Това стана чак на 20 септември. През седмицата, изминала от арестуването на Синявски и Даниел, разтревожената, както се казва, „цяла Москва“ укриваше някъде самиздата и престъпните емигрантски книги, разнасяше ги на връзки от къща в къща, надявайки се, че така ще е по-добре.
Два-три обиска — и колко паника, разкаяния и дори отстъпничество! Толкова хилава и паянтова излезе нашата свобода на разговорите и ръкописите, подарена ни и протекла по времето на Хрушчов.
Помолих Карякин да докара романа от „Правда“ направо в „Новый мир“. Преувеличавайки наблюдението и ноктите на ЧКГБ, не бяхме сигурни, че ще може да го докара. Но го докара благополучно, аз го сложих на канапенцето в кабинета на А. Т. и зачаках Главния. Не се съмнявах, че при гледката на спасения екземпляр сърцето на А. Т. ще трепне и той на драго сърце веднага ще върне романа в сейфа. Ясно си представях тази негова радост! Дойде А. Т., поведохме разговор — а познатата ни дебела папка лежеше диагонално на канапенцето. А. Т. я зърна, приближи се и без да я докосне с ръце, попита настръхнал: „Това — какво е?“
Казах му. И — не го познах, начумерен и отведнъж отдалечил се от мен:
— А з а щ о сте го донесли тук? Сега, след изземването (ето го законното изземване!) не можем да го приемем в редакцията. Сега недейте се кри зад гърба ни.
Как ме удари той!… Не защото треперех над тоя екземпляр, имах още (и на Запад един), но нали си мислеше той, че е от двата най-последни! Сценка, достойна да се вреже в историята на руската литература!… (На А. Т. му ставаше драго, когато сравняваха неговото списание със „Современник“. Но ако на Пушкин му бяха донесли за спасяване роман, по дирите на който е влязло Трето отделение — нима Пушкин не е щял да грабне папката, нима би се отдръпнал настрани?)
Но нещо повече — А. Т. отказа да помести в „Новый мир“ писмото ми с опровержение на клеветата за биографията ми („служил при германците“, „полицай“, „гестаповец“ вече се разнасяха от агитаторите на партията и комсомола из цялата страна). Две седмици преди това самият А. Т. ме бе посъветвал да напиша такова писмо (със загадъчното „препоръчаха ми…“) Но за беля бях изпратил в „Правда“ първия екземпляр на моето писмо, защото се надявах на фалиралия сега Румянцев, а за Твардовски остана вторият. И чувам:
— Не съм свикнал да действам по писма, които ми се изпращат във втори екземпляр.
Така са се променили поетите…
— И как да опровергавам, докато е арестуван романът?… Ще казват: значи има си крушка опашка!…
Това ми прозвуча уверено-номенклатурно. Логика! — щом през 1965-а е арестуван романът — как може да се твърди, че авторът не е бил полицай през 1943-та? (Другаде беше работата, разбира се! Просто нямаше сили да публикува моето опровержение и трябваше сам на себе си да обясни благовидно отказа: все едно че е по убеждение!)
Аз седях загубил ума и дума, едвам отговарях, а Твардовски дълго и досадно ме упрекваше:
1) как съм могъл, без да се посъветвам с него (!), да изпратя тия дни още три жалби до трима други секретари на ЦК — ами че по този начин аз съм оскърбил Пьотър Нилич Дьомичев и сега ще отслабя желанието на Пьотър Нилич да ми помогне.
Поясни ми го така: „Ако молят за жилище само мен — помагам според силите си, а ако напишат: «До Федин, до Твардовски», казвам си — нека Федин му помага.“
И той откриваше тук прилика?! Като че ли размерите на събитието позволяваха да се размишлява за някакво „оскърбление“, за някакви лични чувства на секретарите на ЦК. Дьомичев и роден баща да ми беше — пак нищо нямаше да направи. Бяха се сблъскали държавата и литературата, а Твардовски виждаше тук някаква лична молба… Аз затова бях побързал да изпратя още три писма (до Брежнев, Суслов и Андропов (И през ум не ми минаваше, че ще стане по-нататък шеф на КГБ!…)), защото ме беше страх: Дьомичев не ми е ясен, може да излезе шелепинец, тогава ще потули писмото ми и ще каже — не съм се оплаквал, значи — чувствам се виновен.
А. Т. чак ми прощаваше моята човешка слабост: работата се е поразчула, защото не съм се сдържал да кажа на тоя-оня за арестуването на романа. (Не съм се бил сдържал!… — аз нарочно отидох в консерваторията на концерта на Шостакович и там разказах каква беда ме е сполетяла.) Но:
2) ако съм се бил посъветвал с него до кого още да изпратя жалба, той, А. Т., щял да ми препоръча да се обърна пряко и непосредствено към Семичастни (министъра на ГБ (От КГБ — Комитет за държавна сигурност — Бел. пр.)). Защо да го прескачаме?
Аз чак се дръпнах уплашено: а, това — никога! Да се обърна към Семичастни — значи да призная суверенността на Държавна сигурност над литературата!
И пак, и пак, и пак Твардовски не можеше да разбере:
3) как съм можал навремето да дам пиесата си на „Современник“ въпреки неговия съвет!…
Колко важно беше за него тъкмо сега да си разчисти сметките с тия „гангстери на сцената“! И още:
4) как съм могъл да пазя светия „Иван Денисович“ заедно с ожесточените ми лагерни пиеси (нали по този начин хвърлях сянка не само върху „светия Иван Денисович“, но и върху „Новый мир“!)? И още:
5) защо не съм получил апартамент в Москва навремето, „когато съм можел да получа палат“? И:
6) как съм могъл да разреша на „Семья и школа“ да печата моите „Ситнежи“? И, най-сетне, извънредно важно, много ново (навъсено, без усмивка и в абсолютно трезво състояние):
7) защо съм си пуснал брада? Дали не за да я обръсна при сгода и да премина границата? (Не пропусна да ми съобщи и нечие висше подозрение: защо съм правил постъпки да се преселя в „атомния център“ Обнинск?…)
Повторителността и дребнавостта на тези упреци беше дори немъжка.
Аз не се бранех. Не бях преценил дължината на въжето, бях паднал и заслужавах жалкото си положение.
И едничката приятелска поява на А. Т. през този час беше, че той ми предложи пари. Но не безпаричието ме съсипваше!…
Взех си под мишница моя отхвърлен бездомен роман и слязох при новомировския куриер доносник да запечатам папката с червен восък (също робска сметка: когато дойде ГБ — нека видят, че не съм го давал да се чете). Впрочем само след още едно денонощие ми хрумна: да го дам в официален архив — ЦГАЛИ. (Централен държавен архив за литература и изкуство. — Бел. пр.)
Предната седмица — тъгата си е тъга, борбата си е борба — бях зает със спасяването на главните си ръкописи и на всичко неиззето, после — с предупреждаване на хората да престанат да ми пишат писма. Когато тия грижи отпаднаха, а най-близкото и безспорното бе сторено, ме обзе оная изгаряща и разпъваща мъка, с която започнах тази глава. Не знаех, не разбирах как да живея и какво да правя и с голям зор се съсредоточавах да поработя два-три часа на ден.
По онова време К. И. Чуковски ми предложи (безстрашие се искаше за това) подслон, което много ми помогна и ме ободри. В Рязан ме беше страх да живея: там лесно можеха да ме лишат от правото да напускам града, там можеха да ме арестуват съвсем беззвучно и дори безотговорно: винаги може да се каже, че това е било произвол, „грешка“ на местните гебисти. Във вилата на Чуковски в Переделкино такава „грешка“ на изпълнителите беше невъзможна. Разхождах се под тъмните сводове на боровете в градината на К. И. — часове наред, с безнадеждно сърце и безплодно се опитвах да осмисля положението си, а още повече — да открия висшия смисъл на сполетялата ме беда.
Макар че познанството с руската история отдавна би могло да убие желанието ми да търся някаква ръка на справедливостта, някакъв висш вселенски смисъл във веригата на руските беди, в моя живот съм свикнал да усещам тази насочваща ръка, този много светъл, не от мен зависещ смисъл още от затворническите години. Аз не винаги успявах да разбера навреме резките промени в моя живот, често пъти поради слабост на тялото и духа ги тълкувах обратно на тяхното същинско и надалеч пресметнато значение. Но по-късно непременно ми се разясняваше същинският разум на станалото — и само онемявах от смайване. Много неща в живота си съм вършил противоположно на поставената от самия мен главна цел, без да разбирам истинния път — и винаги ме поправяше Нещо. Това бе станало за мен толкова привично, толкова сигурно, че ми оставаше едничката задача: по-правилно и по-бързо да разбера всяко голямо събитие в моя живот.
(Вяч. Всев. Иванов е стигнал до същия извод, макар че жизненият му материал е бил съвсем друг. Той формулира така: „В живота на мнозина има мистичен смисъл, но не всички го разбират правилно. Той ни се
