точно един и същ начин, при това мозъкът е в достатъчна степен подобен на желатин, така че движенията на главата и пулсирането на кръвта можеха леко да променят физическите координати на даден неврон. Моделът, който се движеше по екрана, сигурно се предаваше от неврон до съседния неврон в достатъчно малки стъпки, така че записващото устройство приемаше погрешно индивидуалното нарастване като активност вътре в невроните от един и същ участък. Питър погледна към скалата в дъното на екрана върху стената. Виолетовият модел, сложен възел, подобен на черва, направени от неонови тръби, се беше изместил пет милиметра — далеч повече, отколкото някой произволно взет неврон би могъл да се измести в мозъка, с изключение на случаите с тежък удар по главата — нещо, което Пеги Фенъл с положителност не бе преживяла.
Питър докосна контролните копчета на уреда. Плейбекът започна да протича с по-голяма скорост. Нямаше никакво съмнение: възелът от виолетови светлинки се движеше надясно, като траекторията му беше почти права линия. Той се въртеше полека при движението си, като трън, грабнат от вятъра в пустинята. Питър се взираше със зяпнала уста. Възелът продължи да се движи, преминавайки над согриз??? санозит??? в другото полукълбо, край хипоталамуса, и достигайки до десния слепоочен дял.
Нормално всеки участък от мозъка е изолиран в значителна степен от останалите и електрическите вълни, характерни, да кажем за церебралния кортекс са чужди за малкия мозък; обратното също е в сила. Но този плътен възел от пурпурна светлина се движеше, без да променя своята форма, през отделните участъци.
„Неправилно функциониране на уредите“ — помисли си Питър. Е, добре. Първият път нищо не работи както трябва.
Освен ако…
Но Питър не можеше да си представи какво би причинило такова неправилно отчитане на апаратите.
А моделът все още продължаваше да се движи по екрана.
Питър се опита да намери друго обяснение. Може би статично електричество, получено от триенето на косите на Пеги с възглавницата, можеше да създаде такъв ефект? Разбира се, възглавниците в болните са антистатични, точно за да не влошават качеството на прецизните записващи устройства, пък и Пеги, в края на краищата, имаше рядка, бяла коса. Освен това тя носеше шапката, предназначена за изследвания със скенера.
Не, възелът бе причинен от нещо друго.
Моделът се приближаваше към края на мозъка. Питър се питаше дали той ще се разпадне върху нагънатата повърхност на мозъчната кора, или ше се върне в главата, като образ от видеоигра.
Не стана нито едното, нито другото.
Моделът стигна до края на мозъка… и продължи да се движи през мембраната, която го обвиваше.
Удивително!
Питър докосна няколко клавиша, налагайки екстраполираните очертания от главата на госпожа Фенъл върху силуета на мозъка й. Мислено се наруга, че не се бе досетил да го направи по-рано. Беше съвсем очевидно къде се е насочил възелът от лилави светлини.
Директно към сляпото око.
Директно към най-тънкия участък от черепа й.
Възелът продължи напред, през костта, през тънкия слой мускули, покриващи черепа.
„Сигурно ще се разпадне — помисли си Питър. — Да, там в мускулната тъкан има и нерви, както и мускули на челюстта, покриващи слепоочието. Освен това има и нерви, проникващи през по-долните слоеве на кожата.“ Питър очакваше, че формата на модела ще се промени — нали нервите извън мозъка са разположени не така плътно. Размерът на модела щеше да набъбне, разпъван между различни точки от по- дифузната нервна тъкан.
Но не стана така. Нещото продължи да се придвижва, запазвайки размерите си съвсем непроменени — през мускулите, през кожата и…
Навън. Прекоси полето на датчиците.
И не се разпадна. Просто напусна тялото, ала въпреки това запази формата си. Остана непроменено до момента, когато мрежата на датчиците го изгуби.
„Невероятно — помисли си Питър. — Невероятно.“
Той впери поглед в екрана на стената, търсейки признаци за други активни нервни мрежи.
Нямаше такива.
Мозъкът на Пеги Фенъл се виждаше като цялостен силует, лишен от каквато и да било електрическа активност.
Тя беше мъртва.
Мъртва.
И нещо беше напуснало тялото й.
Нещо беше напуснало мозъка й.
Питър чувстваше, че му се вие свят.
Та това беше невъзможно.
Просто невъзможно.
Пренави записа и отново го пусна под различен ъгъл.
Защо възелът от светлина се бе придвижил от лявото към дясното полукълбо? Другото слепоочие се намираше по-близо.
А, но Пеги беше легнала, отпуснала глава върху възглавницата. Лявото й слепоочие бе притиснато към възглавницата, а дясното — обърнато към въздуха. Макар че беше по-далече, то представляваше по-лесен маршрут за бягство.
Питър пускаше записа отново и отново. Различни ъгли, различни методи на представяне. Различни цветови кодове. Ала всичко това нямаше значение — резултатът беше един и същ. Той сравни записа във времето с различните жизнени функции на Пеги — пулс, дишане, кръвно налягане. Възелът от светлина бе излязъл от тялото точно след спирането на сърцето, в мига, когато тя бе поела въздух за последен път.
Питър намери онова, което търсеше: недвусмислен признак, че животът е приключил, неопровержимо доказателство, че пациентът е просто обект, готов да предостави органите си за трансплантация.
Признак.
Питър знаеше, че това не е точната дума. Съзнателно избягваше дори да мисли за това. И въпреки всичко доказателствата бяха пред него, предоставени от неговите собствени свръхчувствителни уреди. От тялото на Пеги Фенъл се беше отделила душата й.
Саркар дойде незабавно. Питър не можеше да сдържи възбудата си и правеше неуспешни опити да потисне усмивката си. Въведе Саркар в бърлогата си и още веднъж пусна записа със смъртта на Пеги Фенъл.
— Това е фалшификат — заяви Саркар.
— Не е.
— О, я стига, Питър!
— Наистина не е. Дори не съм направил подробен разбор на данните. Видя всичко точно както се случи в действителност.
— Пусни отново последната част — каза Саркар. — Скорост една стотна.
Питър започна да натиска клавишите върху клавиатурата.
— Аллах! — възкликна Саркар. — Това е невероятно.
— Нали?
— Осъзнаваш какво е това, нали? — продължи Саркар. — Точно там, в онези особени картини. Та това е нейната душа, която напуска тялото.
За своя собствена изненада Питър осъзна, че реагира отрицателно, когато чу тази идея, изречена на глас.
— Знаех си, че ще кажеш това.
— Ами какво друго би могло да бъде? — попита Саркар.
— Не зная.
— Нищо друго — изтъкна Саркар. — Това е единственото възможно обяснение. Казал ли си на някого
