Не каза просто: в Париж.
Но само в това да беше фалшът! Главният фалш беше в това, което той говорил за мен на бреговете на Сена, а сега го криеше от мен. Син на своята партия, той се защитаваше чрез глухотата и немотата на информацията! А на мен вече бяха ми превели от „Монд“ интервюто му. След тревожния сигнал, даден от „Нойе Цюрихер цайтунг“, естествено, го попитали за мен. И ако съдбата на художника, който вече е нагълтал солена вода и едвам задържа още устата си над повърхността, беше за него на първо място, а империализмът като последен стадий на капитализма — на второ, той с благородната си тактичност би съумял без опасност за себе си някак да отговори непълно, уклончиво, някъде да направи пауза — и светът щеше да разбере, че наистина съм зле, че се намирам в опасност. А Твардовски казал на кореспондентите, че прекалената ми скромност (която той много цени!…), моето направо монашеско поведение му забраняват и на него, като мой редактор и приятел, да разкаже нещо повече за творческите ми планове и за мен. Но че уверява кореспондентите: още много мои „прекрасни страници“ ще прочетат.
Тоест уверил ги, че благополучно пиша и нищо не ми пречи освен моята прекалена монашеска скромност. Тоест опровергал „Нойе Цюрихер цайтунг“.
Аз от солената вода в устата не можех да викна за помощ — и той със същата канджа помагаше да ме набутат под водата.
Защото ми мислел злото ли? Не!! — защото партията прави поетите такива… (Доброто ми е мислел: искал е да ме изкара толкова послушен, че Пьотър Нилович да се умилостиви!…)
Все пак градусът на кавгата беше толкова висок, че ядосан от пълното ми несъгласие и упорството ми, А. Т. скочи и викна гневно:
— На него му… в очите, а той вика: „Божия роса!“
Непрекъснато се стараех да помня, че той е заблуден, безсилен човек. Но тогава загубих самообладание и гневно му отвърнах:
— Недейте ме обижда! От надзирателите съм чувал и по-груби думи!
Той разпери ръце:
— Е, щом е тъй…
Три сантиметра оставаха, за да се скараме лично. А това беше съвсем излишно, това само замъгляваше важната картина на разцеплението на двете литератури. Но присъстващите предотвратиха експлозията, никой не я искаше (освен, струва ми се, Дементиев).
Завършихме със сухо ръкостискане.
До влака ми оставаше час, а трябваше да свърша още една работа… да си обръсна брадата, да! Твардовски направо щеше да подскочи, ако беше се научил! Един час до влака, и не за Рязан, но не и „границата да минавам“, а — към далечния пущинак, към Скривалището, за няколко месеца без кореспонденция — там, където ме чакаше спасеният потулен „Архипелаг“. Колкото можах, през тази есен вдигнах шум, подействах, показах се, кръгът на тия безполезни начинания трябваше най-сетне да бъде разкъсан. Заминавах за такова място, където да не знаят за мен, да не могат и да ме арестуват. С освободена душа пак се връщах към работата, която Държавна сигурност бе прекъснала и попиляла.
Това ми се удаде! В Скривалището по транзистора следях и процеса на Синявски-Даниел. В страната ни за 50 години бяха извършвани и сто пъти по-грозни гаври, и милион пъти по-многолюдни — но всичко това не направи впечатление на Запада, всичко това не го забелязаха, а което забелязаха — ни го простиха заради Сталинград. А сега — пак знак на времето, „прогресивният Запад“ се развълнува.
За себе си прецених, че заради този шум на жандармите ще им се наложи да изберат за мен някакъв друг път. Те се колебаеха. В края на декември и през януари, както ми разказаха по-късно, на няколко събрания техни началства заявявали, че заловеният ми архив „се концентрирал за прехвърляне в чужбина“. Но те изоставиха тази версия не защото от жилището на Теуш не водеха пътища за чужбина (майстори на фалшификацията, те лесно биха скалъпили нещо), а защото не вървеше втори също такъв съд подир първия.
Както навремето Пастернак с изпращането на своя роман в Италия, а после с изтръгнатото си насила покаяние, така сега Синявски и Даниел с отказа си да се покаят и с готовността си да приемат разплатата за своята писателска душевна раздвоеност отваряха пътищата за литературата и затваряха пътищата за нейните врагове. Мракобесниците получаваха по-малко простор, литературата — повече.
В Ленинград на срещата на КГБ с писателите (близки специалности: и едните, и другите са инженери на човешките души) Гранин попитал: „Вярно ли е, че на Солженицин са му отнели романа?“ С отработена прелестна чекистка наивност му било отговорено: „Роман ли? Не, не сме изземвали. А той дори не ни се е оплаквал. Там имаше някакъв роман «В първия кръг», но не се знае чий е.“ (На заглавната страница стои моето име.)
Просто още не бяха решили какво да правят.
А когато намислиха — решението се оказа много странно: решили да издадат подбрани мои произведения в служебен тираж! Явно са си правили сметката, че те ще предизвикват само отвращение и негодувание у всеки честен човек.
Когато през март 1966-а се върнах към явния живот и до мен стигна първият разказ, че някой от ЦК не в специална стая и не срещу разписка, а просто в лека кола е давал за прочит романа ми на Межелайтис — направо не повярвах: ами че това е игра с огъня, нима чак толкова ги е лишил Господ от разум? Тоя огън скоро не ще може да се спре дори и с асбестови ръкавици, нали той ще плъзне! А и при четене той няма да работи за тях: на враговете ми, на скално-надеждните чела той ще отнеме известна част от увереността им; замъглените глави ще проясни донякъде. Току-виж, един, втори, трети от това четене си променил възгледите.
Но през пролетта на 1966-а, месец подир месец, от едни уста и от други разказите вървяха: издали са и романа, и „Пирът на победителите“! И ги дават да се четат! Но кой ги дава? Очевидно ЦК, там е било прехвърлено всичко това от ЧК. На кого ги дават? На партийните големци (само че те не си падат много по четенето, мързеливи и нелюбознателни са) и на високите чинове в творческите съюзи. Прочел Хренников и на заседание на композиторите загадъчно се заканва: „Ама знаете ли какви пиеси пише той? Едно време за такава пиеса биха го разстреляли!“ Прочел Сурков и разяснява, че съм класов враг (на коя класа?). Седнал да изучава романа ми Кочетов, току-виж, откраднал нещо. Дават ги за четене на главните редактори на издателствата — за да се задейства сам санитарният кордон против името ми и всеки мой нов ред.
Не, не го е измислила тъпа глава: в страната на безгласността да използваш за удушване на една личност не пряко тайната полиция, а контролираната малка гласност — така да се каже, номенклатурната гласност. Очакваха се същите резултати, хем без скандал около арестуването ми: да ме удушат, но постепенно.
И все пак се минаха, минаха се! Това е плагиаторска афера! — без мен и против мен да издават собствените ми книги! Дори в нашата беззаконна неправова страна (където служебното издание дори не се брои за „издание“, дори не можеше да заведеш дело за нарушаване на авторските права!), но със зараждащо се обществено мнение, но със слабичко ехо и на световното мнение, — нокътят им се заби май твърде нагло и дълбоко. Ей, да не се заклещи? ще се обърне един ден тоя способ срещу тях.
Със своето служебно издание те подтикваха и мен към някакво действие, но пак си блъсках главата и не можех да разбера — към какво именно? Аз не само не видях в това начинание опасност, то дори ми допадна. Щели да настроят срещу мен номенклатурата. Че тя и бездруго ме мрази. Но затова пък значи — сега не се канят да ме приберат.
Ето как неочаквано и смайващо се развива историята: навремето нас, клетите, ни вкарваха в затвора за нищо, за половин дума, за четвъртинка бунтарска мисъл. Сега ЧКГБ разполага срещу мен с пълен съдебен букет (според техния кодекс, разбира се) — а това само ми развързва ръцете, станах идеологически екстериториален.
Половин година след провала с моя архив се проясни, че този провал ми е донесъл пълна свобода на мисълта и изповеданието: не само за изповядване на Бога — от мен, члена на атеистично-марксисткия Съюз на писателите, — но и за изповядването на която си ща политическа идея. Защото каквото и да мислех сега, то няма начин да бъде по-лошо и по-рязко от сърдитото, което бях написал в лагерната пиеса. И щом не ме вкарват в дранголника заради нея, няма да ме вкарат и за никое сегашно мое убеждение. Сега мога да отговарям колкото си искам откровено в писмата на моите кореспонденти, да говоря каквото си искам на моите събеседници — и това няма да е по-опасно от оная пиеса! Каквото си искам мога да записвам сега в
