разкрие кой е всъщност.
— Инголф?! — извикаха в хор Черния херцог и синовете му, онемели от появата му.
— Няма вече Инголф! — отвърна капитанът. — Пред вас е Фредерик Бьорн, който се връща в родния си дом след двадесетгодишно отсъствие.
— Фредерик?! — промълви старият херцог. — Как тъй Фредерик? Кой рече Фредерик Бьорн? Къде е той?
— Аз съм Фредерик Бьорн — повтори капитанът. — О, татко мой, познай своя роден син! — И казвайки това, той оголи гърди и показа знака си.
Всички впериха очи в неизличимия Бьорнов знак — неопровержимото доказателство.
— Sursum corda! — прочетоха на глас Олаф и Едмунд и едновременно извикаха: — Братко! Братко!
— Прегърни ме, сине мой! — задъхваше се от вълнение херцогът.
При тези думи капитанът толкова се разчувства, че се олюля и едва не припадна, ала Едмунд и Олаф се завтекоха да го подкрепят. Поддържан от две страни от родните си братя, Фредерик Бьорн получи от баща си първата целувка. Сякаш пречистен в бащините си обятия, той изведнъж се почувства освободен от тегнещото над него мрачно минало. Пиратът Инголф и капитан Велзевул престанаха да съществуват. Вместо тях се възроди първородният син на херцог Норланд, Фредерик Бьорн, принц Розолфски.
XXVI
В СТЕПТА. ОБСАДАТА ПРОДЪЛЖАВА. ПРИСТИГАНЕТО НА ЧЕРНИЯ ХЕРЦОГ. ХАРАЛД И НАДОД. ОПАСНО ВЕЛИКОДУШИЕ
На другия ден, след като изплашеният от Йоил адмирал Колингуд отплава от фиорда, група от двадесет и пет души начело със самия Харалд тръгна да търси Хутор и Грундвиг.
Надод Червеноокия беше пратил бандити в степта — те междувременно бяха обсадили Сигурдовата кула, където бяха Хутор и Грундвиг — още преди „Ралф“ да пристигне в Розолфс. Целта му беше те да застигнат Олаф и Едмунд и да го избавят от младите Бьорнови, преди да бъде нападнат замъкът. С отстраняването на двамата силни противници Надод очакваше значително да се облекчи в сражението, разчиташе, че дълбоката скръб по загиналите синове ще отслаби стария херцог при защитата на замъка. Надяваше се също бандитите да се натъкнат и на други хора от замъка — Анкастрьом например беше страстен ловец и се движеше с голяма дружина. И това сигурно би станало, ако събитията в замъка не бяха избили от ума на обитателите му всякаква мисъл за развлечения. Разчитайки на благоприятни обстоятелства, Надод беше съставил пъклен план и можеше лесно да го изпълни, защото отлично познаваше местния бит и цялата обстановка.
И затова той каза на Инголф, още преди да слязат от кораба, че няма да го въвлича в самия грабеж на замъка. Беше уверен в успеха си, защото основната работа бе възложил на Торнвалд, който навремето беше овчар на Бьорнови и сам той го бе навел на мисълта за грабежа на замъка. Или, с други думи, Надод разчиташе на розолфци да устроят голям лов и сборният пункт да бъде както винаги в Сигурдовата кула. И почти си представяше как цялата ловна дружина заедно с кучетата ще изчезне безследно в степта, както кораб потъва в морето.
Но както вече стана ясно, такъв случай не му се предостави. След неочакваното пристигане на англичаните всички планове на Надод изглеждаха на път да рухнат. Тъкмо тогава обаче на Хутор и Грундвиг им дойде неблагоразумната мисъл да идат в Сигурдовата кула, с което щяха да привлекат в степта именно хората, чиято гибел желаеше Надод.
Сега въпросът се свеждаше до едно: достатъчно добре ли са запознати с плана на Надод „Разбойниците“, за да действат самостоятелно, след като вождът им е пленен.
Ние оставихме „Разбойниците“ в момента, когато внезапно рукналият дъжд заля горящата им клада. Пропуснахме обаче да кажем, че малко преди бандитите да обсадят кулата, на известно разстояние от нея мина един ловец от замъка, пратен за диви елени. Той забеляза, че там става нещо, и веднага се върна да уведоми херцога. Разбира се, не можа да каже нищо по-точно, съобщи само, че нападателите били въоръжени със саби. И действително Надод не им беше дал никакво огнестрелно оръжие, за да не си позволяват волности, а стриктно да се придържат към плана му за действие.
Капитан Инголф, когото ние отсега нататък ще наричаме Фредерик Бьорн, си спомни, че Надод беше свалил част от моряците на Нордкап, и веднага съобщи това на баща си и братята си.
— Хутор и Грундвиг — рече той — вероятно са разпознали Надод, когато той слезе от кораба, и са го проследили, а той ги е подмамил в степта, където си е направил среща с бандитите. Притиснати от численото превъзходство, вашите верни слуги са потърсили убежище в кулата. Това е ясно като бял ден.
Естествено, Фредерик Бьорн се лъжеше само в подробностите, но в общи линии предположението му беше напълно вярно.
Във всеки случай Хутор и Грундвиг трябваше да бъдат освободени колкото можеше по-скоро. Всички бяха вече готови за тръгване, когато към Фредерик Бьорн се приближи Йоил.
— А какво ще стане с вашите моряци, господин капитан? — попита го Йоил. — Няма ли да им дадете някакви нареждания?
— Ах, да! — възкликна Фредерик. — Съвсем ги забравих… Всъщност какво стана с тях? Къде са те?
Йоил му разказа за бягството на пленените моряци и завземането на английската фрегата.
Черния херцогне можа да се въздържи и похвали безпримерното им мъжество:
— Смелчаци! — възкликна той. — Истински смелчаци!
— Да, татко, екипажът ми беше добре подбран — рече Фредерик и тъжно въздъхна.
Херцогът усети вътрешното му терзание и с добродушна усмивка се обърна към сина си:
— Нима мислиш, че тези, които честно и вярно са служили на капитан Инголф, няма да запазят качествата си и когато бъдат на служба при Фредерик Бьорн?
— Татко, наистина ли го мислиш? — не скри радостта си Фредерик.
— Ти най-добре знаеш колко силни врагове имаме — продължи херцогът с усмивка, — затова не бива да пренебрегваме такива храбри защитници.
Йоил довърши с няколко думи разказа си, като съобщи, че Алтенс поел курс на юг, за да нападне англичаните в тил, а сетне щял да кръстосва близо до брега и да прати лодка за капитана.
— Лодката вероятно вече ви чака, капитане — приключи Йоил.
— Върви при тях, синко — обади се пак херцогът. — Негодникът Колингуд сигурно ще побърза да се оттегли, а ти до довечера ще се върнеш в Розолфс.
— Татко, но моето място сега, в този опасен момент, е тук.
— Ние сме достатъчно хора, сине, и сме добре въоръжени. Имаме голямо преимущество пред бандитите, те имат само саби. Върви, момчето ми, не ни мисли нас. Не бива да напускаш другарите си в критичен момент.
Сърцето на капитана се сви от скръбно предчувствие. Той с неохота отстъпи пред бащината си настоятелност и тръгна, като заръча на братята си да пазят живота на почтения им баща.
Малко след това Фредерик Бьорн и Йоил възседнаха конете и препуснаха към брега, а свитата на Харалд, също на коне, бързо се отправи към Сигурдовата кула.
Конниците не бяха изминали и четвърт миля, когато чуха зад гърба си познат рев на мечка. Това беше техният любимец Фриц, неизменният спътник на Едмунд и Олаф при ловуването им в степта. Почувствал се забравен, огромният мечок се откъсна от синджира и с радостни подскоци и ръмжене се спусна след стопаните си.
В това време обсадилите Сигурдовата кула бандити, след като понесоха поражение с кладата си, продължиха да кроят планове как да пленят Хутор и Грундвиг и да освободят Надод Червеноокия.
Надод от своя страна започна да губи самоувереност поради дълго продължилата обсада. Беше му ясно, че всяка следваща минута е в полза на противниците му. В същото време бе разочарован от мудността на хората си, които така и не намериха начин да му съобщят каква част от нарежданията му са изпълнени.
Изведнъж, вслушвайки се в разговора на двама от бандитите навън, той изтръпна.
— Какво още чакат? — каза единият. — Да сложат малко барут и вратата ще стане на трески.
— Как, забрави ли, че Торнвалд изразходва всичкия барут за основната ни работа? — напомни му
