— А няма ли да е прекалено песимистично? — все пак се разтревожи той.
— Нее!
— А ние изобщо песимист ли сте или оптимист?
— Аз съм неизкореним оптимист, не го ли виждате по „Иван Денисович“?
И той ми изложи какво не бива да има и какво не иска партията в произведенията (много отчетливо, вече му беше готово в главата):
1) песимизъм; 2) очернителство; 3) тайни стрели.
(Смая ме колко точно бе изразено третото, все едно че ставаше дума тъкмо за мен. Ако можех да разбера кой от техните хора го беше формулирал?…)
„Тайните стрели“ ги подминах, а относно „очернителството“ поисках да уточня термина. Да речем, богучаровските селяни, които не пускат княгиня Мария да се евакуира (а те сигурно чакат да дойде Наполеон) — това очернителство на патриотичната война ли е или не?
Но май Дьомичев не беше чел тая книга, („Война и мир“. — Бел. пр.) спор не можа да стане. А разговорът вървеше все по-добре и по-добре.
— Харесва ми, че не сте се разсърдили на критиката и не сте се огорчили — вече с известна симпатия ми каза той. — Страхувах се, че сте озлобен.
— Аз и в най-тежките минути никога не съм се озлобявал.
По време на разговора той на няколко пъти ми сервира дори без нужда: „Вие сте силна личност“, „вие сте силен човек“, „към вас е приковано вниманието на цял свят“. „Ама недейте така! — учудвах се аз. — Преувеличавате!“ (Той наистина преувеличаваше: на Запад тогава почти не ме слагаха по-горе от политическата мода.)
— Приковано е — недоумяваше и той самият. — Съдбата си е направила такава шега с вас, ако мога така да се изразя.
Все по-предразположен към мен, той дори се зае да ме утешава:
— Не всички писатели ги признават приживе, дори в съветско време. Например Маяковски.
(Ама нали и аз искам същото! — нека не се закачаме взаимно, да отложим работата до вечността.)
— Виждам, че наистина сте много скромен човек. С Ремарк нямате нищо общо.
А, ето от какво ги било страх — от Ремарк!… А от руската литература вече са се отучили да се плашат. Ще съумеем ли да им върнем тоя навик?
Радостно потвърдих:
— С Ремарк — нищо общо.
Накрая с цялата си откровеност заслужих и неговата откровеност.
— Въпреки нашите успехи сме в тежко положение. Трябва да водим не само външна, но и вътрешна борба. Сред младежта се ширят нихилизъм, критикантство, а някои дейци (??) час по час я тласкат натам.
Но не и аз! Искрено възкликнах, че продължаващото равнодушие на младежта към общите и големите въпроси на живота ме възмущава.
Тогава стана ясно, че с него сме родени през една и съща година, и той ми предложи да си припомним нашата жертвена пламенна младост.
(Имаше, имаше такава, другари… Само че историята не се повтаря толкова унило, че пак… Тя все пак има вкус.)
И двамата останахме много доволни.
Не го молих нито да се отпечата сборникът с мои разкази, нито да ми помогне с пиесите. Главният резултат беше, че най-неочаквано, без усилие и подготовка, се закрепих при новите ръководители и сега известен брой години ще мога да пиша спокойно.
— Т е не получиха втори Пастернак! — изпроводи ме секретарят по агитацията.
Не, един среден инженер или математик от XX век никога няма да свикне с костенурските скорости, с които Старият площад (В няколко сгради на Стария площад (близо до Кремъл) е настанен ЦК на КПСС. — Бел. пр.) беше се нагодил да получава информация в собствения си апарат! Едва 9 месеца бяха се минали, откакто „Грани“ поместиха „Ситнежите“ — откъде ще знае Дьомичев?… Поликарпов беше се научил едва преди един месец, показвал ги на Твардовски и питал — мои ли са. Твардовски му отговорил, че е сигурен — повечето не са мои.
Нали Твардовски не беше ги виждал всичките — затуй е бил с и г у р е н, че не са мои! И толкова сигурен, че когато ме пращаше при Дьомичев, изобщо не се сети за тоя разговор, не ме предупреди, а аз щях да му кажа, че всичките са мои! Такава е номенклатурната логика: подчиненият (аз) не бива да знае всичко, което знае началникът (той). И подчиненият (аз) не може да е написал нещо такова, за което да не е поставен в известност началникът (той).
Но най-неочаквано А. Т. случайно научил, че списание „Семья и школа“ се кани да отпечата една част в родината ни. Той изпаднал, кажи-речи, в смут: нали бил гарантирал пред началствата, че „Ситнежите“ не са мои! На всичко отгоре го измъчвала ревността: нали никой друг (нито дори аз самият!) нямаше правата за публикация на мои произведения, а само „Новьш мир“. А „Ситнежите“ той преди три години ги беше определил като „суров материал“ — за какво печатане може да става дума? И най-сетне, щом е станало такова ужасно нещастие, че те са отпечатани на Запад, значи в родината ни н и к о г а няма да бъдат публикувани! (Това възприемане на чуждестранните издания като безнадеждна загуба на произведението и унижение за автора беше присъщо на Твардовски през всичките години на нашето познанство. Със същата погнуса той се отнасяше и към самиздат. Признаваше само откритото официално печатане, което за авторите на неговото списание беше по-закрито, отколкото за всеки друг.)
И той незабавно започнал да ме вика. Сигурно и в другите издателства е така, но аз го знам по „Новый мир“ и не преставам да се учудвам: щом авторът сгази лука — го викат в неговата редакция! Авторът очевидно се разглежда като намиращ се на държавна служба в неговото списание и както във всяка друга служба може да бъде изискан от началника си.
Но през тоя август не помогнали на Твардовски да ме издири и той заминал за Новосибирск (където, между другото, на една читателска конференция вече му изпратили бележка: „Вярно ли е, че Солженицин е служил в Гестапо?“).
Мога само пипнешком да преценявам какъв поврат се е готвел в нашата страна през август-септември 1965 година. Някой ден все ще доживеем до публична история и ще ни разкажат точно какво е било. Но с доста голяма увереност може да се каже, че се е подготвяло рязко връщане към сталинизма начело с „Железния Шурик“ Шелепин. Казват, че Шелепин бил предложил: икономиката и управлението да се стегнат по сталински — по този въпрос той като че ли спорел с Косигин, а че идеологията трябва да се стегне, тук изобщо нямало разногласия. Шелепин предлагал да се поклонят на Мао Дзедун: няма да им отхапе главата, за сметка на това ще има единство на силите. Сталинистите разсъждавали, че ако не настъпи връщане към Сталин, за какво изобщо са сваляли Хрушчов?… и кога друг път да опитват? През тоя август било свикано важно идеологическо съвещание и било разяснено: „борбата за мир“ си остава, но не бива да се разоръжават съветските хора (а непрекъснато да ги насъскват срещу Запада); да се повдига воинският дух, да се води борба срещу пацифизма; нашата генерална линия далеч не е съвместното съществуване; Сталиновата вина се състои единствено в отменяването на колективното ръководство и в незаконното репресиране на партийно-съветските кадри и в нищо друго; не трябва да се плашим от думата администриране, време е да възродим полезното понятие „враг на народа“; духът на Ждановите постановления за литературата е бил правилен; трябва да се поогледа списание „Новый мир“, защо толкова го хвали буржоазията. (Станало дума и за мен: че съм изопачил същинската картина на лагерния свят, където били страдали само комунистите, а враговете имало за какво да лежат.)
Всички крачки, замислени от шелепинци, си остават неизвестни. Но една крачка те успяха да направят: арестуването на Синявски и Даниел в началото на септември 1965 година. („Хиляда интелигенти“ — толкова си били наумили да арестуват в Москва помощниците на Семичастни.)
През това тревожно начало на септември ме завладя планът да изтегля романа си от „Новый мир“ — ще дойдат, ще отворят сейфа и… Рано подхванах цялата тази работа, трябва час по-скоро да мина в нелегалност и да се замаскирам с математиката.
На 6 септември бях у Твардовски на вилата му, въпреки че той беше се запил. С тежки стъпки слезе от втория етаж, по долна риза, с мътни очи. Дори и трезвен да беше, сега трудно щяхме да се разберем, а с
