— Аз съм Сеп ван дер Линде от болницата „Карлсон“.
— Да? — Питър потърси пипнешком чаша и я напълни с вода от чешмата.
— Мисля, че госпожа Фенъл ще умре тази нощ. Получи още един удар.
Питър почувства лек пристъп на тъга.
— Благодаря, че ме уведомихте. Нали моите апарати все още са включени?
— Да, господине, но…
Питър се опита да спре прозявката си.
— Тогава ще дойда сутринта, за да взема дискетата с данните.
— Но, доктор Хобсън, тя ви моли да дойдете.
— Мен ли? — попита Питър.
— Казва, че вие сте единственият й приятел.
— Тръгвам веднага.
Питър пристигна в отделението в 4:00. Показа пропуска си на охраната и взе асансьора до третия етаж. Вратата към стаята на госпожа Фенъл беше отворена, точно над главата й струеше силна бяла светлина, макар че флуоресцентното осветление на тавана беше изключено. Четири зелени светодиода пронизваха мрака край леглото й, показвайки, че оборудването на Питър функционира нормално. Една медицинска сестра отегчено седеше на стола до леглото.
— Аз съм Питър Хобсън — представи се Питър. — Как е тя?
Госпожа Фенъл се размърда.
— Пи-тър — изрече тя, но усилията, положени за тези две срички, видимо отнеха силата й.
Медицинската сестра се изправи и застана до Питър.
— Получи удар преди около час. Доктор Чон очаква, че скоро ще претърпи още един; в артериите, захранващи мозъка с кръв, има няколко съсирека. Предложихме й болкоуспокоителни, но тя отказа да ги приеме.
Питър се приближи към записващата апаратура и включи екрана, по който незабавно потекоха назъбени линии.
— Благодаря — каза той. — Аз ще остана с нея.
Сестрата кимна и излезе от стаята. Питър седна на стола. Облицованата с винилово покритие облегалка все още беше затоплена от присъствието на сестрата. Той протегна ръка и хвана лявата длан на госпожа Фенъл. От опаката й страна беше поставен катетър, една тръба отвеждаше до банките на системата, монтирана близо до стола. Ръката й беше тънка, ситните кости бяха покрити с прозрачна кожа. Питър обви пръстите на госпожа Фенъл със своите. Тя съвсем леко стисна дланта му.
— Аз ще остана с вас, госпожо Фенъл.
— Пе… Пе…
Тя поклати глава почти недоловимо.
— Пе… Пе… — Отново попита тя, после добави с огромно усилие: — Пег…
— О, добре — промълви Питър. — Ще остана с теб, Пеги.
Старицата се усмихна съвсем, съвсем слабо — устните очертаха просто още една бръчка върху лицето й. И после, без никакво предупреждение, пръстите й се отпуснаха в дланта на Питър, клепачите й бавно се отпуснаха и се затвориха. Зелените следи върху монитора се превърнаха в редица идеално прави хоризонтални линии. След няколко секунди Питър освободи дланта си, примигна бавно няколко пъти и отиде да намери сестрата.
ГЛАВА 10
Питър взе записа от суперелектроенцефалографа и се прибра вкъщи. Кейти се приготвяше за работа и закусваше — гризваше от филия препечен бял хляб и посръбваше чай. Беше й оставил съобщение на домашния компютър, така че тя знаеше къде е ходил.
— Как мина? — попита Кейти.
— Донесох записите — отвърна Питър.
— Не изглеждаш особено щастлив.
— Ами една много свястна стара дама почина тази нощ.
Изпълнена със съчувствие, Кейти кимна.
— Чувствам се изтощен — каза Питър. — Ще си легна пак. — Той я целуна бързо и това беше всичко.
След четири часа Питър се събуди с главобол. Отправи се с несигурни стъпки към банята, избръсна се и взе душ. После си наля голяма чаша диетична кока-кола, взе дискетата и отиде в кабинета си.
Компютърната му система у дома беше по-мощна от онази, която ползваше в университета като студент. Той я включи, постави дискетата във флопито и активира монитора на стената. Искаше да види момента, когато бе угаснал последният неврон, момента, когато бе направен последният синапс. Моментът на смъртта.
Подбра режим графичен дисплей. Няколко секунди проучва данните, като същевременно компютърът отбелязваше всяка локация, където бе угасвал поредният неврон. Образът на екрана изглеждаше точно като силует на човешки мозък и това никак не го изненада. Използва точково-проявителен механизъм, за да изобрази очертанията на мозъка на госпожа Фенъл. Разполагаше с достатъчно данни, за да генерира триизмерна картина; продължи да върти образа, докато силуетът на мозъка се обърна директно към него, сякаш Питър бе насочил погледа си непосредствено към очните нерви на покойната госпожа Фенъл.
Изчака данните да се подредят във времето. Компютърът търсеше повтарящи се модели на угасващите неврони. Всяка свързана серия, повторила се един път, получаваше червен цветен код; при двукратно повторение цветът беше оранжев, и така нататък през седемте цвята на спектъра. Картината на мозъка беше в по-голямата си част бяла: комбинираният ефект на всички различни цветове от мънички точици. От време на време Питър се включваше, извиквайки на кадър уголемена картина от определен участък на мозъка, осветена от гирлянди безкрайно малки коледни светлинки.
Докато траеше наблюдението, Питър можеше ясно да види последния удар, който се бе оказал смъртоносен за госпожа Фенъл. Схемата на цветовия код се променяше на всяка десета част от секундата, но скоро в левия слепоочен дял започна да расте област, оцветена в черно, точно под фигурата Sylvia. Тя бе последвана от увеличена активност; целият мозък ставаше по-светъл и по-светъл, тъй като дисинхибицията караше невроните да предават импулси още веднъж, непосредствено след като го бяха сторили за последен път. След няколко мига сложна мрежа от пурпурни светлинки се виждаше из целия й мозък — цяла серия от нервни мрежи, които се задействаха в идентични модели още веднъж и още веднъж, докато мозъкът й изживяваше спазъм. После мрежите започнаха да избледняват, без да бъдат заменяни от нови. След деветдесет години вярна служба мозъкът на Пеги Фенъл преставаше да функционира.
Питър се бе надявал, че ще може да наблюдава всичко това безпристрастно. В края на краищата това бяха само данни. Ала същевременно ставаше дума за Пеги — тази смела, бодра жена, която вече веднъж бе срещнала смъртта и я бе победила; тази жена, която бе стискала ръката му, преминавайки от живота към смъртта.
Данните на екрана постепенно намаляваха и скоро останаха само няколко групи светлинки — като съзвездия, проблясващи в мъглива нощ. Когато мозъчната активност наистина спря, това стана без очебиен блясък. Без шум. Без хленч. Просто нищо.
Освен…
Какво беше това?
Малък проблясък върху екрана.
Питър пусна записа на обратен ход, после го прегледа отново, този път при много по-малка скорост.
Имаше миниатюрен модел от пурпурни светлинки — упорито задържащ се модел, който се повтаряше отново и отново.
При това той се движеше!
Естествено, невроните не можеха да се движат. Те бяха физически обекти. Но записващото устройство откриваше същия модел отново и отново, само че всеки път леко отместен надясно. Записващото устройство вземаше под внимание подобни премествания: невроните не винаги предаваха импулсите по
