беше дори още по-несигурен.
— Разказахте ли на някой от лекарите тук за това? — попита Питър.
Пеги Фенъл изсумтя.
— Тези хора прехвърчат оттук като че са бегачи в щафета и болничният ми лист е пръчката, която трябва да си подават. Защо, за Бога, да споделям най-съкровените си преживявания с тях?
Питър кимна.
— И така — рече госпожа Фенъл, — ето каква е смъртта, Питър.
— Аз… Аз бих…
— Но все още искаш да направиш своя експеримент, нали?
— Всъщност да.
Госпожа Фенъл помръдна едва доловимо главата си — най-близкото до кимване движение, което успя да направи, и каза:
— Добре — изрече накрая тя. — Имам ти доверие, Питър. Изглеждаш ми свестен младеж и ти благодаря, че ме изслуша. Донеси апарата си.
Седмицата, след като Кейти бе направила признанието си, беше особено противна. Почти не си говореха, а когато все пак разменяха по някоя дума, беше за експеримента на Питър със суперелектроенцефалографа. Нищо лично, нищо свързано с тях двамата. Просто безопасни теми, с които понякога изпълваха дългата, меланхолична тишина.
Беше събота вечер. Питър седеше на дивана във всекидневната и четеше. Ала този път не беше избрал електронна книга; вместо това бе предпочел традиционно издание с меки корици.
Напоследък Питър бе открил серията романи на Робърт Б. Паркър, обединени от общ герой — старият Спенсър. Имаше нещо привлекателно в пълното, безусловно доверие между Спенсър и Хок и възхитителна честност в отношенията между Спенсър и Сюзън Силвърман. Паркър не беше дал на своя герой малко име, ала Питър си измисли свое — Рок — което означаваше скала — и това наистина би било добър избор. И наистина, Спенсър притежаваше повече от качествата на скалата — беше по-стабилен, по-твърд, отколкото Питър Хобсън.
На стената зад него имаше сложено в рамка копие от рисунка на Алекс Колвил. Отначало Питър бе възприемал Колвил като статичен художник, но с течение на годините неговото творчество все повече му допадаше; особено тази рисунка — мъж, седнал на верандата на малка хижа, и стара хрътка, която лежеше в краката му — беше много трогателна. Накрая Питър бе осъзнал, че липсата на движение в картините на Колвил внушава трайност и неизменност: в крайна сметка нещата са именно такива и единствено те са от значение.
Питър все още не знаеше как да постъпи, не можеше да си представи какво бъдеще биха имали той и Кейти. Осъзна, че току-що е прочел смешен епизод — Спенсър отклоняваше въпросите на Куърк чрез серия отбрани духовити забележки, Хок стоеше до тях и се подсмиваше — ала този откъс не го е развеселил, както би трябвало. Питър пъхна картончето между страниците, където бе стигнал и остави книгата до себе си.
Кейти слезе по стълбите. Косата й беше пусната. Носеше плътно прилепнали сини джинси и широка бяла блуза; двете най-горни копчета бяха разкопчани — облекло, прецени Питър, което можеше да се възприеме или като секси, или като неутрално и просто практично. Очевидно и тя беше объркана като Питър и внимателно се опитваше да изпраща сигнали, които може би щяха да бъдат разтълкувани правилно, независимо от настроението, в което се намираше той.
— Може ли да седна при теб? — попита тя.
Питър кимна.
Диванът имаше три големи възглавници. Питър бе заел тази отляво. Кейти седна на границата между средната и дясната: опитваше се да установи близост, но същевременно запазваше и дистанцията.
Дълго останаха така, един до друг, без да приказват.
Питър продължи да поклаща бавно глава. Беше му горещо. Очите му не бяха в състояние да се фокусират. Сигурно не беше спал достатъчно. После изведнъж усети, че ще заплаче. Пое дълбоко дъх, за да не го направи. Припомни си последния път, когато наистина беше плакал: тогава беше на дванадесет години. Тогава се срамуваше, мислеше, че е прекалено голям да плаче, ала бе преживял ужасяващ шок, след като бе пъхнал пръсти в електрически контакт. През следващите тридесет години бе успял да издържи стоически всичко, но сега в него избликваше нещо…
Трябваше да се махне, да остане някъде сам, далеч от Кейти, далеч от всички…
Ала беше прекалено късно. Тялото му се сви в конвулсии. Бузите му бяха мокри. Усети, че се разтреперва — отново и отново. Кейти вдигна ръка от скута си, като че искаше да го докосне, но очевидно реши да не го прави.
Питър плака няколко минути. Една голяма сълза падна върху романа за Спенсър и страницата бавно я попи.
Питър искаше да спре, но не можеше. Избликът бе по-силен от него. Носът му течеше, той сумтеше между трескавите конвулсии, които предизвикваха сълзите. Беше се натрупало прекалено много, бе го потискал прекалено дълго в себе си. Накрая с мъка успя да изрече няколко едва доловими, почти беззвучни думи:
— Ти ме нарани. — Това беше всичко, което каза.
Кейти хапеше долната си устна. Тя кимна, клепачите й потрепнаха — едва сдържаше собствените си сълзи.
— Зная.
ГЛАВА 7
— Здравейте — поздрави стройната чернокожа жена. — Добре дошли в Асоциацията за подпомагане на семейството. Аз съм Данита Крусън. Как предпочитате да ви наричам — Катерин или Кейти? — Тя беше с къса коса, беше облечена в бежово сако и подходяща по цвят пола и носеше две златни бижута с ненатрапваща се форма — идеалният образ на съвременната дама експерт в професията си.
Въпреки това Кейти беше объркана. Данита изглеждаше на не повече от двадесет и четири години. Кейти очакваше съветничката да е възрастна и безкрайно мъдра, а не с почти двадесет години по-млада от нея.
— Предпочитам Кейти. Благодаря, че ме приехте толкова скоро.
— Няма никакъв проблем, Кейти. Попълнихте ли формуляра за оценка на имотното състояние?
Кейти й подаде документите.
— Да. Парите не са проблем. Мога да платя пълната такса.
Данита се усмихна, като че ли това бяха думи, които не чуваше често.
— Прекрасно. — Усмивката й не предизвика бръчици в ъгълчетата на очите й и Кейти почувства завист. — И така какъв е проблемът?
Кейти опита да се успокои. Беше се измъчвала месеци наред от онова, което бе направила. „Божичко — помисли си тя. — Как можах да сглупя така?“ Но докато не видя Питър да плаче, тя не разбираше, че трябва да направи нещо, за да получи помощ. Не би могла да понесе да го нарани още веднъж по този начин. Кейти отпусна ръце в скута си и много бавно каза:
— Аз… аз изневерих на съпруга си.
— Разбирам — отвърна Данита. Тонът й звучеше с присъщата на професионалистите безпристрастност, в него липсваха каквито и да било осъдителни нотки. — Той знае ли?
— Да. Казах му. — Кейти въздъхна. — Това беше най-трудното нещо, което съм правила.
— Как го понесе той?
— Беше съсипан. Никога не съм го виждала така покрусен.
— Ядоса ли се?
— Беше вбесен. Но също така и много натъжен.
— Би ли ви?
— Какво? Не. Не, той не е съпруг, който злоупотребява с физическата си сила — въобще не е