предадох, оказах се недостоен. Писано ми било да изпълзя почти единствен, на мен толкова се надяваха черепите на погребаните в лагерните братски могили — а аз рухнах, изпуснах от ръцете си надеждите им.
Непрекъснато нещо ме притиска. Близо до слънчевия сплит усещам гадене и не мога да определя какво е това: болест на душата или предчувствие за нова беда. Нетърпимо вътрешно парене. Изгаря ме — и нищо не помага. Продължителна сухота на гърлото. Напрежение, което не може да ми мине. Търсиш спасение в съня (както навремето в затвора): ще ми се да спя, да спя и да не ставам, да виждам безгрижни сънища! — но след няколко часа отпадат защитните прегради и парещият свредел те дърпа към реалността. Всеки ден да издирваш в себе си воля да ходиш изправен, да вършиш нещо, да работиш, като си даваш вид, че това е нужно и в ъ з м о ж н о за душата, а в действителност през всеки пет минути мисълта ти се отвлича: за какво, сега — за какво? Целият живот, който водиш, ти прилича на роля, изпълнявана от теб: нали си знаеш, че всъщност всичко се провали. Впечатление за спрял световен часовник. Мисли за самоубийство — за пръв път в живота ми и, надявам се, за последен. (Едно ме крепеше: че лентите ми вече бяха на Запад! Цялата предишна част от работата ми няма да се затрие!)
В такова състояние — наистина, с паузи към движение и просветление, изкарах три месеца. Импулсивно извършвах защитни действия — най-неотложните, най-ясните (понякога впрочем също погрешни), но не можех правилно да определя общото си положение и правилно да избирам постъпките си. Реално очаквах арест, почти всяка нощ. Вярно, за ареста си подготвях нова твърда линия: ще откажа да давам каквито и да било показания; ще ги обявя за недостойни да водят следствие и съд над руската литература; ще поискам лист „за саморъчни показания“ (според Наказателно-процесуалния кодекс имам това право) и ще напиша: „Съзнавайки отговорността си пред моите предходници във великата руска литература, не мога да призная и приема жандармския надзор над нея. Няма да отговарям на никакви въпроси на следствието или съда. Това е първата ми и последна декларация.“ (Къде ще се дянат, ще го подшият към делото!) По такъв начин бях готов ако ще за смърт, ако ще за безкрайно заточение. Но и в двата случая това щеше да е прекъсване на работата ми. А то вече настъпи, това прекъсване: провалът ме свари в разгара на работата над „Архипелага“. И безценните материали, и част от вече написаната първа редакция бяха в единствен екземпляр и бяха атомно опасни. С помощта на верни приятели и с много предпазни мерки срещу проследяване всичко това ми се наложи да прехвърля в далечното Скривалище, но кога ли ще се върна пак към тази книга — не се знае.
Работата все едно беше спряла — дори още преди арестуването ми.
Известието за бедата ме настигна на два пъти, не наведнъж. Първо научих само за залавянето на романа — но и това ме жилна до стон: каква я свърших! не послушах Твардовски, взех си романа — и сам го погубих. Точно тогава ми съобщиха за арестуването на Синявски. Моят ли роман даваше по-малко поводи? Може би не са ме прибрали през тия две дена само защото не са ме намерили в моето Рождество? А какво е станало в рязанското ми жилище — не знаех, животът ми беше разпокъсан. Може би там вече са идвали!
Беше надвечер. На бърза ръка нахвърлях в автомобила някакви дрехи и каквото имах от ръкописите ми (в наше отсъствие, след един час, могат да дойдат и да претърсват) и поех по краймосковските пътища, заобикаляйки Москва, за вилата на Твардовски: да сколасам да му обадя, преди да са ме хванали.
Сега дори не разбирам защо откриването на романа ми се стори тогава катастрофа: още не знаех за главната катастрофа, а влизането на романа в Лубянка просто си беше „съдба на книгата“ според латинската поговорка — начало на нейното особено литературно движение. (Мисля, че те са идвали не за романа, това е било за тях допълнителен подарък, и на някого са дали орден заради него, и са ликували по инстанциите. И само годините ще покажат няма ли да им излезе солено това ликуване. Още нераздвижен, като ледник в планините, романът май беше по-безопасен за тях…)
Бедата сама не ходи — не ми стигна бензинът за последния километър и до писателското селище Пахра тръгнах с празна туба. Твардовски си беше вкъщи и разговаряше с майсторите, които потягаха стобора на новата му вила и местеха портата. Майсторите искаха голямо капаро. В тоя разговор се намесих и аз, повиках А. Т. настрана и му казах тихо:
— Лоши новини. Прибраха романа.
Той направо изтръпна:
— Оттам ли?
Той трябваше да си довърши разговора с майсторите, аз — да взема от Тендряков бензин и да докарам колата — през това време А. Т. успял да свикне с новата мисъл.
Нея вечер той се държа прекрасно, много по-добре от мен. Само преди седмица в същите тези стаи по един значително по-дребен случай той толкова се ядосваше, вълнуваше се, упрекваше ме — а сега, напротив, изобщо не ме упрекваше, макар и да бе излязъл прав. Днес той се държеше мъжествено, разсъдливо, дори не бързаше да ме попита къде и как е станало това, не бързаше и да го обсъжда. В мрачновато-замъчната си вила той запали съчки в камината и така седяхме.
Първият му порив беше — още утре той лично да обжалва пред Дьомичев. След час и след като обмисли положението — че най-добре ще е аз да сторя това.
Веднага седнах да пиша черновата на писмото — и като първа съвсем лека пукнатинка се очерта онова, което по-късно трябваше да зейне: А. Т. настояваше за най-меки и дори умоляващи изрази. Особено не допускаше да напиша „незаконно изземване“. А. Т. настояваше непременно да махна тази дума, защото техните действия не могат да са „незаконни“. Аз се съпротивлявах без желание. (На другия ден в Москва той и по телефона допълнително провери — сменил ли съм думата. За мой позор аз отстъпих, преправих я на измекярската дума „незаслужено“. В замъгления ми ум не влизаше по-подходяща със същите начални букви, за да е по-малка поправката.)
След безсънната знойна нощ рано потеглихме за Москва. Там след няколко часа научих за още по- страшната беда: че същата вечер на 11 септември са били прибрани и „Пирът па победителите“, и „Република на труда“, и лагерните ми стихотворения! — по какъв начин е могло така да се случи? нали бях взел всичко от Теушови! — аз още не можех да проумея. Това се вика беда — досегашните бяха само предвестници! Трошеха се и рухваха мостовете под краката ми, безславно и преждевременно.
(Тъкмо такива обрати имам предвид, когато с болка написах подзаглавието на тази книга — „Очерци от литературния живот“…)
Но заявлението до Дьомичев написах така, сякаш знам само за романа. Прекосих слънчевия, многолюден и съвсем нереален московски ден; пак преминах през пронизителнии контрол в излъсканата сграда на ЦК, където толкова неотдавна и толкова успешно бях разговарял; минах по безлюдните, широки, мебелирани като стаи коридори, където на вратите не личеха длъжностите, защото и бездруго всички трябваше да ги знаят, а само фамилните имена. Банални, неизвестни, изтъркани; и дадох заявлението на вече познатия ми любезен секретар.
Оттам се отбих в „Новый мир“: А. Т. се тревожеше зн „незаконните действия“, искаше да му потвърдя, че съм ги махнал. И за още нещо важно настояваше: да не казвам на никого, че романът ми е отнет! — инак нежелателната разгласа много ще затрудни положението.
Пукнатинката се разширяваше. Чие положение?… на големците или моето? Нежелателна ли?… Че разгласата с едничкото ми спасение! Ще разказвам на всеки срещнат! Ще ловя и ще търся — на кого още да разкажа, дето ще раздрънка още по-нашироко!… (Прибирането на „Кръга“ заедно със скандалния „Пир“ се оказа не за лошо, а за добро: ще мога по-гръмогласно да говоря за изземването.)
Но ако сега разкрия това пред Твардовски — ще му се пръсне сърцето! Как може да се промъкне такава немислима дързост в главата на автор, открит от партийния „Новый мир“?!… А какво ще стане тогава с „Новый мир“?… Не, не е готов А. Т. да чуе този ужас. Нека го подготвя за другото:
— Оказа се, че са прибрали не само романа. Освен него — старата редакция на „Еленът и ловният излет“ и лагерните ми стихотворения.
Още повече се навъси А. Т.
— И стихотворенията не са за татко и мама, нали?
Вкисна се. Но се радваше, че един от преписите на романа е оцелял и дори се намира в сейфа на „Правда“ (нали се канех в „Правда“ да помествам глави!…).
През тия дни обаче всичко се раздвижи, Румянцев бе свален от „Правда“ и се наложи моят доброжелател Карякин трескаво да измъква романа ми и от „Правда“.
