Аля разлъка и аз заминавах, както предварително се бяхме разбрали с нея. Без надежда дори един- единствен път да зърна родения си син.
Заминавах, за да освободя писателските си гърди и да дишам за следващата си книга. Заминавах — да убедя ли? да разшавам ли? да помръдна ли? — Запада.
А в моята родина? — кой и кога ще прочете всичко това? Кой и кога ще разбере, че за книгите ми така е било най-добре, да замина?
На 50 години се кълнях: „Единствената ми мечта е да се окажа достоен за надеждите на четяща Русия.“ А на 52 — отваря ми се възможност да замина — и забягвам?…
Защо пък наистина да не остана и да не се бия докрай? И да става каквото ще?
На всичко отгоре тая агнешко-къдрава коса и бялата папийонка…
Като наказателна подигравка за това, че не е трябвало прибързано да осъждам предходника си, Пастернак, аз на гребена на решенията се вцепених и заколебах.
А ето какво бях намислил да направя: да запиша Нобеловата лекция на магнетофон, да изпратя там лентата и нека в Стокхолм я слушат. А аз съм тук. Това е силен ход! Най-силният от всички!
Но през тия напрегнати месец и половина (натрупаха се и много семейни проблеми) вече не бях в състояние да напиша лекцията.
А в Саратов или Иркутск бъдещият, следващият наш лауреат се гърчи от срам за тоя Солженицин: защо се офлянква? Защо не иде да друсне една реч?
Нашите очакваха заминаването ми, дебнеха го! То щеше да е в съответствие със системата на умишлените жертви: уж щях да прекося цялата дъска, да взема с прескачане няколко пула — но тъкмо поради това щях да загубя! Достоверно се научих по-късно: било е подготвено постановление, че ме лишават от гражданството на СССР. Оставаше само да ме препратят през границата. Има си някакви срокове за подаване на молби и формуляри, след които вече закъсняваш; никой не знае тези срокове, но в Отдела за визи и регистрации (ОВИР), в ГБ и в ЦК мислят, че всичко знаят — и се смаяли: как тъй ги пропускам? През ония седмици притихна, съвсем млъкна и вестникарската кампания срещу мен. Само ту на един, ту на друг инструктаж се изтърваха, не им издържаха нервите, секретарят на московския областен комитет на партията, след него и палетата „международници“, (без мен отдавна не минаваше нито една „международна“ лекция):
— Господин Солженицин досега, кой знае защо, не подава молба за пътуване в чужбина.
А Твардовски, казаха ми, също се притеснявал заради мен в кремълската болница и си блъскал главата: как да получа наградата, без да замина. Лежал с полузагубен говор, с бездейна дясна ръка, но можел да слуша, да чете, следял нобеловската ми история, а когато се връщал говорът му, казвал и дори крещял на сестрите и болногледачките:
— Браво! Браво! Победа!
(По-късно, в емиграцията, Б. Г. Закс ми съобщи: през декември 1970-а той посетил А. Т. в болницата. А. Т. говорел едва-едва, едносрично: „е, какво?“, „какво става?“, но с интерес слушал какво му разказват, бил много весел, оживен, много се смеел (кашляйки страхотно при това). И в отговор на разказа за моята нобеловска история изрекъл на висок глас, ясно: „Тъй им се пада!“ (Заб. от 1986 г.)
А на бюрото ми вече лежеше писмото отказ от пътуването и всяка заран се оправяше къде някоя буквичка, къде някоя запетайка. Избирах най-добрия ден — е, да речем, две седмици преди нобеловската процедура. Независимо от външната твърдокаменност на нашата държава вътре аз не изтървах инициативата: от първата до последната крачка се държах така, сякаш тях изобщо ги нямаше, игнорирах ги: сам реших, заявих, че ще замина, — и не се заеха да ме разубеждават; сега сам реших, заявявах, че няма да замина, и вадех на показ нашите позорни полицейски тайни, — и пак ще го преглътнат и няма да се натиснат да ми дават съвети.
А как да го изпратя? Пощата ще го спре. Трябва лично да го занеса в шведското посолство, а и да се споразумеем: нека ми връчат дипломата и медала в Москва. Добра идея: ще съберем петдесетина видни московски интелигенти — и пред тях ще дръпна една реч! Оттук ако говоря — още по-силно ще излезе, и то значително!
А как да се промъкна в посолството? Провървя ми: пред шведското посолство не стои милиционер! Уютна къща с дворче в Борисоглебската пресечка. Охранен котарак, излегнал се от единия до другия край на креслото. Щафета от шведи, които ме приемат от врата на врата (бяха предупредени чрез Хеге). Тъкмо се беше завърнал в Москва Г. Яринг — шведският посланик, а освен това — арабско-израелски помирител, а освен това, както бяха ме предупредили, — претендент за мястото на отиващия си У Тан, да оглави ООН, а поради това — старателен угаждач на съветското правителство. Яринг от седем години е посланик в Москва, по негово време дадоха наградата на Шолохов и той с Шолохов много си другарувал, коткал го.
Потаен, твърд, висок, чернокос (май не ми прилича на швед?), той ме посрещна напрегнато. Аз се настаних удобно на посолското кресло и, разклащайки моето писмо, но без да му го давам да го прочете:
— Ето, написал съм писмо до Шведската академия относно моето пътуване, но ме е страх, че по пощата ще закъснее, а за тях е важно да знаят решението ми още сега. Не бихте ли се наели да го изпратите? [16]
Той разбира руски, но на мен чрез преводач, аташето по културата Лундстрьом:
— Какво сте решили?
— Да не заминавам.
Трепна удовлетворение. За него ще е по-спокойно.
— Утре заран ще бъде в Стокхолм.
Значи взема го с дипломатическата поща. Добре. Изпращам и автобиографията си. А дипломата и медалът? Не може ли да се уреди прием във вашето посолство?
— Невъзможно е. Такова нещо никога не е ставало.
— Но и случай като с мен никога не е ставал. Недейте предрешава, господин Яринг. Нека си помисли академията.
Яринг ми отвръща уверено: или по пощата, или ще ви ги пръчим в моя кабинет, както сега, без присъстващи.
Без лекция? Така не ми трябва. Нека всичко си остане в академията.
Не му дадох да прочете писмото в мое присъствие, оставих всичко и си тръгнах. Но обещанието е получено.
Слагах три дена да може академията да се разпорежда с писмото ми, след като го получи. За края на третото денонощие насрочих излизането в самиздат. А академията ми изпрати телеграма, че иска да огласи писмото едва на банкета. За мен беше късно, на мен сега ми трябваше да проясня, че — не заминавам. Но на шведите не им се наложи да изпитат експлозивното действие на руския самиздат: между техните пръсти изтекло, май при превода на шведски, вече е и публикувано, и на бърза ръка ми изпратиха втора телеграма: извиняват се, ядосват се, че се е изплъзнало, няма ли да изпратя за банкета още нещо?
Аз — нищо не се канех: засега съм казал едно-друго, умерено, а всичко важно ще влезе в лекцията. Но телеграмата ми даде тласък!
Това го нямаше в плановете ми, но наистина, какво ли ще стане, ако един абзац, изпадащ от лекцията, го дам тук — поради засичането на датите:
„Ваше Величество! Дами и господа! Не мога да отмина знаменателната случайност, че денят на връчването на Нобеловите награди съвпада с Деня на правата на човека…“
Господа, по скитски ви се ядосвам: защо сте толкова агнешко-къдрави под светлината на прожекторите? защо непременно бяла папийонка? а по лагерна ватенка не може ли? И какъв е тоя обичай: речта на лауреата, в която той прави равносметка на целия си живот, да се изслушва на трапеза? Колко обилно са отрупани масите, и какви са ястията, и как тях, непривичните, привично, дори без дори да ги забелязват, си ги подават, сипват, дъвчат, прокарват с вино… А пламтящия надпис на стената, а — „мене, текел, фарес“ не го ли виждате?
„…Та нека край тази пиршествена трапеза не забравяме, че днес политзатворници провеждат гладни стачки, зи да отстоят смалените или направо потъпкани права.“
Не се казва — ч и и затворници, не се казва — к ъ д е, но е ясно, че у н а с. И това не е измислено, известно ми е, че на 10 декември наши затворници във Владимирския затвор, и в Потма някои, и някои в
