представленията на училищния оркестър, в който свирех. Дори и днес смята, че заниманията ми с керамиката са пълна глупост. И никога не е…
— Какво не е?
— Нищо.
— Моля ви, Кейти, кажете ми за какво мислите.
— Нито веднъж не ми е казвал, че ме обича. Даже и картичките, които изпращаше за рождения ми ден — мама ги избираше вместо него, а той ги подписваше „Татко“, а не „С обич, татко“. Само „Татко“.
— Жалко — каза Данита.
— Опитвах се да го направя щастлив. Опитвах се да го накарам да се гордее с мен. Но каквото и да направех, все едно ме нямаше.
— Опитвали ли сте се някога да обсъдите това с баща си?
— Никога не съм обсъждала нищо с баща ми.
— Сигурна съм, че не е искал да ви нарани.
— Но го правеше. Както сега аз нараних Питър.
Данита кимна.
— И постъпихте така, защото чувствахте, че баща ви никога не ви е обичал?
— Да, предполагам.
— Но смятате, че Питър много ви обича?
— Ако го познавахте, нямаше да ме питате. Хората винаги разправят колко ме обича и колко му личи.
— Питър казва ли ви, че ви обича?
— О, да. Не всеки ден, разбира се, но често.
Данита се облегна на стола си.
— Може би проблемите ви с Питър са свързани с проблемите между вас и вашия баща. Може би дълбоко в себе си вие чувствате, че никой не може да ви обикне, защото баща ви е накърнил самочувствието ви. И когато сте намерили мъж, който ви обича, не сте могли да повярвате в това и сте се опитали — и все още се опитвате — да го отблъснете.
Кейти замря.
— За жалост това е твърде често срещан сценарий. Дори днес ниското самочувствие сред жените е огромен проблем.
Кейти хапеше долната си устна.
— Трябва да осъзнаете, че не сте лишена от истински ценности, Кейти. Трябва да откриете истинската си стойност и да виждате у себе си всички онези прекрасни качества, които Питър открива във вас. Питър не ви потиска, нали?
— Не. Никога не го е правил. Както казах, той ме подкрепя във всяко отношение.
— Съжалявам, че отново ви зададох този въпрос. Просто защото жените често се омъжват за мъже, които приличат на техните бащи, точно както мъжете се женят за жени като своите майки. Значи Питър не е като баща ви?
— Не. Ни най-малко. Но Питър ме преследваше. Не зная какъв мъж търсех. Даже не зная дали въобще съм търсела някакъв. Мисля… мисля, че просто исках да ме оставят на мира.
— Ами мъжът, с когото сте имали връзка? Той ли беше човекът, какъвто търсехте?
Кейти изсумтя.
— Не.
— Не изпитвахте ли привличане към него?
— О, Ханс е симпатичен. В усмивката му има нещо обезоръжаващо. Но аз не бях пленена от чара му.
— Той добре ли се отнасяше към вас?
— Приказваше убедително, но човек може веднага да се досети, че не влага нищо в думите си.
— И все пак това е дало резултат.
Кейти въздъхна.
— Той беше настоятелен.
— Този Ханс напомняше ли ви за вашия баща?
— Не, разбира се — незабавно отговори Кейти, но после замълча. — Е, всъщност между тях има известна прилика. Питър би казал, че и двамата са тъпи полови атлети.
— Държеше ли се Ханс добре с вас, докато траеше връзката ви?
— Беше ужасен. Не ми обръщаше внимание седмици наред, докато очевидно бе обвързан с някоя друга жена.
— Но когато се връщаше при вас, вие му отговаряхте.
Тя въздъхна.
— Зная, че беше глупаво от моя страна.
— Не ви осъждам, Кейти. Просто искам да разбера какво се е случило. Защо продължихте да се връщате при Ханс?
— Не зная. Може би…
— Да?
— Може би защото Ханс повече приличаше на човека, какъвто заслужавах.
— Защото се отнасяше с вас ужасно.
— Да, може и така да се каже.
— Защото се отнасяше с вас както вашият баща.
Кейти кимна.
— Трябва да направим нещо за вашата самооценка, Кейти. Трябва да ви накарам да осъзнаете, че заслужавате хората да се отнасят с уважение към вас.
Гласът на Кейти прозвуча колебливо:
— Но аз не мога…
Въздишката на Данита приличаше на шепот.
— Тъкмо в това се състои нашата работа.
Късно същата вечер Питър и Кейти седяха във всекидневната стая — Питър на дивана, а Кейти — на любимото си място в отсрещната страна на стаята.
Питър не знаеше какво ще се случи, какво ще му донесе бъдещето. Все още се опитваше да се справи с положението. Винаги се беше стремил да бъде добър съпруг, да се интересува истински от работата на жена си. Беше преценил, че в това отношение няма причина да се променя и както често правеше в миналото, попита:
— Как беше на работа?
Кейти остави електронната си книга и го погледна. После каза:
— Добре. Тоби донесе пресни ягоди.
Питър кимна.
— Но — продължи тя — аз си тръгнах по-рано.
— О?
— Ами… посетих една съветничка по въпросите на семейството.
Питър беше изненадан.
— Искаш да кажеш някакъв терапевт?
— Да, нещо такова. Работи в Асоциацията за подпомагане на семейството — намерих ги в телефонния указател.
— Съветничка… — измърмори Питър, обмисляйки значението на думата. Очарователно. Той погледна Кейти в очите. — Щях да дойда с теб, ако ме беше помолила.
Усмивката й беше краткотрайна, но изпълнена с топлота.
— Зная, че щеше да го направиш. Но аз… аз исках да изясня някои неща за себе си.
— Как мина?
Тя наведе поглед.
