— Виждате какво — продължи с неспокоен глас полицаят, — аз мисля, че все още имаме време да се откажем от намеренията си. Давам Ви честна дума, ако знаех, че трябва да се промъкваме през морски пещери през нощта към знаменития дворец, нямаше да тръгна с Вас за нищо на света.
— Естествено, на Вас Ви е нужно пристанище, съвършено открито за всички, като батавското, и на скалите да е написано с едри букви: „Тук се намира тайната база на джонките“. Обуздайте поне малко страха и фантазия си, г-н маркиз дьо Сен Фюрси!
— Колкото наближаваме целта на нашето пътуване, толкова повече ме безпокоят моите предчувствия — забеляза с плачлив глас Гроляр.
— Господине! — извика Саранга. — Появи се вятър, след който ще настъпи отлива! Вземете това въже и вържете Вашата лодка за моята, за да не изоставате назад.
— Добре! — отвърна Ли Ван.
— Сега благоволете да изслушате моите последни съвети как да отидете до пещерите на Мара.
— Добре! Откога чакам това!
— Когато започне отлива, ще ви отведа на мястото, където ще се разделим и ще продължите сами. Дръжте кормилото изправено и не се отклонявайте от курса. Така скоро ще стигнете до пещерите. Ще чуете шума на вълните, разбиващи се в околните скали. Тогава ще запалите фенерите на носа и кормилото, за да виждате наоколо. Под сводовете на пещерите започва канал, който води към едно широко подземно езеро, дълго около три морски мили. По него ще стигнете право в главното пристанище на Обществото.
— Няма ли друг път към острова, не през пещерите?
— Не зная, господине. Винаги съм минавал оттук.
— Мисля, че трябва да има и друг вход, защото джонките не могат да преминат през пещерите, много са тесни за тях.
— Не мога да Ви отговоря, господине! Не съм от тези, на които доверяват секрети. Разбирате ме. Добре ли вързахте лодката? Няма да чакаме много.
— Ние сме готови! Да вървим! — каза Ли Ван.
Отново настъпи дълбока тишина и тропическата нощ обгърна пътниците в двете лодки. Те безшумно гребяха по спокойното тъмно море. Вълните излъчваха странен фосфорен блясък. Чудната гледка би приковала вниманието на всеки, но не и на нашите герои, заети със собствените си мисли.
Третата лодка следваше другите две на известно разстояние.
— Готово ли е всичко? — попита Порник, като се спускаше по въжето в китоловката.
— Да, г-н капитан! — отвърна Ланжле.
— Взе ли продукти?
— Да. Достатъчно за четирима ни през следващите осем дни.
— Добре, а оръжие?
— В този сандък има пушки с щикове, дванадесетмилиметрови револвери, брадви, саби за абордаж и муниции.
— За пиене?
— Имаме 200 литра вода, 100 литра вино и едно буренце с ром.
— Отлично, благодаря! Данео тук ли е?
— Тук съм, капитане! — обади се Данео в тъмнината от другия край на лодката.
— Всичко е наред — приключи с въпросите си Порник. — Хайде на път, деца мои! Следете внимателно двете лодки!
Китоловката потегли тихо напред по едва забележимата следа, образувана от първите две лодки, в които и не подозираха, че ги следят.
Глава XXIII
Всичко, което принадлежеше на банкера Лао Цзин, носеше отпечатъка на характерната за него взискателност. Задължително при него беше отговарянето на три основни изисквания — трайност, изящество и приложение на най-новите технически постижения. Такава беше и китоловната лодка на яхтата. Построена от най-хубав индийски дъб, украсена като играчка, тя се движеше със скорост 38 мили в час, задвижвана от електромотор, изработен във Франция.
Порник имаше остро зрение и тънък слух. Лодката се движеше на петдесетина метра от първите две и оставаше невидима за другите. Когато Саранга спря, капитанът направи същото. Благодарение на дълбоката тишина можеше ясно да се долови всяка дума на малаеца и Ли Ван, но за съжаление Порник не разбра нищо от техния разговор, защото се водеше на китайски.
— Приятели — каза полугласно той, — трябва да си изясним ситуацията, в която се намираме, но така, че да не ни чуят онези две маймуни, които завлякоха със себе си нашия французин. Трябва да уточним целта на тази експедиция. Имаш думата, Ланжле!
— Предполагам, че вече си посветил в нашата тайна Данео — започна парижанинът. — Мога само да кажа, че приличаме на слепци, които се промъкват пипнешком. Трябва да следваме Саранга във всяко негово движение, без да откъсваме за миг вниманието си от бедния Гроляр.
— Бедния приятел Гроляр! — с ирония каза Порник. — Кажи по-добре, че един от нашите съотечественици е заплашен от смърт. Ние не бива да допуснем да бъде убит от китайските маймуни, с техните дръпнати очи и коси зад врата, защото какъвто и да е като човек, той си остава французин. Длъжни сме на всяка цена да го запазим, дори и ако се наложи да жертваме живота си. Съгласни ли сте с мен?
— Естествено! — потвърдиха Ланжле и Данео.
— Добре! — заяви Порник. — Всяка експедиция, колкото и да е малка, трябва да има ръководител и в атака, и в отбрана. Предлагам да гласуваме.
— Не е необходимо — възрази Ланжле, — ти ще координираш действията ни. Готови сме да ти се подчиняваме със затворени очи.
— Приемам — съгласи се Порник, който имаше склонност към формалностите.
— А ти, Данео?
— Съгласен съм с предложението на Ланжле да те признаем за наш началник на суша и море. Готов съм да те следвам навсякъде.
— Отлично, деца мои! Няма да съжалявате за вашия избор. Ще видите, че Порник е готов да заложи главата си за справедлива кауза. Сега ще уточним плана, към който ще се придържаме, когато се срещнем с неприятеля. Ти Ланжле, ще бъдеш моят десен фланг, а ти Данео — левият. Когато нападнем врага, аз ще атакувам центъра, Ланжле отдясно, а Данео отляво. Съгласни ли сте?
— Съгласни! — отговориха заедно и двата фланга.
— Така се постъпва и на война — продължи Порник, — центърът и двата фланга настъпват едновременно.
Много доволен от предадения урок по тактика, професорът по бокс завърши своя „урок“:
— Знайте, приятели, че лош войник е този, в чийто фенер няма нищо!
Под „фенер“ Порник разбираше глава.
— Но срещу кого ще се борим? — попита Данео. — Ако е против такива като полуголия Са-ранга, едва ли има голяма опасност.
— Работата е там — отговори пълководецът на малката армия, — че не зная кои са противниците ни. Едно е ясно — ще действаме решително, смело и безкомпромисно, дори срещу нас да застане самият дявол.
— Ти винаги имаш готов отговор и не губиш чувството си за хумор — с усмивка каза Данео.
— Дявол да го вземе! Човече, аз наистина ще вляза в съюз с дявола ако трябва, но на теб не го препоръчвам, ти не би могъл да се сдружиш с него…
— Бог да ме пази! Шегата настрана… Искам сериозно да зная с кого ще воюваме? — повторно попита Данео.
— Слушай, драги, пак ти повтарям и то най-сериозно, че нищо не знаем. Ланжле може да потвърди
