тикнали го и го засмолили в бъчва заедно с майка му и хвърлили бъчвата в морето. Но бъчвата не потънала, а аршинното бебе растяло с часове, понапънало се, протегнало се,
вярно, на чуждоземен бряг. Но, нека отбележим, и самото то излязло и пуснало майка си.
Не до точността на чуждия бряг трябва да съвпадне образът и непомерно голяма е честта да пусна на свобода Майката, но как пращят под ходилата и над темето ми дъната, как отскачат от бъчвата дървените клинчета — това го усещам от няколко години насам и само точния момент не долових — кога именно съм издънил бъчвата, направил ли съм го вече? Дали не тъкмо в момента, когато изключването ми
от СП се превърна в гръмко поражение на нашите и моите гонители? Когато стената от трийсет и един западни писатели, декларирайки единството на световната литература, обяви в писмото си до „Таймс“, че не ще допусне да ме тормозят? Или това тепърва ще стане? И сега, докато пиша, не ми ли предстои?
Нещичко от това пращене стигаше до ушите на онова решилище, което посмя да прегази Чехословакия, а мен — не, нещичко от онази бодлива натрошена дървесина отхвърчаше към тях, защото не ме изгонваха в чужбина, не (един час по-късно ми донесоха открадната от редакцията утрешна „Литгазета“), а само ме канеха да замина, само ми разрешаваха.
А това е друга работа. На екибастузкия незнаен концлагерист ако бяха предложили — една минута нямаше да се колебая. Но на мен — какъвто съм сега — да ми предлагат? В отговор им пуснах по Москва устен самиздат:
— Разрешават ми да напусна родния си дом, големи благодетели се пишат. Аз пък им разрешавам да се изселят в Китай.
Те ми правят намек в още един вестник. В още един. На Запад отзвукът е значителен. И норвежците — твърди духом хора, единствените в Европа, които дори за минута не прощаваха и не забравяха за Чехословакия, — ми предложиха дори подслон в страната си — почетната резиденция на Норвегия, присъждана на писател или художник. „Нека Солженицин сложи писалището си в Норвегия!“ Няколко дена бях под това впечатление. Втората ми родина сама се обади, сама разпери ръце. Север. Зимата е като в Русия. Селска покъщнина, дървени съдини като в Русия.
Пауза. Началствата се спотаиха. И аз си траех.
Трудно се разделя човек с парливия концлагеристки замисъл, ненапечатаните книги крещят, че искат да живеят. Но със скръбен контур се надигаше и друга една особена превита лагерна мисъл: нима сме такива жаби и зайци, че трябва да бягаме от всички? Защо толкова лесно трябва да даваме земята си на тях? Ами като се почне от 17-а година, всички даваме, всички дават — така май е по-лесно. Колцина вече са се поддали на тази грешка — надценили са техните сили, подценили са своите. А имало е хора — Ахматова, Палчински, които не заминали, които отказали през 1923-та да подпишат заявление за лесно излизане в чужбина?
Нима сме толкова слаби, че не можем да се поборим тук!
А на властите тази мисъл май вече им узрявала в главите: да се отърват от неугодните чрез екстерниране в чужбина — мисъл на Дзержински и Ленин, план за „трета“ емиграция, което тогава не можехме дори да си представим, в края на 69-а и началото на 70-а. На разни закрити семинари съвсем открито обявявали: „Солженицин да се маха в чужбина!“ Първоосведоменият Луи щъкал по посолските приеми, предлагал на западните дейци: „Няма ли да поканите Солженицин да изнесе някоя и друга лекция у вас?“ — „Нима ще го пуснат?“ — учудвали се те. — „Ще го пуснат!“
Но публично не казваха нищо повече. Есенната ми криза май отмина, проточи се. От вилата на Ростропович, където живеех без каквито и да било права, адресно нерегистриран, на всичко отгоре в правителствена зона, откъдето всекиго могат да изселят само с кутре, не ме изселваха, не ме проверяваха, не идваха. И постепенно в мен се изгради външно и вътрешно равновесие, пишех като луд моя „Август“ и през тая година, 70-а, щях да си кротувам, нямаше да ми се чуе гласът. Ако не беше нещастният случай с Жорес Медведев в началото на лятото. Тъкмо през тия месеци със завършването на първата редакция и започването на втората се определяше успехът или неуспехът на цялата форма на моя „Р-17“, а толкова ми трябваше успех! Толкова ми трябваше систематичен обемен разказ именно за революцията: защото скоро така ще я заплетат и свои, и чужди, че не можеш разбра къде е истината. И благоразумни доводи за жребия на писателя ми изреждаха моите разубеждаващи ме приятели.
Но това с разум не се претегля: като ти запари под краката, като разбереш, че си стъпил на тиган, а не на земята, как да не заподскачаш? Срамота е да си исторически романист, когато душат хора пред очите ти. Редно ли беше авторът на „Архипелага“ да мълчи дипломатично за днешното му продължение. Затварянето на Ж. Медведев в лудница беше за интелигенцията ни дори по-опасно и по-принципно от чешките събития: това беше примка на самото ни гърло. И реших — да пиша. Първите редакции започвах доста страховито:
(тоест към всички тях, палачите. Отначало особено се паля, после ставам по-умерен). През лагерното време добре бях опознал и разбрал враговете на човечеството: те уважават юмрука, нищо друго, колкото по-силно ги халосам с юмрук — толкова по-спокоен ще бъдеш. (Западните хора изобщо не могат да разберат това, все с отстъпки се надяват да ги смекчат.) Щом отворех очи сутрин — влечеше ме не към романа, а да препиша още веднъж Предупреждението, това беше по-силно от мен, не ми даваше мира. Откъм петата редакция стана по-меко:
През ноември 1969-а ме упрекваха, че с бързото изстрелване на отговора до СП съм попречил на братята писатели и на обществеността да се застъпят за мен, че съм ги стреснал с резкостта си. Сега, за да не натопя с резкостта си Медведев, аз се овладях, изчаквах, дадох на академиците да се изкажат и чак на Свети Дух, в средата на юни, пуснах моето писмо. По делото на Жорес то може и да се е оказало излишно — властите и бездруго си бяха глътнали езика. Но за сметка на това за лудниците се изказах много остро, тоя- оня все пак съм стреснал, ако не на Лунц, на някой друг може да му се свие сърцето оттук нататък.
Това писмо не можаха да ми го простят. И доколкото има достоверни сведения, през същите тия юлски дни решили да ме изгонят в чужбина. Челните соцреалисти (май че дванайсет на брой като апостолите) подготвили молба към правителството да изгони мерзавеца Солженицин извън пределите на свещената родина. Нова идея тук нямаше, но все пак бе даден официален ход на делото. Марков и Воронков, чевръст впряг, я изпратили на „Литгазета“, съпроводена, както казват, с вече готово постановление на Президиума на Върховния съвет за лишаването ми от съветско гражданство.
Но и този път машината не се задейства, някъде заяло някое колелце. Според мен прекалено явна и близка бешо връзката с Жоресовата история, неудобно беше да ме изгонват за това, отложиха го с два-три месеца, все щях да допусна още някакво провинение…
А през това време Мориак, лека му пръст, подел кампания да ми издейства Нобеловата награда. И пак се развали цялата игра на нашите: ако ме екстернират сега — ще излезе, че е в отговор на Мориак, пак е глупаво. А ако ми дадат наградата — заради наградата ще ме изгонят, отново глупаво. И затаили замисъл: първо да удушат наградата и чак след това да ме екстернират.
(А аз през тая есен тъкмо довърших, довършвах „Август“.)
Майстори сме в душенето на награди. Събрана била важна писателска комисия (начело с Константин Симонов, многоликия Симонов — хем преследван благороден либерал, хем и пръв приятел с големците). Комисията трябвало да замине за Стокхолм и социалистически да нахока шведската общественост, че не бива да служи на тъмните сили на световната реакция (срещу такива аргументи никой на Запад не устоява). Но за да не се харчат излишни командировъчни, насрочили заминаването на комисията за средата на
