Гроляр. Скоро полицаят добави със спокоен тон:
— Миналата нощ спах лошо и затова в мислите ми цари пълен хаос. Сънувах, че Лао Цзин иска да ми погоди лош номер и че напразно Ви следвам в това пътуване. Сега неприятно впечатление ми направи отказът на Саранга да взема със себе си своя помощник и предан приятел Ланжле. Свикнал съм да разчитам на него още по време на пътуванията ни из Изтока.
— В тази постъпка на Саранга няма нищо подозрително — възрази Ли Ван. — Той прави това, което е прието в „Обществото на джонките“. Забранено е на чужденци да проникват на остров Йен.
— Но нали и аз съм чужденец? Защо на мен ми дават такава възможност?
— Вие сте друго нещо, г-н маркиз! Очевидец сте на смъртта на стария Куан. Носите тук вестта за това изключително важно събитие и доказвате по този начин справедливостта на моите претенции за този висок пост. Мислите ли, че иначе бих Ви взел със себе си? Всеки от нас има своята цел: аз — да стана глава на джонките, за което имам безспорни права; Вие — да получите камъка „Регент“ от Лао Цзин. Ние сме нужни един на друг, за да постигнем желаното. Трябва да дойдете с мен. Друг път за Вас няма. Но какво прави там Саранга? Спрял е и ни дава знак да сторим същото. Какво е това?
Двамата намалиха ход. Саранга се изравни с тях.
— Какво се е случило? — попита Ли Ван.
— Пристигнахме много по-рано, отколкото трябва. Ще трябва да изчакаме времето, когато океанът се оттегля от пещерите на Мара, иначе не можем да минем, защото са залети с вода.
— Наистина ли? Не си ли сбъркал пътя?
— Господине, аз мога да намеря пътя към пещерите на острова и със затворени очи — каза малаецът и мрачно се засмя.
— Повтарям Ви, ще чакаме нивото на водата да падне.
— Колко време?
— Един час… Може би, повече…
— Можехме да изчакаме това време на яхтата — забеляза недоволно китаецът.
— Може би, господине, но щяхме да закъснеем, защото Вие трябва да влезете в пещерата веднага след първия отлив на водата. Силата на отлива е такава, че рискувате да се разбиете на парчета в тези скали.
— Ние рискуваме. А ти няма ли да дойдеш с нас?
— Не, аз мога да дойда само до входа на пещерата.
— Защо?
— Защото такава е заповедта на господин Лао Цзин.
— Как ще продължим без водач нашия път?
— Не се безпокойте, ще ви обясня.
— Ще можем ли да се справим сами?
— Няма нищо по-лесно от това, да отидете на остров Йен. Трябва само стражата при входа да ви пусне там…
— А каква е тази стража?
— Ще я видите, господине! — отвърна уклончиво малаецът и неволно тръпки полазиха по тялото му като от спомен за нещо ужасно.
Глава XXII
Ако Ли Ван и Гроляр можеха да видят лицето на малаеца, изкривено от ненавист и мъст, сигурно щяха да се върнат на яхтата, вместо да продължат по-нататък с такъв водач.
Кое караше Саранга да се отнася с неприязън и свирепо злорадство към китаеца, вместо послушно да изпълнява заповедите на банкера Лао Цзин и да проявява нужната почит? За него — обикновения слуга, който не е член на „обществото на джонките“, би трябвало да е все едно, кой ще победи в тази борба — французинът Бартес или китаецът Ли Ван. Интересите и на двамата му бяха еднакво чужди.
Някога старият Фо го беше купил от тиморския султан и го беше изпратил на услугите на Лао Цзин, който винаги се отнасяше добре с него. Затова Саранга хранеше кучешка вярност към банкера и беше готов да жертва живота си за своя господар. Но това не обяснява ненавистта му към знатния китаец, който оспорваше властта на Бартес, като повелител на пиратите.
Изглежда, че между китаеца и малаеца съществуваше някаква кръвна вражда. Може би Саранга някога е понесъл страшна и незабравима обида? Но какво се беше случило никой от слугите на банкера не знаеше. Сред тях Саранга живееше самотно — без семейство и без приятели. Чистеше пипер, пушеше и понякога пийваше арак за развлечение и самозабрава.
Още при първата поява на Ли Ван в дома на банкера лицето на малаеца, обикновено с бронзов цвят, изведнъж позеленя и той посегна към пояса си, за да вземе кинжала. Това остана незабелязано от другите. Два дни преди да тръгнат с яхтата, той се държеше спокойно и равнодушно. Съзнаваше, че е безполезно да се вълнува. Вече знаеше, че ще отведе своя враг на сигурна и неизбежна гибел. Мисълта за това го хвърляше в ужас и трепет.
После, в една тиха нощ, застанал при носа на кораба, той дълго се взира в морето и тананика някаква песен на родния си език, а в очите му сияеше радост. Може би беше злорадство или предчувствие за изпълнена мъст? Той чакаше с нетърпение страшната смърт на врага си?
Ли Ван гледаше равнодушно на малаеца, когото виждаше за пръв път в живота си и се държеше към него като към съвършено непознат човек и в дома на банкера и на яхтата.
Сега, обаче, Ли Ван обърна внимание на тона, с който малаецът каза последните думи. Нетърпеливо и заповедно повтори своя въпрос:
— Аз те питам, каква е стражата, която има право да пуска и спира отиващите на остров Йен?
— Мога да Ви задам същия въпрос — нагло отговори Саранга.
— Всъщност, ти не приличаш на водач — учуди се Ли Ван на държанието на малаеца.
— Моят господар ми заповяда да ви изпратя до пещерите на острова и това е всичко, което трябва да изпълня.
— Изглежда — продължи Ли Ван, — ти си получил и друга заповед — да ни отклониш от пътя. Ще съобщя на господаря ти за непочтителното и странно поведение на подчинените му.
— Може да мислите за мен, каквото обичате и да съобщите на господин Лао Цзин, каквото ви е угодно.
— Това вече е прекалено. Ако бяхме на яхтата…
— Яхтата се намира под командването на г-н Порник, а също отчасти зависи и от мен. Така че и там не можете да се разпореждате.
— Безобразие! — извика Ли Ван. — След връщането ни в Батавия ще бъдеш подобаващо наказан от моя приятел Лао Цзин.
— Лао Цзин е господар, а не приятел…
— Млъкни, презрян роб! Виждам, че не си водач, а предател! Не е ли по-добре да се върнем обратно?
Разбрал накъде отиват нещата, Саранга изведнъж промени тона си и смирено каза:
— Не бива господинът да се сърди на бедния Саранга, че той не знае това, за което го питат? Нима мислите, че зная тайните на острова на Куан?
— Това е вярно! — съгласи се китаецът и подтисна гнева си, обхванат отново от своята заветна мечта да проникне на тайнствения остров.
„Всъщност — каза си той, — напразно се сърдя на този глупав дивак. Какво друго може да знае, освен пътя, по който ни води? Напразно се нервирах.“
— Вярно! — завърши той гласно своите мисли. — Сигурно стражата често се сменя и ти, много ясно, не можеш да знаеш на кого е поверен надзора върху прохода към пещерите. Надявам се, че няма да злоупотребиш с моето доверие?
— За какво говорите? — попита Гроляр, който не разбра нищо от разговора на двамата, проведен на китайски език.
— Нищо важно! — отвърна Ли Ван. — Говорехме за подробности по пътя.
