начин на действие, че ще има друга цел. Аз го мерех с моите цели, с моите мерки — и се гърчех от срам за него като за себе си: да се уплаши от някакви вестникарски ругатни, как е можал да отслабне пред заплахата да го екстернират и унизено да моли правителството, и да мънка за своите „грешки и заблуди“, за „собствената си вина“, вложена в романа, да се отрича от собствените си мисли, от своя дух — само и само да не го екстернират. И „славното настояще“, и „гордостта за времето, в което живея“ и, разбира се, „светлата вяра в общото ни бъдеще“ — хем не е някой професор, на когото му дърпат ушите в провинциален университет, а световноизвестен наш Нобелов лауреат! Не, ние сме безнадеждни!… Не, щом си призован на бой, хем в такива превъзходни обстоятелства, — тръгвай и служи на Русия. Жестоко-упречно го осъждах и не му намирах оправдания. Превеса на привързаностите над дълга аз и от младини не мога да простя и разбера, та какво остава за един озверял концлагерист (Никой не би могъл да ми набие в главата, че Пастернак вече се е и напечатал, и изказал, и че стокхолмската му реч би могла да се окаже не по- страховита от вестникарските му оправдания.)
Толкова по-ясно разбирах, замислях, изскубвах от бъдещето: на мен ми трябва тая награда! Като стъпало в позицията, в битката! И колкото по-рано я получа, по-твърд ще стана, толкова по-силно ще ударя. А тогаз във всяко отношение ще постъпя обратно на Пастернак: твърдо ще приема, твърдо ще замина, ще произнеса извънредно твърда реч. Значи ще ми затворят пътя за връщане. За сметка на това: всичко ще напечатам! Всичко ще изрека! Целия заряд, трупан от лубянските карцери през степлаговските зимни разводи — за всички удушени, разстреляни, уморени от глад и замръзнали! Веднъж да се добера до Нобеловата трибуна — и да трясна. За всичко това съдбата на изгнаника не е прекалено скъпа цена. (Направо физически виждах и завръщането си след малък брой години.)
Но „Иван Денисович“, разграбен по цял свят като хрушчовска политическа сензация, не повече (в Москва преправен на английски от измекярина халтураджия Р. Паркър), — не ме приближи кой знае колко до Нобеловата. Просто си го бях втълпил, смесвайки замисъла с предчувствието, не знам защо вярвах и я чаках като неизбежност. Макар че Пастернак със самоотричането си, а след това и със скорошната си смърт преграждаше пътя на следващия лауреат да дойде от Русия: как можем да даваме наградата на руснаци, щом тя ги убива?…
А годините вървяха, книгите все се пишеха, а да ги напечатам — не бива, ще ми отрежат главата, и все по-трудно става да ги държа в тайна, и все по-обидно ми е да ги дипля без полза, — и какъв е тогава изходът за нелегалния писател?…
През всичките години в едно не се променях, останах си такъв, какъвто се бях изковал в лагера, както бях мислил заедно с лагерните си другари: най-силната позиция е да се бие по нашето мъртвило с лагерното знание, но — оттам. Тогава всичките ми оръжия са в моите ръце, нито една дума повече не се премълчава, не се изопачава, не се снишава. И това го бях усвоил толкова трайно, че когато през 68-а Аля (Наталия Светлова), смаяна, разпалено взе да ме убеждава, че е тъкмо наопаки: оттам всичките ми думи ще отскачат от желязната кора, обгърнала нашата страна, а докато съм вътре — приемащата пореста маса ги попива, допълвайки, доизграждайки недоизреченото и намекнатото, — аз се смаях на свой ред. Реших: така разсъждава, защото не е лежала в лагер.
А не ми беше случайна събеседничка и не еднократна. Към 1969-а реших да й предам цялото си наследство, всичко написано — и окончателните редакции, и междинните, черновите, бележките, съкратеното, помощните материали — всичко, което ми беше жал да изгоря, а да го пазя, пренасям, помня, да конспираторствам, вече нямах глава, сили, време, обеми. Тъкмо бях прехвърлил петдесетте и това съвпадна с една черта в работата ми: вече не пишех за лагерите, бях довършил и всичко останало, предстоеше ми съвсем нова огромна работа — роман за 1917-а (както си мислех отначало — за десетина години). В този момент навременно беше да се разпоредя с цялото си минало, да напиша завещание и да осигуря всичко това да се запази и осъществи вече и без мен, независимо от мен от наследнически, твърди и верни ръце и от сродно мислеща глава. Почувствах се щастлив, почувствах се облекчен, когато намерих всичко това заедно, и през цялата 1969-а се занимавахме с предаването на архива. Пак тогава, заедно, намерихме начин да дадем пълномощно на адвоката Хееб да защитава интересите ми на Запад и да създадем опорен пункт в чужбина като наш филиал и продължение, в случай че и двамата загинем тук. И — сигурен „канал“ натам за двустранна връзка. Безшумно, невидимо литературното ми дело се превръщаше във фортификация.
Едновременно с цялата тази работа въпросът къде ще съм и какво ще стане с мен след година, след две имаше съвсем не теоретично значение, от това на всяка крачка зависеше как ще решавам. На всичко отгоре имах и други живи планове: още от 1965-а беше ми хрумнало да създам списание — я бъдещо, в свободна Русия, я самиздатско, и още сега. (Подзаглавието му беше: „Списание за литература и обществени потребности“, с раздели — проза, критика на литературата и изкуството; най-нова история на Русия от ХХ век; човечество и съвременност; бъдещата уредба на Русия; книжен преглед.) През лятото на 69-а седяхме с Аля край Червен ручей на брега на Пинега и разработвахме такава сложна система за издаване на списанието, при която то ще се издава самиздатски тук (отдел разпространение — и по-дълбоко от него — действащата редакция — и още по-дълбоко — редакцията „в сянка“, готова да поеме работите, когато се провали действащата, и да си създадем втора „в сянка“), а аз ще съм може би тук, а може би и там, но я в този случай ще разписвам за печат списанието (ще участвам в него оттам). И при всички тези разработки нито веднъж не постигнахме единодушие по основния въпрос: Аля смяташе, че човек трябва да живее и да умре в родината си при всякакъв обрат на събитията, а аз, по лагернически: нека умират баламите, а ла искам да се напечатам приживе. Да живея в Русия и всичко да напечатам — тогава още ми изглеждаше прекалено рисковано, невъзможно.)
Сякаш за подигравка тъкмо през тия дни забягна на Запад Анатолий Кузнецов, край Пинега чухме за това по транзистора. Началствата се стреснаха, а той ликуваше, сигурно си е мислел, че сега ще преобърне цялата история. Това е грешката на бегълците, изместването на мащабите. А най-важното беше, че тук у нас, в СССР, почти поголовно не го одобри образованият кръг, и не само заради податливостта му пред хората на ГБ, заради играта на доноси, а и заради самото му бягство: лек жребий! На човек неизвестен, изтормозен, може да му се прости, но на писател? Какъв наш писател си тогава? Нерационални хора сме ние: десетилетия наред бродим и газим оборския тор, мрънкаме, че ни е зле. И не правим усилия да се измъкнем. А ако някой издрапа и хукне надалеч, викаме: „Изменник! Не е наш!“ (Това се обърна впрочем скоро и рязко: щом поразхлабиха клапата на емиграцията, натам се устремиха и доста писатели и образованият кръг не започна да осъжда това.) А как ли е мислело правителството? Сигурен бях: също като мен. Докато съм тук, в кафеза, — аз съм им полустрашен, винаги могат да ми видят сметката. А оттам съм им ужасен, ще сколасам (преди да са ми забили нож между ребрата, преди да са ме отровили, застреляли или изхвърлили от влак), ще сколасам да извадя на показ всичко, което са крили половин век! — и след такова цапардосване няма да има живот за тях или ще остава само да се дотътрят до гроба (така ми се струваше).
По Сталиново време точно така го разбираха: всички несъгласни да се вържат по-здраво. Но май през последните години някакви нови повеи бяха проникнали дори в техните тъпи глави: вкараха Синявски- Даниел в затвора — неочакван за тях международен скандал; изпратиха Тарсис в чужбина — веднага всичко утихна, никакви неприятности. (Че аз не съм съвсем Тарсис, това не могат да го проумеят.) И ето че Дьомичев в откровени разговори, каквито водеше ту с един, ту с друг писател, започнал да се изтърва:
— Като изпратим Солженицин в чужбина, при неговите господари, като види капиталистическия рай — сам ще допълзи при нас по корем.
Преразказваха ми, аз не придавах значение: обикновен агитпропски похват. Ненадейно, десет дена след плесницата, която зашлевих на секретариата на СП, вечерта на 25 ноември 1969 година, включвам „Гласа на Америка“ и чувам: „Писателят Солженицин се екстернира от Съветския съюз.“ (Предали са неправилно утрешното съобщение на „Литгазета“.)
Това беше на вилата на Ростропович, първите месеци там, тъкмо се бях настанил. Станах. Леко ми настръхна косата. Може би след някой и друг час ще дойдат да ме приберат. За ръкописите, за вариантите, за книгите — много неща трябваше да преценя едновременно, прекалено много! Ако ще цял живот да се готвиш, винаги те сварва не навреме. Излязох да се поразходя по горските алейки. Беше не като за сезона топла ветровита, влажна, тъмна вечер. Аз се разхождах, поемах въздуха с гърди. И не намирах в себе си нито борба, нито съмнение: всичко вървеше според предначертаното.
Между любимите ми образи е Пушкиновият царски син Гвидон. За да са сигурни, че ще погубят бебето,
