„Направо чудесна“ — помисли си Питър.
Поръчаха си обяд. Питър се вслуша в съвета на служителката от рецепцията и предпочете тортелини. Разговаряха за най-различни неща и смехът като че беше повече от думите. Питър не се бе чувствал така добре от месеци.
Питър плати сметката — остави бакшиш двадесет и пет процента от стойността на цялата поръчка, — после помогна на Беки да си облече палтото, нещо, което не беше правил за Кейти от години.
— Какво ще правиш, докато излети самолетът ти? — попита Беки.
— Не зная. Ще се разхождам, ще разглеждам града…
Беки се вгледа в очите му. Това беше естественият момент на раздялата. Двама стари приятели се бяха срещнали на обяд, припомнили си бяха старото време, общите познати. Ала сега бе дошло време да се разделят, да продължат собствения си живот.
— Следобед нямам никакви важни задачи — каза Беки, все още вперила поглед в очите му. — Имаш ли нещо напротив да дойда с тебе?
За миг Питър отклони погледа си от нейния. Не можеше да си представи, че иска нещо по-силно от това на целия свят.
— Това би било… — след кратка пауза реши да не си налага ограничения, — би било идеално.
Очите на Беки пламнаха. Тръгна редом с него и го хвана под ръка.
— Къде би желал да отидем? — попита тя.
— Това е твоят град — отвърна й Питър с усмивка.
— Да, моят е — потвърди Беки.
Правиха какви ли не неща, които обикновено не интересуваха Питър. Гледаха смяната на караула, посетиха някои малки бутици, такива, в каквито Питър никога не влизаше, когато беше в Торонто; накрая се разходиха по алеята на динозаврите в Канадския природонаучен музей, учудвайки се на огромните скелети.
„Ето какво било човек да е жив — помисли си Питър. — Точно като преди.“
Природонаучният музей бе сред обширно залесено пространство. Когато излязоха от сградата, вече беше пет часът следобед и притъмняваше. Духаше хладен ветрец. Небето беше безоблачно. Разхождаха се из парка, докато накрая стигнаха до някакви пейки под група голи кленове.
— Страшно съм изморен — каза Питър. — Сутринта станах в пет и половина.
Беки седна в единия край на пейката и каза:
— Легни. Цял следобед не сме спирали.
Първата мисъл на Питър беше да се противопостави, но после реши — защо да не го направи, по дяволите? И тъкмо да се излегне, Беки заговори:
— Сложи си главата в скута ми.
Той я послуша. Тя беше прекрасно мека, топла, човечна. Той вдигна поглед към нея, а тя отпусна ръка върху гърдите му.
Беше невероятно успокояващо. Питър си помисли, че може да остане така с часове. Дори не забелязваше студа.
Беки му се усмихна: неподправена усмивка, усмивка, която го приемаше, красива усмивка.
За пръв път от обяд Питър си помисли за Кейти и Ханс и в какво се бе превърнал животът му в Торонто.
Осъзна също така, че най-сетне е намерил истинско човешко същество — не някакъв си генериран от компютър двойник, — с което можеше да поговори за това. Някой, който нямаше да го помисли за малоценно същество заради това, че жена му беше изневерила, някой,който нямаше да реши, че е смешен, нито щеше да му се подиграва. Някой, който го приемаше, които просто щеше да го изслуша и да го разбере.
И в същия момент Питър осъзна, че не е нужно да разговаря за това с никого. Вече можеше да се справи с проблемите си. Всички въпроси вече имаха отговор.
Беше се запознал с Беки в първи курс в Торонто, преди Кейти да се появи на сцената. Между тях съществуваше неловко привличане. И двамата бяха неопитни и поне той, по това време, беше девствен. Но сега, след двадесет години, беше съвсем различно. Беки се беше омъжила и развела; Питър беше женен. Знаеха какво представлява сексът, как се прави, кога става чудото, кога се получава върховната наслада. Питър осъзна, че лесно може да се обади не Кейти, да й каже, че срещата е продължила прекалено дълго и че затова ще пренощува в Отава и ще се прибере чак утре. А после той и Беки щяха да отидат в апартамента й.
Можеше, но нямаше да го направи. Сега имаше отговор на въпроса, който не си беше задавал: ето, сега имаше същата възможност както Кейти, но нямаше да изневери, нямаше да я предаде, нямаше да й върне.
Питър се усмихна на Беки. Чувстваше, че раните вътре в него започват да заздравяват.
— Ти си прекрасен човек — каза й той. — Някой мъж ще бъде много, много щастлив с теб.
Тя се усмихна.
Питър въздъхна и с въздишката болката излезе, изтече от него.
— Трябва да тръгвам към летището — каза той.
Беки кимна и отново се усмихна, може би… може би съвсем малко разочарована.
Питър беше готов да се прибере у дома.
ГЛАВА 25
Сандра се спусна към района Кебиджтаун и паркира пред първия магазин от веригата „Храна-Храна“, на пресечката на булевардите „Парламент“ и „Уелзли“. Според телефонния указател централизираната система за обработка на поръчките се намираше на втория етаж, над магазина. Сандра се изкачи по стръмното стълбище и без да чука, влезе. Вътре имаше двадесетина души с телефонни слушалки на главите; седяха пред компютърни дисплеи. Всички изглаждаха заети в приемане на поръчки.
Жена на средна възраст със стоманеноруса коса се приближи към Сандра.
— С какво мога да ви помогна?
Сандра й показа полицейската си значка и се представи.
— А вие коя сте?
— Аз съм Даниел Нейдъс — отговори русата жена. — Ръководителката на този сектор.
Сандра се огледа очарована. Самата тя бе правила многократно поръчки в „Храна-Храна“ след развода си, ала никога не си бе представяла какво става в другия край на телефонната линия — по видеофоните човек можеше да види единствено реклами за специалитетите, предлагани от „Храна-Храна“. Накрая каза:
— Бих искала да видя статистическите записи, съдържащи поръчките на един от вашите клиенти.
— Знаете ли телефонния номер?
Сандра започна в речетатив:
— Девет — шест — седем…
Нейдъс се усмихна.
— Не нашия телефонен номер, номера на клиента.
Сандра й подаде лист, върху който бяха написани необходимите няколко цифри. Нейдъс се приближи до един компютърен терминал и потупа един млад мъж по рамото. Той кимна, приключи с поръчката, която обработваше, и освободи мястото пред дисплея. Ръководителката седна и напечата телефонния номер.
— Ето го — каза тя и се наведе настрани, така че Сандра да вижда екрана.
Род Чърчил беше правил една и съща поръчка шест поредни седмици в сряда, с изключение…
— Винаги е поръчвал нискокалориен сос, с изключение на последния път — отбеляза Сандра. — Тогава е взел обикновен.
Ръководителката на сектора се наведе напред.
— Да, така е. — Тя се засмя. — Е, нискокалорийните ни сосове са доста безвкусни, ако питате мен. В случая дори не става дума за истински сос — приготвя се от зеленчуков желатин. Може би просто е решил да опита обикновения.
