— Какво нахалство! — не се въздържа адмиралът.
— Внимавайте, господин Колингуд — не се смути Йоил. — Внимавайте да не се разкайвате за грубия си тон.
— Ама че негодник! Ти май се самозабравяш…
— Идвам при вас от името на най-добрия ви приятел, мистър Пегам — прекъсна го Йоил.
— От Пегам ли? — почти извика адмиралът и побледня.
— Пегам? Кой Пегам? — намеси се Олаф, който не успя да прикрие вълнението си.
Едмунд забеляза смущението на Колингуд и смушка брат си.
— Мълчи! — тихо му рече той. — Чакай да чуем всичко докрай.
— Да! — продължи Йоил. — Вашият приятел Пегам.
— Развържете го! — неочаквано заповяда Колингуд и добави с пресилена усмивка: — Аз не мога да откажа нищо на пратеника на моя приятел Пегам.
— Така си и знаех! — рече Йоил и огледа присъстващите с тържествуващ поглед.
— Значи Пегам ви е приятел? — попита Едмунд, като втренчи леден питащ поглед в Колингуд.
— Какво странно намирате в това? — отвърна адмиралът. — Пегам е мой нотариус и довереник.
Разбира се, казано така, не беше никак странно и все пак защо стана тъй напрегната атмосферата? Отговора знаеха единствено Йоил и Колингуд. Всички имаха чувството, че стаята е изпълнена със запалителен газ и е достатъчна една малка искра, за да избухне.
— Предполагам — продължи след малко адмиралът, като се обърна към Йоил, — че поръчението, което ти е дал Пегам, не се отнася до господата тук, затова по-добре да идем в моята каюта на кораба и там да ми кажеш каквото има.
— Не си струва да се разкарваме толкова далеч. Поръчението не е толкова тайно. От името на Пегам искам да освободите капитан Инголф — това е всичко!
— По този въпрос не мога да направя нищо — пленникът е избягал преди час.
— Лъжете! — извика Йоил, почервенял от гняв.
— Всички тук могат да го потвърдят — отвърна Колингуд, подминавайки с равнодушие оскърблението.
— Самата истина е — обади се един от присъстващите. — Изчезнал от стаята, като се има предвид, че десет минути преди това е бил там.
— В такъв случай оня там — рече Йоил, сочейки адмирала, — оня там го е убил, както уби навремето…
— Млъкни, негоднико! — извика Колингуд, задъхан от ярост.
— Говори! — настоя на свой ред Едмунд, като се приближи до него.
Йоил мълчеше и не знаеше какво да прави. Само една дума да каже и щяха да потекат потоци от кръв.
— Нищо повече няма да кажа — високо заяви той, а после тихичко добави в ухото на Едмунд: — За Бога, ваша светлост, не ме питайте нищо засега… Скоро всичко ще узнаете.
Колингуд губеше вече търпение; чудеше се как по-бързо да се махне оттук.
— Явно, че имаме работа с глупав шут — рече той и се насили да се усмихне. — Позволете ми, херцог Харалд, да се сбогувам засега с вас, като държа да отбележа, че за мен е странно поведението ви: вчера моята намеса бе призната за навременна, а днес е вече нежелателна.
Харалд се поклони леко, без да отвърне нищо. Колингуд се оттегли от замъка заедно с офицерите си, твърдо убеден, че Йоил не знае нищо за страшното му престъпление. Изобщо не подозираше, че онзи, възмутен до дъното на душата си от сцената на масовото убийство, на която бе неволен свидетел, се беше заклел да разкрие тайната за смъртта на херцогинята и семейството й.
— Е? — обърна се Едмунд към Йоил веднага щом адмиралът изчезна зад вратата. — Казвай сега, какво означават думите ти: „Скоро всичко ще узнаете“?
— Ще говоря само пред херцога и вас, синовете му — рече Йоил.
Едмунд направи знак на всички останали да излязат.
— Слушаме те! — почти в хор рекоха двамата братя.
— Дайте заповед на корабите ви да потопят двете английски лодки, които всеки момент ще минат покрай тях — посъветва ги Йоил.
— От къде на къде?
— Вие знаете ли кой е този човек?
— Как кой — адмирал Колингуд… Нали и ти тъй го нарече?
— Нямам предвид името му… Знаете ли каква титла има? Той е херцог и пер.
— От теб го научаваме.
— Като член на горната камара на английския парламент той се подписва там с името Чарлз VI херцог Ексмаут.
— Боже мой! — възкликна Харалд. — Та това е братът на моя покоен зет!… А той защо нищо не спомена?
Едмунд и Олаф побледняха, но дума не казаха. Пегам, негодникът Пегам, му бил нотариус и довереник!… Двамата братя си направиха заключения, предугаждайки истината, ала останаха безмълвни в очакване да чуят по-нататъшната развръзка.
— Има защо! — продължи Йоил. — Адмирал Колингуд наистина е брат на вашия зет. Знаете ли обаче по какъв начин Колингуд наследи титлата на брат си? Като го удави в морето с цялото му семейство, или по- точно, като накара Пегам и Надод Червеноокия да свършат тази работа.
— Ах, подлецът му с подлец! — извика Черния херцог, вдигайки ръце към небето.
— Олаф!
— Едмунд!
— О, братко!… Ах, какъв ужасен спомен!… Значи сме гледали как хвърлят в морето сестра ни, без да знаем, че е тя. О, ти, изверг!
С помрачени от ужас и скръб очи младите хора закършиха ръце:
— И не й помогнахме… Не я спасихме!
— Ама какво стоите? Тичайте! Бързо тичайте да дадете заповед да насочат топовете срещу тия разбойници!
Олаф и Йоил веднага скочиха, но Едмунд ги спря.
— Стойте!
— Какво правиш? Та те ще избягат! — изуми се херцогът.
— Татко — заговори Едмунд с убедителен тон, — с оня подлец са тръгнали шестстотин невинни хора. Те не бива да пострадат от нашето отмъщение! Освен това смятам, че той не е достоен да умре от куршум или граната — такава смърт ще е прекалено почтена за изверг като него.
Младият човек се разпалваше все повече и продължи силно зачервен:
— Подлецът стоеше настрана със закрито лице, нали, Йоил?… Ах, само като си спомня как бедната Леонора бе паднала в краката му и го молеше да пощади децата й… Не, той трябва да умре от жестока, бавна смърт… Да стигне дотам, че да ни моли да прекъснем по-скоро нишката на живота му… Боже мой! Какво ми става? Полудявам ли?… Та аз с очите си видях как този изверг изтръгна от ръцете на майката шестмесечното й момченце и го хвърли в зиналата паст!… А аз гледах и нищо не можех да направя!
— Нима… нима сте знаели за това?! — заекна Йоил от почуда.
— С брат ми се бяхме скрили на остров Бадлео… — хълцаше от плач Едмунд. — Но бяхме само двамата и помощникът ни, а насреща си имахме…
— Шестдесет души екипаж — довърши Йоил.
— Татко — рече след малко Едмунд, вече поуспокоен, — даваш ли съгласието си да отмъстим за това злодейство?
— Да! — строго рече старият херцог. — Отмъстете за сестра си, за нещастния й съпруг, за децата й… Отмъстете за общата ни скръб. Това е ваш пръв и най-свещен дълг.
— Както и мой! Ставаме трима — неочаквано добави нечий глас.
Вратата широко се отвори и Инголф влезе и се хвърли в краката на херцога. Той бе слушал целия разговор от стаята на Розевел и въпреки настояванията му да изчака още малко, не издържа и се втурна да
