— Монитор, извършващ наблюдение върху мозъчните вълни. — Лицето на госпожа Фенъл изглеждаше неподвижно; доктор Чон беше казал, че е преживяла поредица леки удари. Но очите й се усмихваха. — Човек не стои толкова дълго по болниците, без да научи разни неща, млади човече.
Питър се засмя.
— Този специален монитор за мозъчни вълни притежава много по-голяма разделителна способност от стандартните апарати, с които разполагат тук. Бих желал да запиша… хм…
— Бихте желал да запишете смъртта ми, нали?
— Съжалявам, нямах предвид да бъда толкова безчувствен.
— Не сте. Защо искате за запишете смъртта ми?
— Ами, разбирате ли, сега не съществува начин, който със стопроцентова точност може да определи кога мозъкът е престанал да функционира за постоянно. Този нов уред би трябвало да посочи точният момент на настъпването на смъртта.
— На кого му е притрябвало да научава това? Аз нямам роднини.
— В много случаи жизнените функции на телата се поддържат изкуствено просто защото не знаем дали човекът наистина е мъртъв, или не. Опитвам се да определя настъпването на смъртта не само от гледна точка на закона, но и в действителност — недвусмислен тест, който може да докаже дали някой е жив, или мъртъв.
— И как ще помогне това на хората? — попита тя. По тона й личеше, че това наистина я интересува.
— Ще им помогне при трансплантацията на органи — отвърна Питър.
Тя вдигна глава.
— Никой няма да поиска моите органи.
Питър се усмихна.
— Може би не, но някой ден моят уред ще удостовери, че по някаква случайност не вземаме органи от хора, които не са наистина мъртви. Ще бъде полезен и в спешните отделения на болниците, за да не се прекъсват преждевременно опитите за спасяване на някой пациент.
Госпожа Фенъл помисли върху това за миг и после попита:
— В действителност моето разрешение не ви беше необходимо, нали? Можехте просто да свържете уреда и да кажете, че това е рутинно изследване. И без това в половината от случаите не ти обясняват какво правят с теб.
Питър кимна.
— Предполагам, че е така. Но си помислих, че би било проява на вежливост да ви попитам.
Очите на госпожа Фенъл отново се усмихнаха.
— Вие сте много мил млад човек, доктор…?
— Хобсън. Но, моля ви, наричайте ме Питър.
— Добре, Питър. — Бръчиците около очите й се присвиха. — Тук съм от месеци, но никой от лекарите не прояви желание да го наричам с малкото му име. Дупчили са всеки сантиметър от тялото ми, но продължават да смятат, че емоционалната дистанция е част от работата им. — Тя замълча за миг. — Харесвате ми, Питър.
Питър се усмихна.
— А аз харесвам вас, госпожо Фенъл.
Този път тя успя да издаде звук, недвусмислено наподобяващ смях.
— Наричай ме Пеги… — Жената замълча и се замисли и това още повече сбръчка старото й лице. — Знаеш ли, това е първият път, когато чувам малкото си име, откакто постъпих тук. Значи, Питър, ти наистина се интересуваш какво става в момента на смъртта?
— Да, Пеги.
— Тогава защо не седнеш и не се разположиш удобно и аз ще ти разкажа. — Тя заговори по-тихо. — Виждаш ли, вече умирах веднъж.
— Извинете, бихте ли повторили? — Досега тя изглеждаше съвсем с ума си.
— Не ме гледай така, Питър. Не съм побъркана. Седни. Хайде, седни. Ще ти разкажа какво се случи.
Питър не желаеше да се ангажира с мнението й, но все пак взе един тапициран с винилово покритие стол и го притегли близо до леглото й.
— Това се случи преди четиридесет години — подхвана госпожа Фенъл, обръщайки малката си, подобна на спаружена дива ябълка глава към Питър. — Наскоро ми бяха поставили диагноза диабет. Бях инсулинно зависима, ала все още не осъзнавах колко внимателна трябваше да бъда. Съпругът ми Кевин беше отишъл на пазар. Бях си направила сутрешната инжекция с инсулин, ала все още не бях закусила. Телефонът иззвъня. Обади се една моя позната и почна да ми се оплаква до безкрай — поне на мен така ми се стори. Започнах да се потя, заболя ме главата, но не исках да й обяснявам нищо за това. После сърцето ми започна да се блъска лудо в гърдите, ръката ми затрепери, зрението ми се замъгли. Понечих да кажа нещо, да я помоля да спре, та да отида да похапна, и изведнъж съвсем неочаквано се свлякох на пода. Организмът ми бе реагирал на инсулина. Хипогликемия.
Макар че лицето й беше невъзмутимо, като умъртвено след ударите, гласът й стана все по-оживен.
— Изведнъж — продължи тя — осъзнах, че се намирам извън своето тяло. Някъде отгоре виждах себе си — как лежа на пода в кухнята. Продължих да се издигам все по-високо и по-високо, докато всичко се превърна в тунел — дълъг, спираловидно извиващ се тунел. В края му извираше красива, чиста, лъчисто бяла светлина. Беше много ярка, ала въобще не нараняваше очите, докато я гледах. Обзе ме чувство на мир и покой. Беше така прекрасно, там ме приемаха, без да поставят каквито и да било условия, изпитвах безкрайна любов. Усетих, че се приближавам към светлината.
Питър наведе глава. Не знаеше какво да каже. Госпожа Фенъл продължи:
— В края на светлината се появи някаква фигура. Отначало не я разпознах, но после внезапно разбрах, че това съм аз. Ала в действителност не бях; беше някой, който приличаше на мен, но не и аз. При раждането си съм имала близначка Мери, но тя умряла няколко дни след като се появила на бял свят. Осъзнах, че това е Мери, че е пристигнала да ме посрещне. Тя долетя по-близо и ме хвана за ръка, и започнахме да се носим заедно в тунела, към онази светлина. След това започнах да виждам различни образи от своя живот като на кино — виждах себе си, родителите си, съпруга си — както работим или се веселим. Мери и аз наблюдавахме внимателно всяка от тези сцени, където бях постъпвала правилно или погрешно. Не изпитвах чувството, че някой ме осъжда, но за мен беше важно да разбера всичко, да осъзная как са повлияли действията ми на другите хора. Видях как си играя в училищния двор, как преписвам на изпит, как работя като доброволка в болницата, о! — и толкова много други неща — виждах ги ярко, с невероятна яснота. И през цялото време стигахме все по-близо до онази прекрасна светлина. А после… После изведнъж всичко свърши. Почувствах как някой ме дърпа назад и надолу. Не исках да пусна ръката на Мери — веднъж вече я бях загубила и никога не бях имала възможност да я опозная, — ала пръстите ми се изплъзнаха от нейните, аз полетях назад, далеч от светлината, и после изведнъж се озовах обратно в тялото си. Знаех, че наоколо има и други хора. Скоро очите ми се отвориха и видях един мъж в униформа. Лекар. Държеше спринцовка. Беше ми направил инжекция с глукагон. „Ще се оправиш — говореше ми той. — Всичко ще бъде наред.“
Жената, с която бях разговаряла по телефона — името й по някакво съвпадение беше Мери — разбрала, че съм изгубила съзнание, и извикала линейка. Наложило се лекарите да разбият външната врата на дома ни. Ако бяха пристигнали няколко минути по-късно, щях да замина завинаги.
Тя замълча за малко, после продължи:
— И така, Питър, аз зная какво е смъртта и не се страхувам от нея. Това преживяване промени цялото ми отношение към живота. Научих се да гледам на всичко в перспектива, да го приемам с лекота. И макар и да зная, че ми остават още няколко дни живот, аз не се боя. Зная, че моят Кевин ще ме чака при онази светлина. И Мери също.
Питър бе слушал внимателно целия разказ. Разбира се, и по-рано бе чувал подобни истории, дори беше чел част от известната книга на Муди „Живот след живота“, когато се бе озовал във вилата на някакъв свой роднина и трябваше да избира между тази книга и пространно четиво как зодиакалният знак оказва влияние върху любовните изживявания на индивида. Тогава не знаеше как да се отнася към подобни разкази, а сега
