ГЛАВА 17
Четвъртък вечер у дома. Питър отдавна беше програмирал домашния компютър да следи телевизионните програми за теми и предавания, които го интересуваха. В продължение на две години непрекъснато бе подавал команда на видеото да записва „Нощен ловец“ — телевизионен филм, който бе гледал като тийнейджър, ала досега не бе успявал да направи запис. Освен това искаше да получава предупреждение всеки път, когато даваха филм с участието но Орсън Уелс и когато независимо в кое шоу се появяваха Ралф Нейдър или Стивън Джей Гулд, както и всеки път, когато имаше епизоди на филма „Нощен съд“, в които участваше Брент Спайнър.
Тази вечер компанията „Ди Би Ес Кайро“ излъчваше филма „Странникът“ с участието на Уелс, с надписи на английски и на арабски език. Видеото на Питър имаше устройство за изтриване на надписите — това му даваше възможност да наблюдава цялата картина. Този филм беше истинска находка: Питър не беше гледал „Странникът“ от двадесет години. Видеото тихо бръмчеше, записвайки шедьовъра.
Може би щеше да го изгледа утре. Или в събота.
Може би.
Кейти, която седеше в ъгъла, се изкашля и каза:
— Колегите ми разпитват за теб. За нас.
Питър усети как раменете му се напрягат.
— Да?
— Ами чудят се защо не се появяваме на събиранията в петък вечер.
— А ти какво им отговори?
— Нищо. Съчинявах разни извинения.
— Те знаят ли… знаят ли за онова, което се случи?
Тя се замисли.
— Не съм сигурна. Ще ми се да вярвам, че не знаят, но…
— Но онзи досадник Ханс има голяма уста.
Кейти не каза нищо.
— Чувала ли си нещо? Някакви коментари с фалшив привкус? Намеци? Нещо, което би те накарало да помислиш, че колегите ти знаят?
— Не — отвърна Кейти. — Нищо.
— Сигурна ли си?
Тя въздъхна.
— Повярвай ми, станала съм изключително чувствителна към всичко, което казват. И да са клюкарствали зад гърба ми, не съм разбрала. Никой не ми е казвал нито дума. Наистина мисля, че не знаят.
Питър поклати глава.
— Не бих могъл да понеса, ако знаеха. Искам да кажа, да ги гледам в лицата, това е… — Той замълча, опитвайки се да намери подходящата дума. — Това е унизително.
Кейти беше достатъчно умна, за да не отговори.
— По дяволите — измърмори Питър. — Мразя такива положения. Наистина ги мразя!
Кейти кимна.
— Но все пак — продължи Питър, — предполагам… предполагам, че ако искаме отново да започнем нормален живот, трябва да се срещаме с хората.
— Данита смята, че това би било умно.
— Коя Данита?
— Моята съветничка.
О, да.
Кейти помълча за миг, после добави:
— Днес Ханс замина на някаква конференция. Утре вечер няма да го има.
Питър пое въздух и шумно го изпусна от гърдите си.
— Сигурна ли си?
Тя кимна.
Питър помълча известно време, подреждайки мислите си.
— Добре — каза накрая той. — Ще се опитам да го понеса, ако не останем прекалено дълго. — Той я погледна в очите. — Но дано се окажеш права, че онзи няма да е там. — Гласът му звучеше така, както никога не го беше чувала — беше леденостуден. — Ако го видя, ще го убия.
Питър пристигна в „Смирения епископ“ рано, за да е сигурен, че ще намери място до жена си. Екипът на рекламната агенция този път бе заел дълга маса в средата на помещението, така че всички се бяха разположили на столове с високи облегалки. Питър наистина успя да седне до Кейти. Срещу него стърчеше Псевдоинтелектуалеца. Електронното му читателско устройство днес беше заредено с произведение на Камю.
— Добър вечер, докторе — поздрави Псевдото. — Напоследък името ти непрекъснато се спряга по новините.
— Здравей — кимна му Питър.
— Не съм свикнал да те виждам тук толкова рано — добави Псевдото.
Питър веднага осъзна грешката си. Всичко трябваше да бъде както преди. Не трябваше да прави нищо, с което да привлече вниманието към себе си или към Кейти.
— Опитвам се да избягам от репортерите — отговори Питър.
Псевдото кимна и вдигна чаша тъмна бира към устните си.
— Сигурно ще се радваш, че Ханс няма да е тук.
Питър почувства, че бузите му се изчервяват, ала при слабото осветление в кръчмата това вероятно бе останало незабелязано.
— Какво искаш да кажеш? — Питър възнамеряваше въпросът да прозвучи неутрално, но в в него без съмнение се бяха промъкнали остри нотки. Кейти потупа коляното му под масата.
Псевдото вдигна вежди.
— Нищо, докторе. Просто ти и той, изглежда, не си допадате. Миналия път той доста се заяждаше с теб.
— О, да. — Дойде сервитьорката. — Портокалов сок — поръча Питър.
Сервитьорката се обърна към Кейти.
— Минерална вода — каза Кейти. — С лимон.
— Няма ли да пиеш алкохол днес? — попита Псевдото с такъв тон, сякаш постъпката й беше истинска обида срещу благоприличието.
— О, боли ме глава — отвърна Кейти. — Пих аспирин.
„Лъжи, лъжи до безкрай — помисли си Питър. — Тя не може да каже: «Престанах да пия, защото един път се напих и позволих на един колега да ме чука.»“ Питър почувства как под масата дланите му се свиват в юмруци.
Пристигнаха още двама от приятелите на Кейти — мъж и жена, и двамата на средна възраст, и двамата леко пълни. Кейти ги поздрави.
— Тази вечер има малко посетители — отбеляза мъжът.
— Къде е Ханс?
— Ханс е в Бийнтаун5 — отговори Псевдото и Питър си помисли, че сигурно цял ден е чакал да изрече това „Бийнтаун“. — На някаква конференция но проблемите на видео-взаимодействията в рекламата.
— О! — възкликна жената. — Няма да е същото без Ханс.
„Ханс — помисли си Питър. — Ханс.“ Всеки път, когато чуеше името му, сякаш някой го пробождаше с нож. Тези хора никога ли не си служеха с местоимения?
