пиян: той яхна главните си обиди, а останалото не виждаше, не чуваше, не възприемаше.
— Заради вас си слагам главата на дръвника, а вие…
Можех да го разбера: не бях му се разкривал, цялата мрежа на моите замисли, сметки и ходове бе скрита от него и пролича неочаквано.
В един объркан разговор, който не можеше да се концентрира около никоя ос, А. Т. ми се караше:
— че нямам право да действам самостоятелно, „без да се посъветвам“ (тоест без да поискам разрешението му);
— че не е трябвало да разрешавам „Ситнежите“ на „Семья и школа“;
— а освен това — за брадата! за брадата… Ама че му се беше набила тая брада. Клатеха се царства, хвърчеха глави, а той — за брадата… Впрочем сега, с пиянска откровеност, ми обясни:
— Казват, че така искате да се скриете…
— Кой го казва? Кого слушате?
— Не съм длъжен да ви отговарям… Казват: не току-тъй си е пуснал брада… Удобен начин да мине границата…
— Че с какво брадата ще ми помогне да мина границата?!
— Ами — като я обръснете, ще минете незабелязан.
Размазано пиянско присвиване на очите, заместващо многозначителността и досетливостта… Покрай това А. Т. ми издава и какво говорят в отдел „Култура“ на ЦК: че сигурно аз лично съм дал „Ситнежите“ на „Грани“.
Докривя ми. Не защото така говорят за мен в отдел „Култура“, а защото самият Твардовски е завладян от това и няма сили за съпротива.
Все пак криво-ляво си казах какво искам: да си прибера „Кръга“. „За преправяне на синтаксиса“…
Не ми вярва.
Признавам си: не смятам техния сейф за сигурен.
Това му се струва дивотия — кое може да е по-сигурно от сейфа в едно официално съветско учреждение?! Макар и да съм автор, договорът ме е заробил и списанието има право да не ми даде романа. Още повече че настоявам да си взема и четирите екземпляра.
Но А. Т. е добър, вярва ми и колкото и да му е жал, обещава утре да се обади по телефона в редакцията — да ми го дадат.
Е, май всичко се оправи. Сега важното е да дочакам Железния Шурик да падне от власт! Рано си подадох главата… Рано…
На 7 септември от редакцията едвам измолвам да повикат Твардовски на телефона му във вилата. Гласът му е слаб, но смислен, не вчерашният. Той благо ме моли: не ги вземайте, недейте. При нас е сигурно, недейте! Добре, вземете три екземпляра, оставете един.
Все едно че майка изпровожда синовете си от къщи. Поне един ми оставете!…
Но аз съм като луд: всичките ми трябват! (Аз виждам по-добре! аз гледам по-надалеч! аз съм решил! Помня, че романът на Гросман е бил взет именно от новомировския сейф.) Тази моя суетливост! Вечно ме ръчка, под сторва ме да предвиждам с двайсет хода напред!
Вземам и четирите. Отпечатани с издателски размах, те издуват големия куфар, пречат ми дори да го заключа.
Да носех нещо друго, поверително, сега щях да се вардя, да се озъртам, да си заплитам дирите. Но нали това е явно произведение, подготвено за печат. Аз само го отнасям от застрашения „Новый мир“. Понесъл съм го всъщност дори не за да го крия.
Вярно, понесъл съм го към едно опасно важно жилище (на Теуш), където съвсем доскоро се пазеше главният ми архив — същият онзи, който през една новогодишна нощ докарах от Рязан. Но основната част от укриваното, цялото съкровище, неотдавна бях взел оттам, останаха второстепенните, полуявните неща като „Свещта“. И стопанинът на дома В. Л. Теуш, пенсионер, антропософ, понеже щял да прекара лятото извън Москва, предал всички тези остатъци на своя последовател антропософ, младия И. Зилберберг.
Има минути, когато разсъдъкът ни отслабва, побърква се. Когато излишното предвиждане се превръща в най-груба слепота, пресметливостта — в смут, волята — в безхарактерност. (Без такива провали нямаше да имаме равни на себе си.) Теуш — пенсионер, професор по математика — е напълно достоен човек, но, от друга страна, неакуратен, малко загубен, нестрог в конспирацията — качество, за което знаех, — обаче повече от три години някак му се разминаваше, нищо че стопанинът беше словоохотлив по телефона, пък и той самият беше написал криминален труд върху „Иван Денисович“ и дори дочухме, че трудът му вече се намирал в ЦК, — но, да чукна на дърво, беля не беше ставала. След като го знаех обаче що за човек е, аз, когато неотдавна вземах преносимото ковчеже — грамофона с архива си, не проверих съдържанието му, не направих тараш — действително ли само второстепенни неща се държат у Теуш открито. А той, нарушавайки уговорката ни, от време на време вадел да почете и препречете: ту „Пирът на победителите“ (последния екземпляр!), ту „Република на труда“, ту лагерните ми стихотворения, пак като по чудо — не някои други. И нито едно от тях поради своята небрежност не прибирал обратно! Като намерил после в мое отсъствие всичко това, той спокойно, без дори да ми съобщи, го изпратил за през лятото на младия си приятел Зилберберг.
И ето че сега домъкнах в жилището на Теуш — ама и аз намерих по-сигурно място от сейфа на „Новый мир“! — куфара с четирите екземпляра на „Кръга“. (Докато го влачех по московските улици, се чувствах като удушен, като съсипан: сигурно защото в гърба ми се забиваха прожекторите на бухалските очи.)
Направо ме досмешава, като се сетя колко си бях изгубил ума: бях решил по мъжки да се гмурна надълбоко и като хлапак повярвах на смешните уверения на Ю. Карякин, че м-много либералният му шеф Румянцев, сега главен редактор на „Правда“, се канел да публикува една-две безопасни глави от „Кръга“. И след като оставих у Теуш три екземпляра, помъкнах четвъртия за „Правда“. Бях обезумял.
Вечерта на 11 септември — в пролуката между арестите на Синявски и Даниел — гебистите (От ГБ (Государственная безопасность — рус.) — Държавна сигурност. Така след войната в бившия СССР започват да наричат служителите на тайната полиция. — Бел. пр.) едновременно дошли и у Теушови (взели „Кръга“), и измежду всичките им приятели — именно у Зилберберг — за моя архив.
В последния миг, преди да започна да набирам дълбочина, в последния ми миг на повърхността — бях улучен!
Улучен.
Улучен…
РАНЕНИЯТ ЗВЯР
Оттогава още не са минали две години, пък и за 22 години — откак бях арестуван — чувството поизбледня, но по-тежко от оня арест преживях това ново крушение. Дори ареста понесох някак по-леко поради това, че ме прибраха от фронта, направо от боя; че бях на 26 години; че освен мен никакви мои готови произведения не погиваха (те просто не съществуваха); че се захващаше нещо интересно, дори увлекателно; и с вече съвсем смътно (но прозорливо) предчувствие — че именно чрез този арест ще съумея някак да повлияя върху съдбата на моята страна.
А провалът ми през септември 1965-а беше най-голямата беда през 47-те ми години живот. Няколко месеца го усещах като истинска физическа незаздравяваща рана — с копие в гърдите, прободна и острието е заседнало, не може да се измъкне. И най-малкото ми помръдване (споменът за един или друг ред от конфискувания архив) ми причиняваше остра болка.
Най-тежкият удар се състоеше в това, бе бях изкарал пълното лагерно училище — а ето че се оказах глупав и беззащитен. Че 18 години бях плел нелегалната си литература, проверявайки здравината на всяка нишка; от грешка с един човек можех да хлътна в трапа с всичко, което бях написал, но не хлътнах нито веднъж, не сгреших нито веднъж; толкова усилия бях положил за предпазни мерки, толкова жертви заради самото писане; замисълът ми изглеждаше грандиозен, след десетина години бих бил готов да изляза пред хората с всичко написано и в експлозията на тази литературна бомба никак не ми беше жал да изгоря и аз самият; но ето че едно подхлъзване на крака, един гаф — и целият замисъл, трудът на живота ми претърпя крушение. И не само трудът на живота ми, но и заветите на милионите загинали, на онези, които не дошепнаха, не доизхриптяха своето си на пода на лагерната барака — техните завети не изпълних,
