кораби се завръщат в Розолфс, преди ледовете да сковат моретата и да им препречат пътя, от всички краища на Европа към Северния полюс се понасяха огромни ята морски птици. Такива множества прелитаха, че забулваха небето. Всички наши капитани са отбелязвали този факт в дневниците си с общото предположение, че щом птиците бягат от сравнително леката европейска зима, значи на север, около полюса, трябва да има област, наситена с блата и реки, та дори и с гъста растителност, покрай бреговете на море, незасегнато от ледовете. Там вероятно те са намирали прехрана. А после, с първите пролетни лъчи на слънцето, те отново се завръщаха по нашите земи. За обширността на далечната северна област можеше да се съди по количеството на прелитащите птици, сред които имаше диви патици, лебеди и други подобни, които не биха могли да се аклиматизират дори на Шпицберген. Да се вярва, че тия птици прелитат натам, където е вечен лед, без следа от тревичка, би било нелепо. Оставаше единствено заключението, че там някъде има земя, която чака своя Христофор Колумб. И тъкмо това погуби моя господар. От двадесетгодишен все ми казваше: „Розевел, един ден ние с теб ще се прославим, като открием шестия континент.“ Преди да предприеме замислената си експедиция, той в продължение на пет години ме вземаше със себе си на плавания из Северно море. Зимували сме на Шпицберген, на Нова земя, застоявахме се по бреговете на Лена, стигнахме с шейни до осемдесет и четвъртия паралел. Всички тези приготовления за предстоящата експедиция ставаха в пълна тайна, тъй като Магнус не искаше предварително да създава грижи на брат си Харалд, от една страна, а от друга, целта му беше да изненада целия свят, като открие нова Америка… Седем години бяха минали от деня, в който се отправихме от Сибир по маршрута на замислената експедиция. С нас тръгна малка група помощници, а по пътя наехме няколко ескимоси с кучета и шейни. Пред нас подкарахме стадо елени, които трябваше да послужат по-нататък за храна и на нас, и на кучетата. Няма да ти описвам в подробности това пътешествие, ще ти кажа само, че то беше изключително трудно и тогава загубих здравето си. Стигнахме до осемдесет и седмия паралел, където ни свари третата зима. Една вечер навлязохме в ледена планина, висока около три хиляди фута. Дотогава беше непоносим студ, но в подножието на тази планина не ни се стори толкова силен. Изведнъж Магнус се развика ликуващ: на хоризонта, малко преди залез-слънце, той ни посочи дълга синя ивица, в която като в огледало се отразяваха последните лъчи на дневното светило. „Море! Море без лед!“ — крещеше той възбуден. Най- сетне бяхме постигнали целта си, макар и с цената на огромни страдания. Но, уви — прибързано се бяхме зарадвали: предстояха ни още двадесет мили по ледника, през който трябваше да си пробиваме път с брадви. Да се презимува там не можеше и дума да става; вече бяхме прекарали две тежки зими и за трета нямаше да имаме достатъчно храна. Предложих да се връщаме, но Магнус Бьорн бе непреклонен — да сме се връщали назад на две крачки от победата?! За нищо на света! По-добре да сме загинели!
Старият Розевел млъкна за момент, въздъхна дълбоко и продължи с още по-слаб глас:
— Ох, какво да ти разправям… Той реши да продължи напред, каквото и да става. Реши да прекара и трета зима на полюса. Ескимосите ни издълбаха пещери в ледниците и ние останахме. Какво се е случило по-нататък, не помня. Как съм се върнал у дома, също нямам представа. Вероятно през цялото време, докато ескимосите са ме пренасяли обратно, съм бил в безсъзнание. Благодарение на големите грижи от страна на Грундвиг дойдох на себе си, макар и с много разклатено здраве. Харалд научил за цялата история от онези, които ме бяха довели. Той започна да се страхува да не би Едмунд и Олаф да намислят да тръгнат по следите на чичо си, за да го търсят… Те и двамата са толкова благородни и великодушни момчета… Никой друг не беше разбрал, че съм се върнал в замъка, а и никой не можеше да ме познае — бях остарял с едно десет години. Пусна се слух, че чужденецът, когото ескимосите докарали, бил умрял. Така бях осъден на вечен затвор в тази кула. Вече три години не съм виждал никого освен Грундвиг и очаквам с нетърпение смъртта да ме отведе при моя господар. Нарочно се разпространи легендата, че в тази кула на замъка, където се намираме сега с теб, има призрак, за да се страхуват тукашните хора и да не се приближават насам… А по този начин Магнус Бьорн, ако случайно е жив, не би могъл да чака помощ отникъде.
— Не се знае! — продума капитанът.
— Каза ли нещо? — попита старецът, без да е сигурен, че не му се е счуло.
— Искам да кажа, че аз, Фредерик Бьорн, който иска да заличи престъпленията на пирата Инголф, ще организирам и експедиция, за да издиря чичо си Магнус, но първо ще си разчистя сметките със злодея Надод.
— Ти… Ти искаш да направиш това? — почти не на себе си извика старият Розевел.
— Кълна ти се, че ще го направя! По този начин ще изкупя всичките си грехове и заблуди. Надявам се, че Бог ще ми помогне да успея.
— Бог да те благослови! Ти си истински Бьорн!
— Ако не го намеря жив, поне ще открия костите му и ще ги пренеса тук, където да намерят покой сред близките му.
Няколко часа продължи разговорът на двамата. Когато свършиха, слънцето вече се бе издигнало високо на небосвода. Розевел започна да се чуди защо се бави Грундвиг.
— Трябва да са го задържали извънредни обстоятелства — разсъждаваше на глас той. — Сигурно изгаря от нетърпение да изясни недоразумението и не би ми оставил радостния случай аз да те спася. Само те беше зърнал и веднага дотича да ми съобщи предположенията си… Е, ще чакаме. Опасно е да се излиза оттук без него.
