приета от интелигенцията, самиздат прекрасно поработи над разпространяването на „Ситнежите“ и очерта един добър изход за писател, когото властите са решили да забранят. Разпространяването на „Ситнежите“ бе толкова бурно, че само след половин година — през есента на 64-та, те бяха отпечатани в „Грани“, за което „Новый мир“ и аз научихме от писмото на една руска емигрантка.
За Твардовски това нелегално движение дори и на най-дребните ми (и вече отхвърлени от него!) неща беше болезнено неприятно: тук имаше и ревност, че нещо мое върви без неговото редакторско одобрение; и опасения, че това може да навреди на романа и изобщо на легалната ми литература (с какво още можеше да ми се навреди?…). И ето как се променяше той или какви черти е имало в самия него: след като надмина себе си в усилията да лансира безнадеждния ми роман, той вече с погнуса ме попита по повод на един мой насила прочетен ситнеж (бяха го принудили в някаква компания в правителствения санаториум, той го чел едва ли не с отвращение — дори се разпространява не чрез него!):
— Творец — и с главна буква. Какво е туй?…
А новината, че „Ситнежите“ са публикувани в чужбина, бе за него гръмотевичен удар. Те с уплаха прочели в цензурния си справочник какво ужасно антисъветско списание е „Грани“. (Нали там не било написано какви статии за Достоевски, за Лоски се срещат в него…) Впрочем половин година се искаше, за да стигнат „Ситнежите“ до Европа — а за да се докладва за станалото нагоре по мудните ни инстанции и инстанциите да се сепнат — още 8 месеца…
А междувременно стана „малката октомврийска“ — катурнаха Никита. Това бяха тревожни дни. Такава форма на „просто преврат“ не бях очаквал, но за евентуална смърт на Хрушчов се бях подготвил. Издигнат единствено от този човек — не се ли и крепях единствено на него? С неговото падане не трябваше ли да изгърмя и аз? Естествени опасения за един вечно гонен лагерник — та аз дори не можех да си въобразя цялата истинска сила на моята позиция. Беззвучен и бездеен преди свалянето на Хрушчов, аз се канех сега да стана още по-беззвучен и по-бездеен. Първото, което ми хрумна, беше да ида веднага при Твардовски, на новата му вила. Аз бях настроен тревожно, той — бодро. Решението на пленума на ЦК бе за него задължително не само административно, но и морално. Щом пленумът на ЦК е сметнал за добре да свали Хрушчов — значи наистина не е бивало да се търпят повече неговите експерименти. Преди две години А. Т. преливаше от възхищение, че начело стои „такъв човек“. Сега откриваше твърде обнадеждаващи страни в новото ръководство (с него „добре бяха разговаряли горе“). Пък и през последните месеци от Хрушчовото управление животът на Твардовски беше станал непоносим. На моменти той просто не виждаше как ще може да съществува списанието. „Москва“ можеше да печата и Бунин (подкастрен), и Манделщам, и Вертински, „Новый мир“ — никого, нищо, и дори Булгаковият „Театрален роман“ две години бе спиран — „за да не се оскърби МХАТ“. „Трябва ни верноподанически разказ от вас“ — тъжно ми казваше той, без изобщо да го иска.
Бях пристигнал с доста панически проект: да подменим романа с друг роман. Тоест аз да си взема от сейфа на списанието „Кръга“, който сега не е известен на никого освен на вече загубилия властта си Лебедев, а вместо него скоро да дам „Раковата болница“ и това ще се брои за „онзи роман“, само че преименуван от автора. Опасявах се, че всеки момент ще дойдат да проверят сейфа на „Новый мир“, ще изземат моя роман и двамата с Твардовски ще се сринем далеч в преизподнята. Сега вече смятах за голяма глупост това, че измъкнах романа от скривалището и го дадох за прочит в редакцията. Сега се щурах — как по-незабележимо да се долепя до земята и пак да се слея със сивия й цвят. Само и само да си пиша тихо както преди, казал сбогом на всички издателства.
Но — още зле съм разбирал Твардовски, за да му предлагам такова авантюристично-лагерно начинание. Той твърде много уважаваше и списанието си, и поста си, за да действа по метода на криенето и подмяната. Пък и: какво да крием, след като в романа „няма нищо против идеята на комунизма“, както се бяхме съгласили на заседанието на редакцията?… Сега не биваше да давам заден ход: не сте си отваряли достатъчно очите! — това беше значително по-опасно!
А. Т. се страхуваше от друго, той още от лятото заканително ме подпитваше не върви ли романът от ръка на ръка. „Има слухове, че го четат“ — за всеки случай ме стряскаше той. Той би сметнал това за черно предателство от моя страна. На романа му бяха преградили всички пътища, може би дълги години той няма да получи никакво движение — но аз, авторът, не смеех на никого да го дам за прочит. Така разбираше А. Т. смисъла на договора ни с редакцията.
Впрочем, тъй като очаквах разправа, и на мен не ми беше до разпространяването.
Покрай катурването на Никита загубих един пълен комплект от всичко мое написано: това беше втората (от две) пълна сбирка, далеч от Москва. Бях дал на пазителя разрешение в случай на опасност да изгори всичко. Падането на Хрушчов му се сторило (в затънтената провинция няма как да прецениш) такава опасност: щом е станал преврат, ще започнат масови обиски и арести. И го изгорил. Впрочем общо имаше по 3–4 преписа, само „Пирът на победителите“ — в два, и сега остана само единият в Москва.
А Хрушчовото падане ме научи да спасявам произведенията си: нали всичките бяха тук, всичките можеха да бъдат удушени. През същия октомври със свито сърце (и успешно) изпратих „Първият кръг“ на Запад. Много ми олекна. Сега, ако щете, разстрелвайте ме!
Но в свалянето на Хрушчов за мен имаше и едно малко облекчение — малко, призрачно, което щеше да проличи не тогава, значително по-късно, но го имаше: оттеглянето на Хрушчов ме освобождаваше от един дълг на честта. Възнесен от Хрушчов, по негово време не бях имал същинска свобода на действие, би трябвало да се държа благодарно спрямо него и Лебедев, макар това и да звучи смешно за един бивш зек — с елементарната човешка благодарност, която не може да бъде отменена от никоя политическа правота. Освободен сега от покровителството (а съществуваше ли то?), аз се освобождавах и от благодарността.
Вярвах, че ще дойдат по-добри времена и дори ми е писано да доживея до тях, че тепърва ще настъпи времето на пълната публичност. А засега си избирах пътя на дългогодишното мълчание и потайния труд. По възможност да не правя нито една обществена крачка, да се оставя да ме забравят (о, ако можеха да ме забравят!…). Никакви опити за печатане. А аз самият — да пиша, да пиша. Че лошо ли е това? Изглежда ми мъдра линия. А това беше самоунищожаване.
После половин година и в „Новый мир“ не стъпих — нямаше какво да правя там. Цялата зима 1964/65-а работата ми спореше, с пълен ход пишех „Архипелага“, материалът от зековете започна да секва. Пришпорвайки съдбата, наваксвайки пропуснатия половин век, аз се втурнах към Тамбовска област да събирам остатъците от сведения за селските въстаници, които вече самите им потомци и роднини заучено наричаха бандити.
Гоненията срещу мен като че ли не се засилиха. След като ми бяха запушили устата по Хрушчово време, не ми натикваха парцала по-навътре.
И аз пак се разпасах, живеех като незастрашен: намислих да се преместя в Обнинск, близо до него си купих великолепна лятна виличка край р. Истия до село Рождество. Разкъсвах се да пиша и „Архипелага“, и да започна „Р-17“.
Впрочем новото ръководство изобщо се отличаваше с голяма предпазливост и много бавно решаваше или променяше каквото и да е. Чак през април 1965-а „агитпропът“, или как му викат, се сдоби с началник — Дьомичев. Но тъкмо тогава Твардовски беше в продължителен упадък, в болница и санаториум (чисто руски начин! от най-голямата безизходица, от напрежението и обидното си положение на издател той можеше за две, за три седмици, а тоя път и за два месеца да излезе по немислимата алкохолна ос на координатите в един свят, който не съществуваше за сътрудниците и служителите му, а за него беше напълно реален, и да се върне оттам, макар и с болно тяло, но с оздравяла душа). Чак през юли Твардовски за пръв път бил приет от Дьомичев. Срещата преминала доброжелателно и Дьомичев споменал, че би искал да види тоя Солженицин. Твардовски не знаел къде да ме търси и не обещал, но него ден мен ненадейно неудържимо ме затегли към „Новый мир“ — нека ми разправят, че нямало предаване на мислите и волите. Оттам А. Т. веднага се свърза по телефона и за другия ден, 17 юли, ми бе определена среща.
Почти цялата редакция седеше в кабинета. Отдавна не бях ги виждал всичките и ми се стори чуждо и скучно с тях. В главата ми бяха „Архипелагът“ и Тамбов от 1921 година, а те в един глас ми искаха „разказчета, които стават за печат“, като че ли „публикуването на нещичко“ мое след двегодишно прекъсване (и в знак на лоялност към новото ръководство) сега било „много важно“.
За тях и за лоялния „Новый мир“ — разбира се, да. А за мен едно „разказче, което става за печат“, би означавало опорочаване на името ми. Силата на положението ми беше в чистотата на моето име от
