потърка очи, сякаш да се увери, че не бърка… И пак се вторачи… Ръцете му трепереха, от устните му се отронваха неразбираеми изречения… Халюцинираше ли? Сетне вдигна глава и погледна стареца, чиито очи от време на време просветваха като раздухали въглени, лицето му се озаряваше от едва сдържана усмивка… Изведнъж Инголф прихна да се смее като обезумял.
Тогава задгробният глас пак се обади:
— Покажи ми гърдите си, Фредерик Бьорн.
Капитанът направи усилие да се овладее: „Нима наистина този старец знае?!“ И на бърза ръка оголи гърдите си. Там, в синкаво кръгче, се открояваше изображението на летящ орел в същия цвят; орелът държеше в ноктите си сърце, а под него бе изписан девизът на Бьорнови: Sursum corda — да извисим сърцата си!
Това беше точен отпечатък на рисунката и буквите от златния печат с ясписовата дръжка. Когато са слагали печата на новородения Инголф, или по-точно на Фредерик Бьорн, не се бяха ограничили само с отпечатъка, а някакъв художник беше изрисувал с тънка игла всички детайли на рисунката и девиза, посипани после с прах, за да се получи синкавият оттенък, който дори и след толкова години веднага биеше на очи.
Вече нямаше никакво съмнение — Инголф беше син на херцог Норландски и по-голям брат на Едмунд и Олаф, неговите спасители!
Крайно изумен, Инголф слушаше стареца, без да го прекъсва. Всичко, което старецът му разказваше, звучеше неправдоподобно, като измислено, и той отново взе да се съмнява в умственото състояние на събеседника си.
— По-нататък историята е много печална — продължаваше разказа си старецът, който най-сетне разкри името си, Розевел, — но ти все пак трябва да я знаеш, защото още не съм загубил надежда, че ще го намеря…
— За кого говорите? И друг ли е изчезнал?
— Да, чичо ти… чичо Магнус… Изслушай ме. Има още много време, тъй като и бездруго можеш да излезеш оттук само с Грундвиг, когато той ще е подготвил баща ти и братята ти за потресаващата новина.
— Но те сигурно са тръгнали да ме търсят и може би скоро ще дойдат и тук…
— Няма страшно. Освен Грундвиг никой не знае за съществуването на тайната стълба. Магнус беше наредил да я вградят в стената. Но дори Харалд да се досети, че може да си се скрил тук, той за нищо на света няма да позволи никому да влезе при мен. Макар че при най-малкия подозрителен шум аз ще те скрия така, че никой няма да те намери. Затова ме слушай внимателно, няма кой да ни безпокои.
— Добре, Розевел. Слушам ви.
— Искам преди всичко да ти кажа, че в действителност аз съм много по-млад, отколкото изглеждам. Дори съм с две години по-млад от баща ти — Харалд.
Капитанът не можа да прикрие изумлението си.
— Виждам, че това те изненадва, но е така. Изворът на живота ми отдавна пресъхна. Претърпях такива страдания, че има от какво да е изсъхнало тялото ми… Маслото в лампата изгоря до последната капка и някой прекрасен ден аз ще угасна, без сам да усетя. Но да не говорим за мен. Продължавам разказа си. И тъй, Бьорнови имаха навремето огромна риболовна флот а и повече от седем века се занимаваха с лов на риба и китове. Корабите им пътуваха далеч на север, а след това се връщаха, за да разменят стоката си с венецианските търговци срещу злато, коприна, стъкло, кадифе, сърма и какви ли не още неща от цял свят, които пък после продаваха на северните държави. Ежегодно балансът на дожите и князете търговци, както наричаха норландците във Венецианската република, приключваше изгодно и за двете страни, някъде към сто и петдесет-двеста милиона, а най-големият син на Норландския херцог неизменно биваше вписван в Златната книга на венецианските благородници, с което ставаше гражданин на тази велика република, царицата на Адриатика… Виждаш ли тия книги там? Това са корабните дневници на капитаните, служили при Бьорнови в годините от 1130 до 1776. Засега толкова по този въпрос. Ти ще имаш достатъчно време да се запознаеш с историята на рода си… Баща ти беше двадесетгодишен, когато се роди брат му, Магнус Бьорн. Тогава аз бях на осемнадесет и по стар бьорновски обичай повериха малкия Магнус на мен — да се грижа за него, да го възпитавам, за да стана после негов пръв довереник и наставник. Младият Магнус отрано проявяваше влечение към пътешествия и приключения. Нямаше още четиринадесет, когато направихме с него първото околосветско пътешествие с един великолепен три-мачтов кораб и добре обучен екипаж. Изглежда, оттогава у него е почнала да зрее идея, която за съжаление никой по-нататък не му попречи да осъществи. Той изучи всички корабни дневници на нашите капитани и откри във всеки от тях една любопитна подробност. Да ти кажа първо, че по тия места с настъпването на студовете, когато всички
