Питър удивено поклати глава.
— Смъртта на баща ти се дължи на аневризъм или на нещо от този род.
— И аз си мислех така. Но детектив Файлоу казва, че може би е убит преднамерено. Лекувал се е с антидепресивен медикамент, наречен фенелзин и…
— Род? Да се лекува с атнидепресанти?
Кейти кимна.
— Аз също бях изненадана. Детектив Файлоу казва, че е консумирал някаква храна, каквато не бива. Поради това кръвното му налягане се е увеличило неимоверно много.
— Това сигурно е нещастен случай — отбеляза Питър. — Може би не е обърнал внимание или просто е разбрал погрешно съветите на лекаря.
— Татко беше изключително педантичен човек, знаеш това. Детектив Файлоу смята, че някой е фалшифицирал поръчката му.
Питър не можеше да повярва.
— Наистина ли?
— Тя казва така. — Секундна пауза. — Спомняш ли си Жан-Луи Десал?
— Удара ли?
— Какъв удар?
— Такъв беше прякорът му в университета. На челото му изпъкваха две вени, когато приказваше. Винаги мислехме, че ще получи мозъчен удар. — Питър погледна през прозореца на всекидневната. — Десал Удара. Господи, не съм се сещал за него от години. Какво ли е станало с него?
— Очевидно е лекар. Вероятно е използвана неговата сметка, за да бъде получен достъп до медицинския картон на татко.
— Та какво би могъл да има Удара срещу баща ти? Искам да кажа, по дяволите, та те дори не са се познавали.
— Детектив Файлоу смята, че някой друг е използвал сметката на Десал.
— Разбирам.
— И — продължи Кейти, — детективката знае за мен и Ханс.
— Ти ли й каза?
— Не, разбира се. Това не е нейна работа. Но някой го е направил.
— Знаех си, че всички в твоята компания са запознати със случая. — Питър удари облегалката на креслото. — По дяволите!
— Повярвай ми — каза Кейти. — Аз се чувствам също така неловко, както и ти.
Питър кимна.
— Зная. Съжалявам.
Гласът на Кейти беше предпазлив, като че опипваше почвата;
— Непрекъснато си мисля кой би могъл да има нещо против Ханс и баща ми едновременно.
— Имаш ли някакви предположения?
Тя го гледа в продължение на един безкраен миг и накрая просто каза:
— Ти ли го направи, Питър?
— Какво?
Кейти преглътна мъчително.
— Ти ли организира убийството на баща ми и на Ханс?
— По дяволите, що за глупости!
Кейти не каза нищо.
— Как можеш да помислиш подобно нещо?
Тя поклати глава. По лицето й прелетяха различни емоции — трепет, че е трябвало да зададе такъв въпрос; страх от отговора; нотка срам, че е мислила за това, и накрая зараждащ се гняв.
— Не зная — отвърна Кейти, без да овладее докрай гласа си. — Просто така… струва ми се, че имаш някакъв мотив.
— За Ханс може би, но за баща ти? — Питър разпери ръце. — Ако убивах всеки, когото смятам за идиот, ще затънем в камари трупове.
Кейти не отговори.
— Освен това — продължи Питър, изпитвайки нужда да прогони тишината — вероятно има мнозина вбесени съпрузи, които с нетърпение биха желали да видят Ханс убит.
Кейти го погледна в очите.
— Дори това да е вярно, никой от тях не би искал смъртта на баща ми.
— Тази тъпа детективка ти внушава параноични мисли. Кълна се — не съм убивал нито баща ти, нито… — той произнесе името със стиснати челюсти: — нито Ханс.
— Но ако детектив Файлоу е права, някой е уредил двамата да не са повече между живите…
— Не съм аз. Боже Господи, за какъв ме вземаш?
Кейти поклати глава.
— Съжалявам. Зная, че не би направил нищо подобно. Просто ми се струва, че човек с твоето положение би могъл да извърши подобно нещо, ако… ако не е като теб. Това е.
— И ти казвам… о, Боже!
— Какво?
— Нищо.
— Не, нещо не е наред. Кажи ми.
Питър стана.
— По-късно. Трябва да поговоря със Саркар.
— Със Саркар ли? Нима мислиш, че той носи отговорност за убийствата?
— За Бога, не! Та Ханс не е написал „Сатанински строфи“.
— Но…
— Трябва да тръгвам. Ще се върна късно. — Питър взе палтото си и се отправи към външната врата.
Питър караше по улица „Поуст“ към авеню „Бейвю“.
Задейства телефона в колата и натисна бутона за автоматично избиране номера на Саркар. Отговори жена му.
— Ало?
— Здравей, Рахеема. Питър е.
— Питър! Радвам се да те чуя.
— И аз. Саркар вкъщи ли е?
— Да, на първия етаж. Гледа хокейния мач.
— Мога ли да поговоря с него? Въпросът е много важен.
— Божичко! — възкликна Рахеема и тъжно добави: — Никога не мога да го накарам да разговаря с мен, докато гледа мач. Почакай една секунда.
Най-сетне прозвуча гласът на Саркар.
— Шест на шест. Сега играят продължение и важи правилото за внезапната смърт — който допусне гол, губи мача. Дано онова, което ще ми кажеш, е наистина много важно.
— Съжалявам — каза Питър. — Но, слушай, чете ли във вестника за онова убийство, при което жертвата беше осакатена? Преди няколко седмици?
— Да, мисля, че четох.
— Жертвата е един от колегите на Кейти.
— Разбрах.
— И… — започна Питър и спря.
— Да?
„Той е най-добрият ти приятел — помисли Питър. — Най-добрият.“ Почувства леко гадене. Вечерите, когато седяха един срещу друг в ресторанта… как да му го каже по телефона?
— Кейти е имала интимна връзка с него.
