Хобсън“.
Веднъж се появяваше във файл, свързан с личната карта на потребител на продуктите на „Огледален образ“ — в този случай на името Питър Дж. Хобсън отговаряше думата „Фобсън“.
Компютъризирана версия на „Ролодекс“ с домашния адрес и бизнес-адреса на Питър Хобсън.
И още девет срещания, предимно в бележки за авторското право на компанията „Хобсън Мониторинг“, свързани с различни елементи от софтуера на скенерното оборудване.
— Нищо — заяви Йоргенсон.
— Той има открита сметка тук — каза Сандра, обръщайки се към Саркар.
— Кой? — попита той.
— Питър Хобсън.
— О, да. Ние използваме някои програми, разработени от неговата компания.
— И нищо повече?
— Е, ние сме приятели и естествено, че ще имам домашния му адрес. — Видът на Саркар беше съвсем невинен.
ГЛАВА 41
Кейти Хобсън беше изтощена. Беше прекарала мъчително дълъг ден в службата, блъскайки се над сметката на „Туризъм Онтарио“. Беше спряла в специализирания магазин за хранителни стоки „Миракъл Фуд Март“, но идиотът пред нея беше решил да се освободи от всичките си дребни монети при касиера. „Някои хора — помисли си Кейти — трябва да бъдат принудени да ползват дебитни карти.“
Когато най-сетне се прибра, притисна палец към скенера „ФАЙЛ“, натоварвайки го с цялата си тежест, като че единствено палецът я предпазваше да не се просне на земята. Зеленият полупроводников диод й намигна, затварящият механизъм се раздвижи и тежката врата се плъзна встрани. Тя влезе. Вратата се затвори след нея, ключалката изщрака и затварящият механизъм зае първоначалното си положение.
— Осветление — каза Кейти.
Нищо не се случи. Тя се изкашля, за да прочисти гърлото си, и опита отново:
— Осветление.
Пак нищо. Кейти въздъхна, остави пликовете с покупките и пипнешком затърси ключа за ръчно запалване на осветлението. Намери го, но и той не работеше.
Тръгна към всекидневната. Виждаше пробляскващите цифрови дисплеи на видеото, така че не можеше да бъде прекъсване на електрозахранването; може би просто крушката в антрето беше изгоряла. Тя каза „Осветление“ още веднъж, но трите керамични лампи върху масата не светнаха.
Кейти поклати глава. Питър непрекъснато бърникаше по уредите, контролиращи електрическата система.
Легна на дивана и отпусна пулсиращите си от болка крака. Такъв дълъг ден! Затвори очи, наслаждавайки се на тъмнината. След малко си спомни за покупките, надигна се и тръгна към антрето. Отново опита с ключа за ръчно запалване, каза и „Осветление“. Отново никакъв резултат. Понечи да вземе пликовете и забеляза телефона върху малката масичка в коридора. Голямата червена лампа до клавиатурата му светеше. Кейти се приближи. Върху дисплея беше изписано: „Линията е заета“.
А телефонът не беше позвънил.
Оставаха още няколко часа, докато Питър се прибере — беше на среща на Управителния съвет в обединената болница „Норт Йорк“.
Освен ако…
— Питър! — Викът й отекна слабо в коридора. — Питър, тук ли си?
Не последва никакъв отговор. Тя вдигна телефонната слушалка и чу пронизително скърцане. Модем.
Отново погледна цифровия дисплей. „Частен разговор“. Обаждането беше някъде отвън, но който използваше модема, беше пожелал заличаване на образа върху екрана на видеофона.
„Боже мой! — помисли си тя. — Някой от електронните двойници.“
Тя с трясък постави слушалката на мястото й, после отново я вдигна, разтърси целия апарат: опитваше се да създаде достатъчно шум по линията, за да прекъсне връзката.
От действията й нямаше никаква полза. Питър, естествено, беше инсталирал най-фините коригиращи всякакви шумове модеми, пък и очевидно хардуерът на двойника беше също така качествен.
Тя бързо изтича до външната врата и натисна копчето „Отключване“, което беше инсталирано на касата. Нищо не се случи. Кейти сграбчи дръжката за ръчно отваряне. Вратата отказа да помръдне. Трескаво натисна клавиша „В случай на пожар“. Вратата остана все така неподвижна. Кейти отвори стенния шкаф в коридора — поне неговата врата нямаше заключващ механизъм — и погледна контролния модул на вратата. Диодна лампа блещукаше като капчица кръв до фразата: „Осуетяване на влизане с взлом отвън — някой се опитва да проникне в къщата“. При нормални условия вратите незабавно се отваряха в случай на пожар, ала детекторите за пушек не бяха открили задимяване, а някакъв друг детектор беше установил, че някой се опитва да влезе с взлом отвън. Кейти затвори шкафа и погледна през шпионката на външната врата. Там, разбира се, нямаше никого.
Опита се да запази спокойствие. Имаше и други врати, но главният контролен модул показваше, че те всички работят в режим „Осуетяване на проникване в къщата с взлом“. Можеше да опита да изскочи през някой прозорец, но всички те бяха заключени, а стъклото, разбира се, беше най-устойчивото, каквото можеше да се купи с пари.
Думата, за която се опитваше да не мисли, най-сетне изплува на повърхността на съзнанието й.
Беше уловена в капан.
Уловена в капана на собствената си къща.
Помисли си да задейства детекторите за пушек, но, разбира се, нито тя, нито Питър пушеха, следователно никъде вкъщи нямаше запалка. Питър не понасяше миризмата на кибрит и свещи, така че в дома им нямаше такива неща. Но можеше да подпали някаква хартия върху плочите на печката. Това може би щеше да вдигне тревога и да отключи вратите.
Кейти забърза към кухнята, като внимаваше да не се препъне в тъмнината. Ала в момента, в който влезе, разбра, че я очаква нова неприятност. Цифровите часовници и на микровълновата печка, и на нормалната фурна не работеха. Електрозахранването на кухнята беше прекъснато.
Имаше непрекъснато зареждаща се лампа, включена в контакт на стената. Кейти я изтръгна от контакта. Лампата трябваше да засвети автоматично при прекъсване на електроснабдяването, но сега не работеше. Електрозахранването в кухнята сигурно бе изключено отдавна и лампата бе изразходвала заряда си. Но… онзи нисък шум? Хладилникът все още работеше. Кейти отвори вратата, лампичката вътре светна. Лъхна я хладен въздух.
Двойникът добре знаеше какво прави: видеото и хладилникът все още работеха, но печката и контактът, захранващ лампата за аварийни ситуации, бяха изключени. Нещо типично за една модерна къща: всеки уред беше включен в отделна електрическа верига и имаше отделен бушон.
Тя се дотътри до трапезарията и се опря върху облегалката на един стол. Опита се да запази спокойствие — спокойствие, по дяволите! Помисли си да вземе един от кухненските ножове, но това беше безсмислено — нямаше физическо лице, проникнало в къщата. Контролното табло за всички системи беше в сутерена — там влизаха и телефонните кабели — електрическите и телекоминукационните проводници от години минаваха под земята в отговор на страховете, че незащитени кабели над главите на хората причиняват рак.
Кейти предпазливо се приближи към стълбището за сутерена и отвори вратата. Там беше тъмно като в рог — за петата годишнина от сватбата Питър и Кейти си бяха направили подарък система за домашни театрални представления, така че щорите бяха с непроницаемо за светлината покритие. Кейти си мислеше, че добре познава плана на сутерена, за да открие телефонния кабел. Стъпи върху най-горното стъпало…
Задейства се системата за гасене на пожар — над главата й започна да шурти вода. Никакъв сигнал за тревога — нищо, което можеше да повика съседите или пожарната команда. Но от тавана започна да тече вода. Кейти се задъха и побягна към всекидневната. Водата зад нея спря и рукна във всекидневната. Кейти
