октомври, тъкмо навреме. А Шведската академия взе, че обяви две седмици преди обикновено, вместо на четвъртия четвъртък — на втория! Ах, какъв вой надигнаха нашите, как си захапаха лактите!…
За мен 1970-а беше последната година, когато Нобеловата награда още ми трябваше, още можеше да ми помогне. След това — щях да започна битката без нея. Беше дошло време да взривя на Запад „Архипелага“. Вече бях започнал да подготвям издалеч публична декларация по този повод (запазил се е първият вариант): „…Защо вкарването на тукашни хора в психиатрични болници не възмущава Запада така, както медицинските експерименти на нацистите?… Извършваме предателство спрямо покойниците и се опозоряваме с мълчанието си. Но ще дойде време за съд и търсене на сметка — и нека тази книга бъде свидетел.“
И не щеш ли, наградата ми се стовари като весел сняг на главата! Дойде като в случая с Хемингуей: отвлече ме от романа, точно две седмици не ми достигнаха да довърша „Август“!… Едвам го дописах след това.
Дойде! И хубавото е, че дойде фактически рано: получих я, кажи-речи, без да съм показал на света написаното от мен, само „Иван Денисович“, „Болницата“ и непълния „Кръг“, всичко останало го бях скътал. А сега от тази височина можех да търкулвам като топки книга след книга, утежнени от гравитацията: трите тома на „Архипелага“, „Кръг“-96, „Пленници“, „Знаят истината танковете“, лагерната поема…
Дойде наградата — и заличи всички грешки от 62-ра година, грешките на мудността, на спотайването. Сега все едно че изобщо ги нямаше.
Дойде — промуши се с телефонен звън във вилата на Ростропович. Никога не бяха ме търсили там — ненадейно няколко обаждания за няколко минути. Една недоразвита, дори възглупава жена живееше по онова време в главната постройка на вилата, тичаше да ме вика всеки път, наричайки ме „съседе“, теглеше ме за ръка и ми дърпаше слушалката:
— Абе вие с кореспондент ли разговаряте? Дайте да му разкажа — не ми дават жилище!
Тя си мислеше — с кореспондент на „Правда“, други не можеше да си представи.
Обаждаше се норвежецът Пер Егил Хеге, който отлично говореше на руски, рядкост сред западните кореспонденти в Москва. Беше се сдобил отнякъде с номера и ми задаваше въпроси: приемам ли наградата? ще замина ли за Стокхолм?
Замислих се, после отидох да взема молив и хартия, той е можел да си представи, че съм объркан. А аз си бях наумил: една седмица изобщо да не се обаждам и да видя как ще се разлаят нашите, от кой край ще ме подхванат. Но телефонният звън на кореспондента проваляше плана ми. Да си затрая, да се измъкна ще е все едно да се подхлъзна по гибелната пътечка. И според моя стар замисъл: всичко не като Пастернак, всичко наопаки, оставаше ми уверено да заявя: Да! приемам!, да, непременно ще замина, доколкото това ще зависи от мен! (Защото у нас на бърза ръка могат да ти щракнат белезниците.) И освен това да добавя: здравето ми е превъзходно и не ще попречи на такова пътуване! (Защото всички неугодни у нас боледуват и затова не пътуват.)
В този момент изобщо не се съмнявах, че ще замина.
После, когато изпращах телеграфен отговор на Шведската академия: „Разглеждам Нобеловата награда като дан за руската (естествено, че не за съветската, то се знае) литература и за нашата трудна история.“
Изведнъж започнаха да ме сполетяват изненади. Защото колкото и да са окълцани свързващите нишки със Запада, но — пулсират. И до мен по косвени пътища започнаха да достигат: ту — упрек защо е това за трудната руска история, хората ще си кажат, че са ми дали наградата именно по политически съображения. (А на мен без трудната история — и наградата хич не ми трябва. При лесна история бихме се оправили и без вас!) После по два косвени пътя едно и също: не искам ли да избягна шумотевицата около пристигането ми в Стокхолм? По-конкретно, академията и фондът се опасяват от демонстрации срещу мен на маоистки настроени студенти — та затуй няма ли да се откажа от Грандхотела, където отсядат всички лауреати, а те да ме скрият в тихо жилище?
Ама че работа! Затова ли крачих към наградата от лагерния развод, че в Стокхолм да се крия в тихо жилище, да бягам от изтупаните сополанковци в автомобил с детективи?!
По конспиративната нищо не отговорих — тогава започнаха и по обикновената поща да пристигат: от Нобеловия фонд — телеграма за същото: „ще се постараем да намерим за пребиваването ви по-тихо и скришно място“, от академията писмо: смятат, че „Вие самият бихте искали да прекарате колкото може по- спокойно стокхолмското си посещение“ и че щели да направят всичко възможно „да Ви осигурим охранявано жилище. Позволете ни да добавим, че получателят на наградата изобщо не е длъжен да има каквито и да било контакти с печата, радиото и т. н.“.
„Колкото може по-спокойно“! — ни най-малко не искам! „Да съм нямал контакти с печата, радиото и т. н.“ — тогава за какъв дявол да заминавам?
Секна храбростта на шведите! — стигна им само да се престрашат и да ми дадат наградата. (Благодарността ми е колкото седеметажна сграда!) А оттам нататък — страх ги е от скандал, страх ги е от политиката.
Да, те точно така трябва да постъпват, това е прилично. Но моят непоправимо-лагерен мозък никак не беше го очаквал. Вървиш, мъкнеш се, препъваш се в колона по петима, с ръце отзад, мислиш си: там са петимни да ни чуят. А те — хич не са петимни. Те дават награда за литература. И, естествено, не искат политика. А за нас това не е „политика“, това е самият живот.
Така вървеше по едната линия. А по другата: няколко дена след обявяването на наградата ми хрумна идея: ето кога ще мога за пръв път, тъй да се каже, като равен да си поприказвам с правителството. В това няма нищо срамно: сдобил съм се със силна позиция — и ще поговоря от нея. Лично аз нищо не отстъпвам, но ще им предложа да отстъпят те, прилично да излязат от положението.
А до кого да го изпратя не се колебаех: до Суслов! Защо той толкова горещо ме поздравяваше тогава, във фоайето на кремълската среща? Хем изобщо го нямаше наблизо, никой от политбюро не го виждаше — значи не е подмазване. Защо тогава? Изразяване на искрени чувства? Законсервиран в политбюро свободолюбец? — главният идеолог на партията!… Или си е мислел ще може ли да ме придърпа към партията?… (Между другото, 4 месеца преди това именно Суслов викнал В. Гросман по повод на конфискувания му роман: твърде много политика, а и лагерите са по чужди приказки, той пише така, несолидно е. Втвърдявал се на креслото си, бил сигурен: не по чужди приказки никога няма да има, изтребени са. И, не щеш ли, такава радост за него — „Иван Денисович“!…) Тази загадка години наред не ми излизаше от ума, нито веднъж не ми се разясни. Но и не се кръстосаха повече пътищата ни. А сега, през октомври 70-а година, ми просветна: до него! [15]
Ако тук се помръдне само това, което бях предложил (амнистия на заловените читатели, бързо издаване и свободна продажба на „Болницата“, сваляне на забраната от предишните ми книги, след това и отпечатване на „Август“), това щеше да е промяна не само с мен, а — на цялата литературна обстановка, а по-нататък и не само на литературната. И макар че сърцето ми се стреми към нещо по-голямо, към нещо решаващо, но историята променят само постепенците, ония, при които тъканта на събитията не се разкъсва. Ако може плавно да променяме ситуацията у нас — с това трябва да се примиря, да го върша. И то би било значително по-важно, отколкото да ходя да обяснявам на Запада.
Но нещата увиснаха. Отговор никога никакъв не получих. И в този случай, както и във всеки друг, поради надменността и загубенящината си те изтърваха всички срокове да оправят нещо.
А шведите междувременно ми изпращаха програмите на церемониите: на коя дата на кой банкет, къде със смокинг, къде с бяла папийонка към фрака. А речта се произнасяла на банкета (когато всички весело пият и ядат — там ли да говоря за нашата трагедия?) и да не е повече от три минути, и е желателно само благодарствени думи.
В сборника Les Prix Nobel съзрях безпомощния вид на куп нивелирани лауреати със смутени усмивки и с огромните папки на дипломите.
За кой ли път рухваше предвиждането ми, оказваше се безполезна твърдостта на намеренията ми. Доживях до невероятно чудо, а как да го използвам — не виждах. Излизаше, че любезността към онези, които бяха ми дали наградата, също се състоеше не в гръмовна реч, а в мълчание, благоприличие и дежурна усмивка, в агнешко-къдрава коса. Вярно, мога да напиша и прочета Нобелова лекция. Но ако и в нея се опасявам да се изразя рязко — защо тогава изобщо да отивам там?
През тези зимни месеци се очакваше първородният ми син, но ето че наградата носеше на двама ни с
