Сервитьорката отново се появи и сложи чаша току-що изстискан портокалов сок пред Кейти, а под носа на Питър бутна малка бутилка „Перие“ плюс чаша, върху ръба на която бе набучено парче лимон. Очевидно за нея всички безалкохолни поръчки бяха еднакви. Питър и Кейти размениха питиетата си, а сервитьорката взе поръчките на новодошлите.
— Е, как е при вас? — попита новопристигналият мъж Питър и Кейти.
Кейти се усмихна.
— Добре.
„Защо задава такъв въпрос? — помисли си Питър. — Какво знае?“
— Добре — като ехо повтори Питър. — Съвсем добре.
— Непрекъснато те дават по телевизията, Питър — отбеляза Псевдото. — Ще заминаваш ли скоро някъде?
„Е, няма да ходя в скапания ти Бийнтаун“ — помисли си Питър и отговори:
— Не, няма. — После добави: — Засега.
— Не сме правили никакви планове — каза Кейти. — Но Питър има разбран шеф. — Двама-трима, които знаеха, че Питър е шефът на компанията, се изсмяха. — Трябва да видя как моето разписание съвпада с работата му. Ето, че сега се появява онзи крупен договор с компанията „Туризъм Онтарио“.
Жената кимна съчувствено. Очевидно работата тровеше и нейния живот.
Сервитьорката пристигна със следващите питиета. Едновременно с нея дойдоха Тоби Бейли и още един от колегите на Кейти.
— Добър вечер на всички — поздрави Тоби и каза на сервитьорката, че ще си поръча същото като Псевдоинтелектуалеца. — Къде е Ханс?
— В Бостън — отговори Питър, като лиши Псевдото от удоволствието да изрече още веднъж „Бийнтаун“ — Псевдото изглеждаше леко разочарован.
— Дона-Лий с него ли отиде?
— Доколкото зная, не — отвърна Псевдото.
— Е, някоя американска хубавица ще бъде почесана тази вечер — заяви Тоби, като че ли това беше най-естественото нещо на света. Всички се разсмяха. Присъствието на Ханс беше толкова осезателно, сякаш той наистина седеше край масата. Питър се извини и стана да отиде до тоалетната.
— Е — отбеляза Псевдото, — дори известните и богатите трябва от време на време да пуснат по някоя вода.
Питър настръхна, но не отговори. Слезе в сутерена, където имаше две тоалетни и няколко телефонни автомата. Не му се ходеше до тоалетна, просто имаше нужда от малко тишина и спокойствие, от време, за да дойде на себе си. Всички му се подиграваха! Всички знаеха!
Разбира се, че знаеха. Питър бе чувал доста от хвалбите на Ханс. Божичко, те вероятно знаеха всичко за всяко поредно завоевание на Ханс.
Той опря гръб в стената. Красавицата, рекламираща бира, му се усмихна от афиша на отсрещната стена. Беше сбъркал, че дойде тук.
Я чакай — ако колегите на Кейти знаеха, значи всичко им беше известно от месеци. Та Ханс и тя го бяха направили преди толкова време! Питър се опита да си спомни за последния път, когато бяха тук, после за предпоследния. Нима се държаха по-различно сега?
Не можеше да каже. Сега всичко му изглеждаше различно. Всичко.
Би се чувствал унизен, ако знаеха.
Унизен. Омърсен.
За Бога, Хобсън не може да се справи с жена си, а?
По дяволите!
А животът преди беше така прост.
Направи грешка, че дойде тук.
Тръгна обратно към масата.
Ще издържи още един час. Погледна часовника си. Да. Шейсет минути. Можеше да го понесе.
Може би.
Питър и Кейти вървяха, без да приказват, към вратата на къщата си. На прага Питър спря, докосна с палец монитора „FILE“ и се чу изщракване — затварящият механизъм се беше отключил. Той влезе пръв в облицованото с плочки антре и спря, за да се събуе. Четири чифта от обувките на Кейти бяха подредени пред шкафа.
— Задължително ли трябва да правиш това? — обърна се към нея Питър и ги посочи.
— Съжалявам — отговори Кейти.
— Ще ми се да се прибирам в дома си, без да се препъвам непрекъснато в твоите обувки.
— Съжалявам — повтори тя.
— Имаш шкаф за обувки в спалнята.
— Ще ги преместя там — каза Кейти.
Питър остави обувките си на рогозката.
— Аз никога не натрупвам обувките си пред шкафа.
Кейти кимна.
Питър влезе във всекидневната и извика:
— Компютър, има ли някакви съобщения?
— Никакви — отговори синтетичен глас.
Той се приближи до дивана, взе дистанционното управление, седна, пусна телевизора и започна да превключва каналите, без да пуска звука.
— Тази вечер Псевдоинтелектуалеца беше в блестяща форма. — саркастично отбеляза.
— Джонас — отвърна Кейти. — Казва се Джонас.
— Изобщо не ме интересува как са казва, по дяволите!
Кейти въздъхна и отиде да си направи чай.
Питър знаеше, че се държи подло. Не искаше да постъпва така. Беше се надявал, че тази вечер всичко ще премине добре, че животът им ще потече нормално и нещата ще потръгнат както досега.
Ала не беше станало така.
Тази вечер го доказа съвсем недвусмислено.
Повече не можеше да има нищо общо с нейните колеги. Дори и да го нямаше Ханс, лицата на тези хора напомняха на Питър какво беше направила тя — какво беше направил Ханс.
Питър чуваше как в кухнята Кейти почуква с лъжица порцелановата чаша, докато разбърква млякото в чая си.
— Няма ли да дойдеш при мен? — извика той.
Тя се показа на вратата. Лицето й беше безизразно.
Питър остави дистанционното управление и я погледна. Тя се опитваше да бъде храбра, да откликва на думите му. Той не искаше да се отнася подло с нея. Просто искаше нещата между тях да бъдат както преди.
— Съжалявам — изрече Питър.
Кейти кимна. Беше огорчена, но не се бе огънала.
— Зная.
ГЛАВА 18
Компанията на Саркар Мухамед за създаване на изкуствен интелект се наричаше „Огледален образ“. Офисите й бяха разположени в Конкорд, Онтарио, на север от Торонто. Питър се срещна със Саркар в събота сутринта и Саркар го заведе в новосъздаденото скенерно помещение. Първоначално стаята била обикновен офис. На мястото, където някога бе имало шкафове с документация, сега имаше вдлъбнатини. По-рано бе имало и прозорец, но сега го бяха затворили с големи листове шперплат, така че достъпът на светлина отвън бе прекъснат. Стените бяха облицовани с каучукова пяна с релеф на картон за яйца, която заглушаваше шума. В центъра на помещението имаше стар въртящ се зъболекарски стол, а край едната
