— Колкото си жесток, толкова си и страхлив! — завърши презрително малаецът.
Той се прехвърли в китоловката при Порник.
— Съжалявам, господине, че против моята воля подложиха на риск и Вас! Но искам да ми вярвате! Ще направя всичко възможно, за да ви избавя! Само да имаме достатъчно оръжие и храна.
— Оръжие колкото искаш — заяви Порник, — а храна имаме за една седмица.
— Много добре! — извика Саранга. — След два дни е пълнолуние. Ще бъдем в скрития залив, където водата е спокойна. Това е единственият момент в годината, когато първите пещери не са залети от вълните. Ще можем да излезем оттук в открито море, ако успеем да издържим!
— Какво искаш да кажеш? — попита Порник? — Кои са тези страшни врагове — „съдници“, както ги наричаш?
— Вгледайте се внимателно във вълните — отвърна малаецът и неволни тръпки побиха тялото му.
Глава XXV
Порник се наведе през борда и се вгледа внимателно във водата.
— Дявол да го вземе! — извика той. — Акули! Колко са много! Цял полк! Никога не съм виждал толкова големи чудовища! Мисля обаче, че не са опасни за нашата лодка. Друго би било, ако бяхме в обикновена.
Като потвърждение на неговите думи Гроляр страшно изкрещя. Една акула, вероятно подушила плячка, се беше хвърлила върху лодката, но не улучи и я прехвърли. Падна във водата от другата й страна и само докосна с мокрото си тяло полицая. Ужасеният Гроляр в миг се прехвърли в китоловката. Ланжле го улови и му помогна да се настани при тях. Стреснат от случилото се, Ли Ван излезе от вцепенението си и понечи да го последва, но Саранга препречи пътя му.
— Нито крачка! — извика заплашително той. — Стой на мястото си, или ще ти помогна да отидеш веднага при тях!
Нещастният претендент за властта на Куан започна в ужас и отчаяние да моли малаеца за пощада, но той оставаше непреклонен. Тогава Порник се намеси.
— Тук само аз командвам! Никой няма право да пречи на желаещите да се качат на моя кораб — остро каза той на малаеца и помогна на Ли Ван да се качи на лодката.
— Тогава аз ще се махна — заяви Саранга.
— Няма да направиш тази глупост.
— Защо помагате на този човек? Той заслужава присъда та си. Вие не знаете какъв негодник е.
— Слушай, Саранга, ти се лъжеш! Всички сме убедени, че Ли Ван е заслужил своето наказание с нечестните си постъпки, но нашите нрави и обичаи ни забраняват да бъдем равнодушни свидетели на подобна жестока разправа с човек, бил той и най-страшният престъпник. Не се безпокой, той няма да избегне наказанието си. Ще му отмъстиш, но не сега, а когато му дойде времето.
— Значи този човек е мой?
— Да, или по-скоро, принадлежи на твоята справедливост, понеже ти, несъмнено, няма да го наказваш невинен.
— О, за това можете да бъдете спокойни! Надявам се, че никой няма да се опита да ми го отнеме или да го спасява, когато му дойде времето.
— Напротив, ще ти помогнем да го пазиш!
— Добре! Оставам тук — реши Саранга — и се се надявам, че ще удържите думата си!
— Разбира се! Но да поговорим за нашето положение. Само акулите ли ни заплашват?
— Не, г-н Порник — прекъсна го малаецът. — Има и друга опасност, която не можете да си представите. За да отидем в езерото, ще трябва да минаваме през труповете на акулите! От незапомнени времена хората на остров Йен ги хранят като им хвърлят умрели и болни животни. Чудовищата са научени да идват щом подушат плячка. Хиляди са. От морето преминават през пещерата. Достатъчно е няколко от тях да се хвърлят върху лодката и ние сме загинали! Само с един удар на опашката си могат да убият човек.
— Ние ще се движим внимателно между тях и няма да ги предизвикваме.
— Никаква предпазливост няма да помогне, нито оръжието, повярвайте ми. Заплашва ни още една опасност.
При тези думи Саранга пребледня като човек, спомнил си нещо ужасно.
— Какво? — попита Порник. — Положението, както разбирам, никак не е обнадеждаващо. Казвай какво те безпокои! — Има от какво да се страхуваме, господин капитан! На остров Йен се отглеждат огромен брой чудовищно големи кай-мани, посветени на боговете. В последната четвърт на луната, предшестваща пълнолунието, ги пускат в езерото при акулите. Моят господар нарочно избра именно това време. Ако Ли Ван и неговият спътник се справеха с акулите, то кай-маните щяха да ги довършат.
— Това е ужасно! — извикаха в един глас Порник, Ланжле и Данео, а Ли Ван и Гроляр глухо простенаха.
— Нарочно държат тези каймани гладни — продължи малаецът — и когато ги пуснат в езерото, те с ярост се нахвърлят върху акулите. Разбира се и акулите не им отстъпват. Започва страшна схватка между тях! Не дай боже да се окажеш в нея! По-страшно от това не може да бъде!
— Ужас! — отново викнаха Порник и останалите.
— Едничката ни надежда е да не пуснат кай-маните в езерото.
— Защо трябва да влизаме в езерото? Не можем ли да останем тук, докато мине опасността?
— Невъзможно е. За по-малко от половин час водата ще изпълни тези пещери до самите им сводове и ще ни погълне. С една дума, или трябва да отидем в езерото, или трябва да се удавим тук.
През това време все повече и повече акули навлизаха в пещерата и удряха с глави и опашки бордовете на китоловката, тракайки с челюсти. Саранга замълча и като че ли обмисляше нещо. Порник каза на Ланжле:
— Е, приятел, работата е лоша. Дяволът ни доведе тук. Не виждам как ще излезем с чест от това положение. Ето докъде стигнахме след пет дни пътуване. Дявол да го вземе!
— Да става каквото ще — отвърна невъзмутимо парижанинът, — но аз нямам намерение да капитулирам просто така. Имам една идея.
— Казвай! Дано ни помогне!
Ланжле безмълвно отвори люка на палубата и слезе в машинното. Саранга се обърна към Порник:
— Господин капитан, водата бързо се покачва и след четвърт час ще бъдем удавници, ако не ни разкъсат първо акулите.
— Четвърт час? — попита Ланжле, излизайки от машинното. — Това ми е достатъчно, за да се приготвя както трябва.
В ръцете си държеше навита на кълбо медна жица от запаса на електрическия двигател на лодката.
— Ето моята идея, но ми трябва вашата помощ.
Всички го наобиколиха. Ланжле взе двете спомагателни весла, привързани към борда на китоловната, и проби с ножа си по една дупка в краищата им. Прекара оттам медната жица и ги закрепи от двете страни на носа на китоловката. Същото направи и с веслата на другите лодки, като ги разположи така, че медната жица опъната върху тях, да заобикаля лодката, далеч от бордовете й. Оставаше само медната жица да се включи към батериите и електрическият ток щеше да защити лодката.
Порник, отдавна разбрал идеята на приятеля си, цял сияеше от задоволство.
— Сега ще видим как танцуват гадните твари — каза Ланжле, като свързваше медната жица с акумулаторите. — Ще бъдем зрители на голямо зрелище.
С тези думи той пусна в ход машината на кораба, защото вече не можеха до останат тук. Между свода на пещерата и главите им оставаше не повече от метър. Лодката с пълна скорост се понесе към изхода на пещерата.
Безпокойство, страх и съмнение се отпечатаха по лицата им. Ще успеят ли навреме да стигнат до езерото. Какво ги чака там? Сигурна ли е защитата, измислена от Ланжле? Не е ли безумие да се разчита, че тази тънка жица ще устои на напора на хищниците? Само няколко от тях са достатъчни да преобърнат лодката. Тогава? Ще има ли жертви?
