оправдая. Казах на преводачката: „Каква среща на писатели ще е това, ако на единия от събеседниците му е запушена устата и са му вързани ръцете зад гърба?“ — „Безинтересна ли ви е тази среща?“ — „Тя е горчива, непоносима. На мен само ушенцата ми стърчат над водата. Нека първо помогне да ни печатат.“
Дадох й за пример изкривеното томче от „Раковата болница“. Така едностранчиво-изметната изглежда руската литература, ако се гледа откъм Европа. Неразкритите възможности на нашата велика литература си остават там напълно неизвестни.
Прочел ли е Сартър в отказа ми да се срещнем колко дълбоко го отхвърляме?
Все пак започвах да действам. Както проличава сега — неправилно. Да действам неадекватно на моя общ стил и моя вкус. Бързах да ми се чуе гласът по някакъв начин — и за целта се заядох с една объркана статия на академик Виноградов в „Литературная газета“. Аз наистина отдавна трупах материал за езика на художествената литература, но сега го смачках, дадох го прибързано, повърхностно, неубедително, а на всичко отгоре в рязка дискутивна форма, а на всичко отгоре във вид на вестникарска статия, от които бягах като дявол от тамян. (И на всичко отгоре премълчах главната си мисъл: че най-много са развалили руския език социалистите в нескопосните си брошури и най-вече Ленин.) И едничкият резултат от тази статийка беше това, че викнах на Държавна сигурност: „Ето — жив съм и публикувам и не ме е страх от вас!“
Главният редактор на „Литгазета“, отраканият и надарен с остър нюх Чаковски, хукнал да се „съветва“ с Дьомичев: може ли името ми да се появи в печата? Дьомичев явно веднага му разрешил.
И беше прав.
А аз — съвсем неправ, аз бях се объркал. За сетен път показах, че, предоставени на себе си, с тая кълбовидна кутия, дето ни се върти на врата ни, най-често избираме неправилния път.
Защото тъкмо по това време благословеният умен вестник „Нойе Цюрихер цайтунг“ отпечата, че ми е правен обиск и са ми конфискували произведенията. Тъкмо това бях чакал през изминалите два месеца! Сега това можеше да се разпространи, да се потвърди. Но тогава се получила на Запад „Литгазета“ и аз с жалката си статийка един вид съм опровергал всичко, викнал съм: „Ето — живея и публикувам и нищо ми няма!“, само че съм го викнал не на Държавна сигурност, а на вестник „Нойе Цюрихер цайтунг“, изложил съм неговите точни информатори.
Но няколкото реда, които той отпечата за мен, много ме ободриха и укрепиха. Не разбрах веднага грешката си. Тогава смятах, че и статията в „Литгазета“ също ме е укрепила.
Възвърнах си работното равновесие и можах да довърша няколко разказа, започнати преди това: „Колко жалко“, „Захар-калита“ и още един. И реших: да ги обединя с опасната ми „Дясна китка“ и в такъв пакет от четири разказа да ги предложа на някого. На някого, но не на „Новый мир“. Нали Твардовски вече бе успял да отхвърли половин дузина мои произведения — повече, отколкото беше публикувал. Нали Твардовски току-що беше се уплашил от „Дясната китка“ — толкова се беше уплашил, че не я показа дори на членовете на редакцията. (И ми го каза като своя заслуга — че ме вардел, че се грижел за „доброто“ ми име… Колко по-страшни неща бяха прибрани в Лубянка! Неосъзнато или осъзнато той пазеше себе си, своето реноме: че не е сгрешил, като ме откривал.)
Л. Копелев се пошегува тогава, че съм извършил „изменничеството на Хаджи Мурат“, като минах с тия четири раказа през няколко редакции на враждебни спрямо „Новый мир“ списания. И наистина, от гледна точка на „Новый мир“, особено от личната гледна точка на Твардовски, аз тогава извърших жестоко предателство. (Впрочем както винаги зле информираният за неофициалните събития А. Т. изобщо не можа да научи целия обем на това предателство: че „Дясната китка“, която той скри дори от верните си помощници, аз безгрижно я раздавах на враговете му и не пречех на куриерите и машинописките да я преписват.)
А и не виждах и не виждам в това никакво предателство, защото отчаяното противоборство на „Новый мир“ срещу „Октябрь“ и цялото „консервативно крило“ ми прилича само на силите на общото повърхностно опъване, създаващи, така да се каже, обща здрава обвивка, през която не могат да изскочат дълбочинните пъргави молекули. Онзи главен редактор, който не печата една пиеса само защото в нея не е прокарана разлика между капитализма и социализма; плаши се и се гнуси от стихотворения в проза единствено заради това, че първо ги е публикувало емигрантско списание; за когото руската литературна чужбина изобщо не съществува или почти по нищо не се различава от сметище, а нашият самиздат — от търговията с наркотици; който е наплашен от разказ, където авторът не е избягнал да даде етична оценка на един джелатин от гражданската война; по какво друго тоя главен редактор се различава от „заклетите си врагове“ Кочетов, Алексеев и Софронов освен по добрите си намерения? Тук проличава изравняващото действие на червените книжки! А пък членовете на техните редакции, например на „Огоньок“ — Кружков, Иванов, са направо неразличими от Кондратович и Закс, дори в кабинетните си преценки са по-прями и по- смели (не са наплашени). Например за селячеството, изтребено по време на колективизацията, тук някак по-открито говореха, по-естествено чувстваха. Дори изцяло ангажираният с кариерата си М. Алексеев ми каза нея есен, наистина насаме: „Дълги години градяхме всичко върху лъжата, време е да престанем!“ (Разбира се, пред хора Алексеев гради само върху лъжата. В автобиографичния си „Вишнев въртоп“ той е премълчал гибелта на собствените си родители от глад по време на колективизацията като незначителна подробност.)
Някои ще ми кажат да не кощунствам, да не правя такива сравнения. Ще ми кажат, че „Новый мир“ дълги години е бил за четящата руска публика прозорче към чистата светлина. Да, беше. Да, прозорче. Но криво прозорче, изсечено в гнила стена и преградено не само с цензурната решетка, но и със собствения му доброволен идеологически филтър — като армирано мътно стъкло на затвора в Бутирки… (Малка корекция към казаното: в приказките на тези „октябристи“ долавях не само омраза към „Новый мир“, но и страх от новомировския критичен отдел, скрито уважение към него. На пръв поглед — при обема на безбройните си страници, при всеобщото взаимно възхваляване — какво толкова ги интересуваше критиката на едно- единствено, вечно закъсняващо, притежаващо слаб гласец списание? Да, но непрекъснато си спомняха за нея тия тарикати, здраво ги жегваше тя. Много добре разбираха, че само новомировският щемпел се лепва и остава завинаги, а техните ще бъдат измити от първия дъжд. „Новый мир“ беше единственият за съветската литература съдник, чиято художествена и нравствена преценка за дадено произведение бе убедителна и трайна. Между другото, такава преценка, и то с полза за себе си, щеше да получи в „Новый мир“ и Евтушенко, ако арестуването на Синявски не бе попречило да се публикува вече набраната му статия, съсипваща самодоволната „Братска ВЕЦ“.)
А аз просто исках да разбера тази неосъществена възможност — току-виж излязло нещо: да предложа на прословутото „консервативно крило“ (а никакво друго „крило“ нямаше пребитата птица на нашия печат) разказите си начело с „Дясната китка“ и да видя ще ги налапат ли. Ами ако техните литературни разногласия с „Новый мир“ дотам ги разлютяват, че те пренебрегнат идеологическата си преданост и прокарат моите разкази през родствените им цензурни рога — само и само за да ме „подмамят“? Шансът беше много слаб, но ми се струваше, че трябва да използвам и тази „степен на свобода“ — па ако ще и за да не се сърдя после на себе си. А да отпечатам „Дясната китка“ не беше никак срамно, пък ако ще и в печатницата на КГБ.
И още една историческа проверка, историческа бележка исках да направя: от много години насам тия господинчовци се перчеха, че били руснаци, наблягаха на това, че са руснаци. И ето че им давах първата в техния живот възможност да го докажат. (И вътре в три дена, получили стомашно разстройство от страх, те доказаха, че са комунисти, че никакви руснаци не са.)
През първите часове „изменничеството на Хаджи Мурат“ наистина предизвика объркване сред тях. Не ме оставяха една крачка да направя пеш — докарваха ме, откарваха ме и ме закарваха само с автомобили. В „Огоньок“ за срещата с мен се събраха в пълен състав, Софронов пристигна от вилата си, радостно ме подсещаше, че и двамата сме ростовчани, и бързаше да измъкне от забравата, че навремето е писал похвална рецензия за „Иван Денисович“ (когато всички ги пишеха като стадо); Стаднюк, хванал още нечетените ръкописи, молитвено каза: „Дай, Боже това да ни влезе в работа!“; Алексеев одобряваше: „Да, трябва да се преместите и Москва и да се приобщите към литературната общественост.“ Главредът на „ЛитРоссия“ Поздняев също разговаряше с пружинна готовност, също ме подсещаше за един забравен случай, когато той имал честта да ми напише писмо, и чак избързваше напред, хвалеше ми се колко бързо умеели да печатат, как връзвали броевете два дена преди излизането ми.
