обикаля в търсене на материали без командировки; и събраните материали и самия ръкопис — да не ги държи вкъщи; да го видим тогава как? би написал за Брестката крепост и колко пълно?… Това не са измислени условия. Именно в такива условия аз бях събрал 227 показания за „Архипелага ГУЛАГ“. (Между другото, така се подредиха нещата тази вечер, че главен „юбиляр“ се оказа, не знам защо, маршал Жуков, който седеше като гост в президиума. При всяко споменаване на името му, а това стана пет-шест пъти, в салона избухваха искрени ръкопляскания. Московските писатели демонстративно приветстваха изпадналия в немилост маршал! Струйка обществена атмосфера… Но за добро ли шурти тя? Несъстоялият се наш Дьо Гол седеше с цивилен черен костюм и се усмихваше мило. Мило, мило, но пак си остава измекярин като всички маршали и всички генерали. Колко ниско е паднала нашата националност: дори и сред военачалниците — нито една личност.)
След тържеството през вестибюла на ЦДЛ премина слухът, че съм тук. И десетина московски писатели и после сътрудници на ЦДЛ дойдоха да се запознаят с мен — като че ли не бях застрашен автор на арестуван роман, а обсипан с милости и всесилен лауреат. И наоколо — шепнене, чужди погледи. Какво беше това? Дали обикновеното привличане на славата, макар и на изпаднал в немилост човек? Или — вече ободряващ знак на времето? Или просто неосведоменост за моя крах?
На юбилея беше и Твардовски. Примижавайки от блясъка на фотографските светкавици, той рано се измъкна от омразния президиум зад сцената, може би и в ресторанта, а във външния вестибюл пак изплува. Заглозга го ревността, че не той ме е довел за пръв път в ЦДЛ (и че изобщо не съм се посъветвал с него за това мое идване!), веднага ме дръпна настрана от моите приятели и от тия запознавания, примъкнаха се оръженосците му Дементиев и Кондратович. Къде беше се дянала онзиденшната нацупеност на А. Т.? Той ми заяви: „А брадата ви престава да е хемингуеевска, вече можете да се мерите с Добролюбов!“ Ония двамата, естествено, с готовност потвърдиха това. За два дена и брадата ми бяха започнали да възприемат другояче! А ето защо: била ми обещана за утре среща с Дьомичев.
— Победа! Победа! — ликуваше освеженият Твардовски. Той вече сещаше благоуханното миро, което всеки момент ще се излее от горе най-напред върху мен, но значи и върху него, но значи и върху списанието. — Каквото и да ви кажат, ще ви върнат ли ръкописа, няма ли да го върнат, но щом ви приема — вече е победа! Утре непременно ми се обадете, през целия ден ще съм на телефона.
Горкият А. Т.! Той ни най-малко не беше се отдалечил от мен, душевно продължаваше да е за мен, само че и аз трябваше да се опомня, да не ядосвам ръководството, а да си върна милостта му.
Но на другия ден, за огорчение на Твардовски, Дьомичев отказа да се срещне с мен. Тоест не ми отказа направо, прие ме „помощникът“ на Дьомичев, по-точно казано — референтът по въпросите на културата И. Т. Фролов, но това не можеше да се брои за „среща“. Референтът беше на 36 години. Още незатъпяло лице и умен колкото трябва, много умело и старателно провеждаше средна линия между природния си, естествено, демократизъм, съчетан с крайна деликатност спрямо уважавания писател — и постоянното почтително осъзнаване на собствената му приближеност до високопоставения политик.
Можах само да повторя на референта съдържанието на новото ми писмо до Дьомичев, където вече споменавах за отнетия ми архив, но пишех, че и мнозина партийни ръководители също не биха искали сега да повторят някои свои изказвания отпреди XX конгрес и да отговарят за тях. Абсолютно нахалство! Но още по-нахално в писмото ми беше това, че тъкмо сега, когато ми подготвяха жилищна площ на Голяма Любянка, аз заявявах, че в Рязан жилищните ми условия са прекалено лоши и моля за жилище… в Москва! Понеже нямаше какво да правим, си поприказвахме с референта на общолитературни теми. Ето какво ми каза той: че била много сива цялата съвременна съветска литература (тяхната рожба! на тяхната цензура! — но той си обясняваше това с временното обедняване на народа откъм таланти. „Аз гледам по- оптимистично от вас! — упрекнах го. — Таланти има, само че вие ги спъвате“); че поради това абсолютно няма с кого да ме уравновесят, уви, дори с Шолохов не могат, моето произведение непременно ще се прочете, а уравновесител няма — и единствено заради това не бива да ме печатат с моите трагични теми; и друго, много интересно: той виждал проява на егоизма на изстрадалите лагерници в това, че сме искали да натрапим на младежта нашите преживявания по повод на някогашни работи.
Това направо ме смая, моралът на Големия Хю от Уайлдовата приказка! — тези няколко бисерни мисли за егоизма на хората, които искат да казват истината! Значи в ръководните кръгове това е отлежало, оформило се е и минава за чиста монета! Беше им приятно и важно да знаят, че добрите са именно те, като се стараят да възпитават младежта в лъжа, забрава и спорт.
Минаха се десет дена от подаването на писмото — и ми бе отговорено чрез рязанския обком, че моята „жалба е предадена на Генералната прокуратура на Съюза на ССР“.
Ново двайсет! В Генералната прокуратура е получена от нищожния бивш (явно недостатъчно лежал) зек Солженицин жалба — срещу апарата на всесилната Държавна сигурност! За правова държава това е единствено правилният ред: кой друг, ако не прокуратурата, може да защити един гражданин от несправедливите действия на полицията. Но у нас това съдържаше съвсем друг нюанс: това значеше, че ЦК отказва да вземе политическо решение — най-малкото в моя полза. И затова сега в прокуратурата на делото можеше да се даде само една насока: жалбата ми да бъде обърната срещу мен. Представях си как те плахо се обаждат по телефона в ГБ, оттам им отговарят: ами елате да почетете! Тръгват трима прокурори (от тях двама са закоравели сталинисти, а третият — наплашен) — и косите им щръкват: ами че през добрите сталински времена за такава мерзост — само разстрел! — а тоя безсрамник на всичко отгоре се оплаква!… Но, от друга страна, ако ЦК е искал да ме тикне в дранголника, не е имало нужда да натоварват с тази работа прокуратурата: достатъчно е било да дадат разрешение на Семичастни. ЦК обаче се е измъкнал от вземането на решение. Какво й остава на Генералната прокуратура? Също да се измъкне. (Точно така стана. След една година научих, че романът ми бил прибран в сейфа на генералния прокурор Руденко и дори на жадуващите началник-отдели не го давали за прочит.) Страшничко звучеше: „Делото ви е предадено на Генералната прокуратура“, но още тогава ми се натрапваше обнадеждаваща прогноза.
Изтичаше вторият месец от арестуването на романа и архива, а мен не ме прибраха подир тях. Не само с пълен, но дори с повече от пълен комплект за наказателно обвинение срещу мен разполагаха те, десетократно по-голям, отколкото срещу Синявски и Даниел, но въпреки това не ме прибираха? О, какво дивно време бе настанало!
Храбростта е половин спасение! — шепнеше ми книжлето с поговорки. Всички обстоятелства ми подсказваха, че трябва да съм смел и дори дързък! Но в к о е? Но — к а к? Да не се гнуся от бедата, да я използвам — но как?
Ех, ако го бях разбрал същата есен! Всичко става много просто, когато е разбрано и свършено. А тогава все не можех да се досетя.
Ако на Запад бяха вдигнали поне малко врява за моя роман, ако арестуването му беше станало световноизвестно — аз комай можеше да си гледам работата преспокойно. Но те мълчаха! Антифашисти и екзистенциалисти, пацифисти и закрилници на Африка — за гибелта на нашата култура, за нашия геноцид те мълчаха, защото се равняваха по нашия левофлангови нос, само в това им бяха силата и успехът. И защото в края на краищата нашето унищожаване си е наша вьтрешна руска работа. Зъбът зад чужда буза не те боли. Приключваха следствието на Синявски и Даниел, жандармските нокти терзаеха моя архив и сърцето ми — и тъкмо през тази есен натикаха Нобеловата награда в палаческите ръце на Шолохов.
На Запада не се надявах, както впрочем и не бива да се надяваме на него никога. Дори и да се освободим — сами ще го постигнем. Ако ще има за човечеството урок на XX век, ние що го дадем на Запада, а не Западът на нас: от прекалено спокойното благополучие волята и разумът им са отслабнали.
Половин година по-късно човекът, който издейства тази награди за Шолохов и не можеше да нанесе по-голяма обида на руската литр ратура, Жан-Пол Сартър, беше в Москва и изрази чрез преводачката си желание да се види с мен. С преводачката се срещнахме на площад „Маяковски“, а „Сартърови ме чакаха за вечеря“ в хотел „Пекин“. На пръв поглед за мен беше много изгодно да се срещна с него: той „господства над умовете“ във Франция и Европа, независим писател е със световно име, нищо не ми пречи само след десет минути вече да седя на една маса с него, да му се оплача как се отнасят към мен и този трубадур на хуманността ще вдигне на крак цяла Европа.
Но само да не беше Сартър. На Сартър аз му трябвах донякъде от любопитство, донякъде — за да има правото после да разказва за срещата си с мен, може би — да ме осъди, а аз после има да търся къде да се
