другият.
— Ами да вземат оттам тогава колкото е нужно. Иначе ще има да бездействаме неизвестно докога. Тя, онази работа, и без това няма как да стане.
— Кой ти каза, че са я изоставили окончателно!
— Сегвик, който пое изпълнението й след изчезването на Торнвалд, продължава да смята, че ще успеем да свършим основната си задача, дори нареди да не събираме повече дърва за огън. Каза ни само да останем да пазим кулата отвън. Е, да, но ако до довечера розолфци не се съберат тук, ние изобщо няма да можем да си свършим главната работа…
После Надод чу как бандитите хвърлиха на земята наръчи съчки и клони и стъпките им заглъхнаха нанякъде.
Ако в този момент Грундвиг, останал за пореден път сам с пленника, защото Хутор час по час се качваше на върха на кулата да наблюдава наоколо — та ако Грундвиг беше погледнал точно сега към Надод, щеше да зебележи страшното злорадство, изписано на лицето му, и сигурно би се замислил сериозно.
— Нищо ново! — съобщи Хутор, когато слезе отгоре. — Право да ти кажа, много се надявах по-скоро да забележат отсъствието ни и да тръгнат да ни търсят… Бандитите се отказаха от кладата. Престанаха да събират дърва и се отдалечиха вкупом на стотина крачки от кулата… Ще почакам още малко и ако никой от замъка не се появи, казвам ти, направо ще откъсна главата на Надод и ще си проправим път през тая обсада.
— Чудесно! — засмя се Грундвиг. — Ти ще си авангардът, аз — ариергардът, а в центъра… само разстояние между нас! Ха-ха-ха!
— Смей се ти! Според мен обаче е унизително да бъда обсаден от някакви си скитници, които дори нямат огнестрелно оръжие!
— А ние да не би да имаме, Хутор!… Е, ако бях силен като теб, бих приел предложението ти, но не съм и ти ще се окажеш сам срещу цяла глутница… Това би било лудост, не смяташ ли?
— Бъди сигурен, че ей с тая сопа мога с един удар да поваля петима и те…
Великанът изведнъж млъкна и се ослуша. Чу се далечен звук на рог.
— Идат! — радостно извика той. — Харалд дава сигнал!
Той бързо заизкачва стълбата към върха на кулата и почти веднага слезе обратно.
— Те са! — говореше възбуден той. — Херцогът със синовете си и още двадесет-тридесет конници… Какво ще кажеш, бандитите си плюха на петите, ни един не остана.
— Те не са хукнали от страх, Хутор — отбеляза Грундвиг, клатейки замислено глава. — Готвят някаква клопка, да знаеш.
Надод, вън от себе си от радост, закриви лице в такива грозни гримаси, че изглеждаше по-противен отвсякога.
След десетина минути вратата на кулата се отвори и пропусна херцога и двамата му синове Едмунд и Олаф.
Смъртта на Гленор опечали херцога. Както стоеше смълчан до трупа на стария си слуга, глас зад гърба му го извади от мислите му. Харалд се обърна и неволно се дръпна назад от отвращение.
— Херцог Норланд — изрече гласът. — Имай смелостта да погледнеш делото на своите ръце. Онази там поне умря и вече не страда. Аз обаче по твоя вина цели двадесет и пет години съм подложен на ужасни мъки, които не могат да се опишат с думи.
— Кой си ти? — попита херцогът, видимо смутен.
— Аз съм Надод, твоят бивш крепостен, по прякор Червеноокия. Заради твоята жестокост се превърнах в същество, пораждащо отвращение у всеки, който ме види. Не ме ли позна?
Слугите се хвърлиха към бандита, за да го заставят да млъкне, ала Харалд с един жест ги накара да се отдръпнат. Синът му беше жив, беше се върнал и сега в сърцето на стария херцог имаше място за състрадание и прошка. Той нито веднъж не беше виждал Надод след наложеното му наказание и последствията от него безкрайно го развълнуваха.
— Назад, ратаи! — крещеше Надод. — Не пречете на осъдения на смърт да поговори с палача си, той има право на това.
— Кой ти каза, че си осъден на смърт? — продума херцогът.
— Нима не виждаш как здраво са ме вързали слугите ти? Въжетата са се впили в тялото ми.
— Развържете го! — заповяда херцогът.
— Не правете това, ваша светлост — позволи си да възрази Грундвиг. — Той се готви да ограби замъка и да изколи всички ни.
— Да, искам да отмъстя за себе си и за майка си, която умря от скръб и немотия.
— Развържете го! — повтори херцогът с тон, който не допускаше възражения.
— Но, ваша светлост… Уважаеми херцоже… — упорстваше Грундвиг — та той е замесен и в убийството на нашата…
Херцогът не го слушаше. Беше вглъбен в мислите си и си шепнеше:
— Синът ми се върна… Достатъчно кръв се проля… Стига вече… Днешният ден да бъде ден на опрощението.
Тъй като никой не искаше да се подчини, той сам сряза въжетата, които усмиряваха пленника.
Надод с удивление наблюдаваше Харалд. Колкото и да бе безсърдечен, злодеят се трогна от великодушието му, но само за миг. Дълго трупаната злоба отново го връхлетя с цялата си сила. Бандитът нито за момент не помисли за собственото си престъпление, а има ли нещо по-ужасно от това, да отнемеш от майката и бащата родното им дете? Не помисли и за мъката на стария херцог, който двадесет години не бе престанал да оплаква починалия си син.
Харалд откъсна от бележника си един лист, написа бързо нещо и го подаде на Надод.
— Вземи това и си върви. И тръгвай веднага, защото не отговарям за действията на моите хора. Помъчи се да станеш честен човек.
Червеноокия зачете:
До Банкерска къща „Рост и Майер“, Франкфурт. Благоволете да изплатите на приносителя сумата сто хиляди ливри. Незабавно.
Харалд Бьорн
Надод онемя в първия момент, но веднага след това ненавистта му пламна с двойна сила. Той с презрение хвърли бележката и побягна навън.
Хутор се втурна след него, но Харалд го спря:
— Не мърдай оттук! — извика херцогът.
Великанът се спря, изпълнен с нерешителност. За пръв път в живота си той беше готов да изрази негодуванието си, но Харалд го гледаше с хладен, открит поглед и слугата не посмя да направи друго, освен да се подчини. После се приближи до Грундвиг и сърдито измърмори:
— Само да ми падне тоя тип!… Херцогът си е загубил ума. Ще стане нещо, помни ми думата!…
Черния херцог бавно обходи с поглед присъстващите. Ничие лице не изразяваше одобрение, включително и лицата на синовете му.
XXVII
НОВО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ НА НАДОД. СМЪРТТА НА ЧЕРНИЯ ХЕРЦОГ. НАШЕСТВИЕТО НА ПЛЪХОВЕТЕ. ОТМЪЩЕНИЕТО НА НАДОД
Край Сигурдовата кула се простираше великолепна местност. Едмунд не искаше да влиза в пререкания с баща си и за да се успокои, бавно се изкачи по стълбата и излезе на върха на кулата, откъдето можете да съзерцава величествения пейзаж.
Отляво блестеше гладката тъмнозелена повърхност на морето — спокойно по това време, а отдясно с преливащите цветове на смарагда се разстилаше тучната равнинна степ. Отгоре синееше необятното небе, което залязващото слънце багреше със златисторозов цвят. На небосвода се открояваше широка небесна
