В това възбудено посрещане отново съзрях белег на времето: нито партийната им преданост, нито чекистката заплаха вече не бяха толкова абсолютни. Както по Булгаково време — литературното име вече ставаше самостоятелна сила.
Но цялата им радост трая само до първото четене. В „ЛитРоссия“ ги прочетоха за два часа и Поздняев побърза да ми се обади по телефона:
— Ясно ви е, че за толкова къс срок не бихме успели да се посъветваме. (Дори това гледаха да изтъкнат — че не са хукнали да правят донос!) — Нека си говорим откровено: в ушите ни още звучи всичко, което чухме на последните партийни събрания. Нашето единодушно мнение е: можем да отпечатаме само „Захар-калита“.
И веднага ми каза деня на отпечатването и дори хонорара — в него беше жива експедитивността на някогашните вестникари, макар че в ушите му звучеха партийните събрания!… Помолих го да ми върне и четирите разказа. А той продължи да ме увещава.
На „Огоньок“ толкова му се щеше да ме напечата, че отначало отхвърлиха само „Дясната китка“, останалото се наемаха да прокарат. После ми се обадиха: „Колко жалко“, също не може. Работата и тук се разтури.
По-лесно е да напишеш нов роман, отколкото да уредиш отпечатването на готов разказ при издатели, които са се върнали от идеологическо съвещание! Цялото ми начинание, цялата суетня с разказите ми омръзна за три дена — и в мъртвешкото списание „Москва“ дори не отидох, не се обаждах по телефона, изпратих разказите по приятели. А там — мълком ги държаха няколко дена и мен ме достраша, че главният редактор Поповкин е замъкнал „Дясната китка“ да я показва в Лубянка — в допълнение към всичко иззето.
На 2 декември отидох в „Новый мир“ да си поговорим открито — в ден, когато А. Т. го нямаше — с останалата редакция, защото и на тях А. Т. вече не им даваше нищо нито да четат, нито да решават с мен. На Дементиев и Лакшин обясних, че Твардовски с поредица от откази ме е подтикнал да действам самостоятелно и дори да отида при ония. (То аз и статията в „Литгазета“ нямах право да печатам, без да съм се посъветвал!) Дементиев, този постоянен мой враг в „Новый мир“, ненадейно май всичко разбра и одобри: и самостоятелните ми крачки, и отиването ми при о н и я, и че дори ще е много добре да се напечатам не в „Новый мир“, а някъде другаде: ще покажа, че тук няма „груповщина“, че има широки възгледи.
А къде е била скрита пружината, не вникнах веднага: „либералът“ Дементиев вече разбираше по-добре от всички тия „консерватори“ — и Алексеев, и Софронов, и Поздняев, — разбираше, че е настанало време, когато аз изобщо не мога да бъда печатан, нито да ставам или да не ставам за печат; че вече тегне забрана над самото ми име и добре ще е „Новый мир“ също да се отърве от този товар. Дадох им „Захар-калита“ (ако ще се печата само той, поне да е в „Новый мир“), а Дементиев и Лакшин в един глас, някак странно, ми казаха: да не съм го печатал в „Новый мир“, а някъде другаде. Лакшин предложи „Известия“, Дементиев вдигна мерника — в „Правда“! През тази поучителна вечер (още по-поучителна, защото всичко ставаше в отсъствието на Твардовски) тоя мой противник прояви рядка загриженост за мен: дълго въртя телефона, търси зав. отдел „Култура“ на „Правда“, видния мракобесник Абалкин; със сладък глас и гальовно изговаряме на „о“-то взе да му докладва, че Солженицин има светъл патриотичен разказ, и злободневен, и много подхожда за вестника, и „ние ви го отстъпваме“. И веднага подгони младшия редактор на отдел „Проза“ да занесе плика с разказа в „Правда“. (А във всички останали редакции дори куриерите се возеха на волги.)
Въртележка! През целия следващ ден разказът ми вървя из „Правда“, въздигайки се от бюро на бюро. Знаех къде съм сложил там антикитайска мина и най-много на нея се надявах. А те може би не са я забелязали (или тя не им е трябвала), а забелязали само думата „монголи“. И ми обясни Абалкин по телефона: оформи се мнение (ама че израз се е оформил!), че отпечатването на „Захар“ именно в „Правда“ международно би било изтълкувано „като промяна на нашата политика спрямо Азия. А между Монголия и Съветския съюз са се създали специални отношения. В списание, разбира се, може да се печата, но при нас — не.“
Виж, тук му повярвах: че те така мислят, че такъв им е таванът. А в „Новый мир“ всички се разсмяха, казаха, че това било ход, извъртане.
Него ден за пръв път ми се стори, че благодарение на честите и дългите си излизания от строя А. Т. започва да губи здравината на ръководството си в списанието: списанието не може да замира и да мъртвее за две-три седмици като своя Главен! Два дена преди това членовете на редакцията бяха наложили на А. Т. мнението си за разказите на Некра-сов (да се печатат), вчера смело оперираха с моя разказ, а днес дори не му дадоха да прочете „Захар“, защото екземплярът е един и трябва да се прави нещо с него оттук нататък (И. Лакшин тепърва ще намери начин да го пробута на „Известия“, и там ще го наберат, и едва когато разпилеят набора — ще се наложи „Новый мир“ да се нагърби с тази публикация.). Твардовски седеше смутен и безразличен.
Здрависахме се хладно. Дементиев вече беше му изложил моите вчерашни обвинения и претенциите ми към „Новый мир“ — ужасно неочаквани за А. Т., защото той не можеше да си представи, че телето ще има претенции към кравата. Нямах намерение да се препирам с А. Т. пред членовете на редакцията, но точно така стана, а после надойдоха и други, като чуха врявата. Пък и изобщо не исках да упреквам Твардовски (за отхвърлянето на вече толкова мои произведения; за отказа му да запази оцелелия екземпляр от романа; за отказа му да помести моята защита срещу клеветата) — исках само да покажа, че все някъде свършват моите задължения. Но А. Т. вече беше напрегнат да отблъсква всичките ми доводи подред, веднага взе да ме прекъсва свадливо, аз — него, и разговорът ни придоби хаотичен и взаимно обиден характер. Него го обиждаше моята неблагодарност, мен — възтъпото му опекунство, необосновано от превъзходство на мирогледа.
Цялата есен той беше ме обсипвал с упреци и сега не само че не ги забрави, но и взе да ми ги повтаря упорито:
— как съм можал, без да се посъветвам с него, да занеса произведенията си да ги пази „лайняният антропософ“ (А. Т. не беше го виждал, не знаеше нищо за него, но само заради убежденията му го смяташе за „лайнян“. Това по-близо до Пушкин ли е? или до Кочетов?…);
— как съм посмял заедно със „светия“ Иван Денисович и т. н., (за мен всяко подсещане за този провал от 11 септември, за това какво, къде и как съм държал у Теуш за голямо мое нещастие, беше голяма моя болка, болка, от която примирах, а той не преставаше да човърка раната ми);
— и как съм можал да не го послушам и да си взема романа от редакцията;
— и как съм можал да пробутам „Ситнежите“ на „Семья и школа“;
— и на всичко отгоре, крайно важно: как съм можал да пиша жалби до четирима секретари на ЦК, а не само до Пьотър Нилич? (Разнасяше се желязното скрибуцане на историята, а той все виждаше йерархията на писалищните маси!);
— и отново: защо съм си пуснал брада? Дали не би с цел да…?
Но в досадната повторна поредица звучаха и нови упреци, като стон:
— аз ви открих!!
— като му отнеха романа — най-напред при мен дотърча! Успокоих го, приютих го и го стоплих! (тоест късно през нощта не ме е изгонил на улицата).
И това го слушаше цялата редакция! И най-накрая, по пресни дири:
— как съм можал да ида „да целувам ръка“ на Алексеев, когато в поредната книжка на „Новый мир“ го правят на нищо и половина?
Бих могъл да му отговоря така, че да го заболи. Но въпреки обидния тон на разговора ни най-малко не му се сърдех: разбрах, че това не е никаква лична кавга, никакво лично разногласие, а просто — къс се оказа общият ни път, но който можехме да вървим като литературни съюзници, преди да ни одраскат и отблъснат острите ръбове на идеологиите. Раздалечаването ни беше раздалечаване на руската и съветската литература, а далеч не лично.
И му възразявах само по същество:
— Ами кога да се съветвам с вас? Пристигна в Москва за ден-два, а вас постоянно ви няма.
И в тоя безкрайно важен трагичен разговор А. Т. възкликна с достойнство:
— Две седмици бях на бреговете на Сена!
